Уилям Дийл
Тай Хорс (49)

ТОМБСТОУН

Хатчър си даваше сметка, че трябва да действа крайно внимателно. Ако Коуди беше жив и беше в Банкок, то очевидно той не искаше да бъде разпознат, така че основателно беше да се допусне, че тези, които го познаваха, щяха да пазят в тайна самоличността му. Дали някой от присъстващите тук знаеше нещо за Хюи-куй, лагера-призрак? Или за Уол Пот, Коуди, Тай Хорс? Той разбираше, че сега в най-голяма степен трябваше да проявява предпазливост — предпазливост по отношение на това, какво говори и на кого говори.

— Каква отрова пиеш? — попита го барманът с плътен, култивиран глас с почти оперетно звучене.

— Сингха — отвърна Хатчър.

— Наливна, бутилирана или в кутия?

— Наливна.

Барманът наля една халба с ледена тайландска бира, без да отмества поглед от Хатчър.

— Първото питие е от заведението — каза той и плъзна халбата по бара. Хатчър вдигна ръката си върху тезгяха и усети как студената, запотена халба го шляпна по дланта.

— Коуп куп — благодари той.

— Добре дошъл.

Лицето на чернокожия имаше дружелюбен израз, но очите му ирисветваха подозрително.

— Нямаш вид на обикновен турист, като тия, дето минават оттук — каза той, бършейки небрежно идеално полирания бар. — Имаш вид на човек, прекарал не малко време в страната.

— Военно разузнаване, оттатък Кам Ранх — отговори му Хатчър.

— Специалните служби — констатира барманът. — Аз никога не съм знаел със сигурност откъде съм. А ти откъде си?

М ъжът, който се беше отпуснал върху бара, се изправи на стола си, облегна се на лакти и се загледа в Хатчър с празен поглед. Очите му бяха сиви, кръвясали и сънени. Прясно избръснат, с дълга, руса коса като на сърфист, вързана на конска опашка, той носеше незакопчано яке тип сафари с бели кръгове от изсъхнала пот под мишниците, без риза отдолу, бели къси гащи и старомодни обувки с високи кончове. Хатчър не можеше да определи възрастта му — тя беше някъде в границите между трийсет и пет и петдесет години. Мъжът не каза нищо. Само изгледа втренчено Хатчър, после се обърна към наполовина празната си чаша и се втренчи в нея.

— Свикнал съм да съм постоянно в движение, не се задържам дълго на едно и също място — беше отговорът на Хатчър на въпроса на бармана.

— Какво те води в Банкок?

— Отпуск. Шофьорът ми каза, че не е лошо да намина към вас. Кой знае, можело да попадна на някой стар приятел.

— Кой знае? — отвърна барманът неопределено. Хатчър потупа с длан по повърхността на бара и стараейки се да поддържа разговора, каза:

— Струва ми се, че този бар не е правен по тия места.

— Наистина разбираш от барове — каза барманът и потупа нежно повърхността на бара. — Тоя тук, огледалото и старият Джон Форд там горе — продължи той, сочейки с палец нагоре зад гърба си, към еднооката бизонска глава — са докарани от един от най-изисканите салони в Щатите.

— Сериозно? — попита Хатчър.

— Олд Скухани е бил тексаски каубой, ирландец, при това голям късметлия. Една вечер, както се шляел, взел та се намъкнал в някаква палатка за хазарт в Ебилийн — това по времето, когато Ебилийн се е състоял само от палатките на първите заселници — и от четирийсетте долара, които носел в себе си, направил шест хиляди. Накрая излязъл оттам като собственик на палатката, масите в нея, банката и цялото поселище. Така се поставило началото на „Галуей Рууст“. — Барманът направи пауза, колкото да си налее половин халба бира.

— Но това не обяснява как това нещо е дошло дотук.

Хатчър тупна отново по бара.

— Имаше един образ в моята част, като служех във Виетнам, с това изкълчено име Едгар Скухани, който постоянно се хвалеше, че бил собственик на някакъв страхотен бар — продължи барманът. — И аз му рекох, кат реши да разпродава, да ми се обади. И така един ден ми се обаждат по телефона и оня от другата страна разправя: „Обажда се Едгар Скухани, помниш ли ме?“ Сякаш някой с коефициент на интелигентност поне над десет може да забрави име като Едгар Скухани. Аз му казвам, че няма как да съм го забравил, а той ми разправя, че нещата не вървели добре със стария „Рууст“ и той щял да го прави на дискотека! Представяш ли си? Някаква шибана дискотека, за Бога! Попазарихме се, колкото да не е без хич и накрая станах собственик на бара и на огледалото, а Едгар ми хвърли на изпращане и едноокия Джон Форд горе. Останалото го виждаш — с това влязох в бизнеса. Дванайсет хиляди виолетови за всичко това и още четири хиляди и превозването с кораба дотук.

Барманът изобщо не споменаваше за американски пари, говореше за цените на всичко в батове, като един бат се равнява на пет американски цента; виолетови означаваше банкнота от петстотин долара, кафяви десет бата, зелени — двайсет бата, а червени — сто бата.

Той отново прекъсна разказа си, този път за да налее на Хагчър още една бира, след коего продъжи:

— Какво друго ми оставяше, освен да отворя „Лонгхорн“.

Обзалагам се, че историята има продължение, което да обяснява дупката от куршум на огледалото. — каза Хатчър.

Не е толкова интересна, колкото сигурно е историята със загубването на гласа ти — отвърна барманът.

— Говорих, когато трябваше само да слушам — изръмжа Хатчър.

Барманът реагира на това обяснение с гръмогласен смях. В устата му блеснаха два златни зъба. В средата на единия от тях заблестя висококаратен диамант.

— Харесвам хората, които могат да се шегуват с грешките си — каза той и протегна напред ръка, достатъчно голяма да обхване баскетболна топка. — Името ми е Суийтс Уилки. Собственик съм на заведението.

— Хач — отвърна Хатчър.

Докато Уилки и Хатчър разговаряха, две тайландки влязоха в салона през вратата зад бара. И двете бяха красиви млади създания с дълги черни коси, които се спускаха надолу по гърба им почти до кръста им. Бяха облечени в миниполички, каубойски ботушки от кожа на кобра и кожени елечета, имитиращи кожата на шарено пони. Напъпилите им гърди повдигаха кожата на елечетата отпред. Нито една от тях не беше над петнайсет години. Тупнаха Суийтс Уилки по раменете, разсмяха се, обгърнаха го с ръце и го целунаха по двете бузи.

— Това е Жасмин, викаме й Джез, а това — Орхидея — каза Уилки, явно щастлив от вниманието, на което беше обект. — Женени сме от около година.

— Ти и Орхидея? — попита Хатчър. Уилки го изгледа изненадан и отвърна:

— И за двете, по дяволите.

— И за двете!

— Женил съм се и съм се развеждал шест пъти, откакто дойдох тук, и досега не мога да заделя и един бат настрана от плащане на издръжки. Тоя път реших да направя дубъл — дано пък така да ми излезе късметът.

Сияйната му усмивка освети отново притъмения бар. Той плясна двете момичета по закръглените им задничета и те тръгнаха да оправят масите в бара.

— Добре дошъл в Томбстоун — измърмори неочаквано русият мъж, клатейки глава, сякаш всеки момент отново щеше да задреме, и продължи да гледа втренчено в чашата си.

— Запознай се с Джони Профит, официалния ни поет, лауреат на приза на Томбстоун — каза Уилки.

— Приятно ми е — каза Хатчър.

Профит извъртя само очите си към Хатчър, усмихна се изтощено и протегна напосоки към Хатчър студена и безжизнена ръка.

— Колко американци живеят в Банкок? — попита Хатчър.

Профит се изправи неуверено на крака, олюля се и направи два-три подскока на десния си крак, за да се задържи прав. Очите му бяха започнали да сълзят, той сгърчи рамене и започна да се чеше по ръцете, а Хатчър, поглеждайки краката му, разбра, че Профит беше тънък като вейка, мършав и изтощен. Ръцете на Профит висяха от раменете му като закачени.

— Четиристотин или петстотин — отговори на въпроса му Профит. — От всички видове и размери: инженери, моряци, тенисисти-безделници, контрабандисти, играчи на комар, ходещи инвалиди, циници, еретици, отчаяни от живота, антиобществени елементи. Кажи какъв искаш и гледай нас.

„Е, добре, помисли си Хатчър, това увеличава шансовете да намеря Коуди от едно към пет милиона на едно към четиристотин.“

— Само малка групичка янки-преселници — каза небрежно Уилки.

— Пречукаха Господа, човече — забърбори несвързано Профит. — Всеки, минал на другия бряг на реката, ще бъде мъртъв. Гадният лодкар не си и представя какво става там. Дори и поет би се затруднил да си даде сметка за това.

— Точно гака — съгласи се Уилки, след което и Хатчър кимна, макар никой от двамата да нямаше представа за какво говори Профит. — Джони пише книга — каза Уилки, опитвайки се да обясни поведението му и намигна.

— Бомбай и тоник — поръча си Хатчър.

Уилки извади една чаша, сипа в нея шепа ледени кубчета и я напълни със сода.

Профит продължи да бръщолеви и след малко от помещението зад мънистената завеса излезе някакъв мъж, който тръскаше ръцете си, сякаш се бяха схванали. Той представляваше странна гледка — як, едър мъж, висок близо шест фута, движещ се с наперена походка, месейки тежко раменете си напред-назад. Беше облечен в джинси и бяла блузка без ръкави. Щампованият отпред череп стискаше роза в зъбатата си уста, а на гърба беше щампован надписът Grateful Dead^[1]. Ръцете му бяха масивни и мускулести, а дланите му, макар и широки, завършваха с тънки, почти деликатни пръсти. Гъстата му, черна коса се спускаше на едри къдрици върху раменете му, а отпред покриваше по-голямата част от челото му. Странното във външния му вид беше тънката червена черта, която се спускаше от челото му надолу през средата на носа му чак до върха на брадичката му. Лицето му беше оцветено в черно от едната страна на тая линия и в бяло — от другата.

— Това е Уъндърбой, нашият певец и музикант — каза Профит.

Уъндърбой отиде до бара и протегна ръка към Суийтс Уилки.

— Късметът ми си е взел отпуск — каза той. — Инструментът, маестро.

Уилки му подаде една четириструнна китара, добре запазена, личеше още фабричния лак — явно с нея се отнасяха с много любов. Мъжът със странния вид отиде до джубокса, измъкна щепсела му от контакта с обутия си в каубойски ботуш крак и седна на един стол.

После штвори очи, облегна глава на стената зад него и запя: „Hey Jude, don’t let her go.“^[2]

Имаше красив глас — чист, дълбок, с лек аромат на уиски при високите тонове, и даваше на песента толкова жалостно звучене, че на човек му идваше да стисне тоя Джуд за шията и да му набие малко мозък в главата.

Профит се наведе към Хатчър и прошепна:

— Бил е на пет фута от огнехвъргачката, когато са я улучили с мина. Всъщност никой не иска да види какво се крие под тая боя.

С наближаването на вечерта барът започна да се изпълва. Когато посетителите се поувеличиха, Уилки задейства Бени Потър да помага. Все още с мътни очи, Профит преви рамене и продължи да се чеше замислено нагоре по ръцете. През главния вход на бара влезе един мъж с особена походка — ситни, подскачащи крачки — сякаш току-що беше паднал от двуетажна сграда и се беше приземил на крака. Имаше тяло и ръце на щангист, но краката му приличаха на тънки клечки. Той се добра със специфичната си подскачаща походка до Ърп и му прошепна нещо на ухото. Ърп стана, мина зад бара и влезе в сервизната врата, водеща някъде към задната част на сградата. Мъжът със странната походка премина през помещението и влезе в малкия салон зад мънистената завеса.

— Това е Галахър — каза Профит. — Джералд Галахър от Хобарт, Индиана. Собственик е на клуба „Лантри“ на отсрещната страна на улицата. С голи момичета. Не жени! Момичета. Галахър не ги взема, ако са надхвърлили дванайсет години. Според неговата теория всяка жена над дванайсет години навлизала в критическата възраст. В Съединените щати за това щяха да го вържат на публично място и да го линчуват.

— Защо има такава странна походка? — попита Хатчър.

— Джипът му попаднал на мина. Подът хвръкнал от експлозията и го изстрелял в орбита — обясни му Профит. — Краката му и досега не могат да се оправят.

— Предполагам, че си бил във Виетнам? — попита Хатчър.

Профит отново обърна очи към чашата си.

— По дяволите, бях с Галахър същия ден, когато попадна на мината. Оставих си единия крак в оня джип.

Той протегна напред десния си крак и почука по него с кокалчетата на пръстите си. Оттам се разнесе металически звук, сякаш беше почукал по празна водопроводна тръба.

„Профит, каза си Хатчър, това име ми е смътно познато.“

Ърп се върна в бара, отиде до мънистената завеса и влезе в малкия салон. Седна на един стол до Достопочтения, който наблюдаваше как двама мъже играят билярд.

— Тоя отвън, дето говори с Джони, е Хатчър — каза му той.

— А-а, значи си последвал съвета ми.

— Не го е насочвал насам Сай, той сам ни е намерил.

— Както ти бях казал.

— Остави това самодоволство. Не съм толкова сигурен, че е добра идея това, да си играем игрички с тоя тип.

— Знаех си, че рано или късно той ще дойде — каза Достоиочтения, горд, че интуицията му не го е подвела Ърп извади дълга пура от джоба на якето си и я запати, въртейки я бавно между пръстите си, за да се разгори равномерно.

— Показвал насам-натам снимка на Уол Пот. И на Коуди. И при това работи за Слоун.

Достоиочтения изпъна пръстите на ръцете си нагоре, допря върховете им и притисна устните си.

— Казал на Суийтс, че е дошъп да прекара тук отпуска си, но Сай се е свързал с него, след като той е закусвал със Слоун — продължи Ърп. — Не е дошъл току-така гук.

— Може да е съвпадение. И двамата да са тук.

— Дай да си говорим сериозно. Той е тръгнал да търси нещо и щом топкова бързо стигна дотук, значи е съвсем близо до това, което търси, казвам ти.

— Не се оставяй разсъжденията ти да се замъгляват от параноя.

— Казвам ти, тръгнал е да търси нещо.

— Основатепно заключение Може би ти ще успееш да разбереш какво е то.

— Мисля, че Тай Хорс го води насам.

— Е, и какво, да го убием ли?

— Не разбираш ли, че тоя е много опасен човек? На него му се носи славата, и аз съм чувал във Виетнам е бил екзекутор от името на специалните служби. Изпратили са го тук с цял списък. Като задраска и последното име от него, получава следващия списък и продължава нататък. Не ти е някое смотано детективче от Сан Франциско.

— Още едно основание да бъдеш много внимателен. Казах ти вече какво предлагам. Сближи се с него. Сприятели се. Разбери какво прави тук. Не можеш да се разхождаш наоколо и без много-много да му миспиш да избиваш когото ти падне, мистър Ърп. Каквото и да си приказваме, тук не ти е „Безстрашният керван“.

Ърп погледна към големия салон на бара. Хатчър и Профит продължаваха да си говорят. Този, който ги тревожеше, изглежда, не проявяваше интерес какво ставаше зад завесата.

— Искам освен това да ти припомня, че Портър беше убит тук.

— И какво?

— Такова. Ако все пак решиш да правиш някакви фойерверки, не ги прави в Банкок. Примами го някъде във вътрешността на страната.

— Страхотна идея — каза иронично Ърп. — Просто ще го поканя на пикник.

— Трябва да бъдеш по-изобретателен. Като те слуша, човек би казал, че изпадаш в паника. Ти все още имаш предимството, Уайът. Ние знаем за него повече, откопкото той знае за нас. Сега трябва да разбереш защо е тук.

— Не мисля, че можем да измъкнем от него това и с мъчения.

— Нали знаеш, дето разправят, че нещата се постигат по-лесно с добро.

— Тоя тип напредва много бързо. Свикнал е той да води играта.

— Ако той е свързан със Слоун и ти го убиеш, ще изпратят някой друг на негово място.

— Не и ако го направим както трябва.

Достопочтения се облегна назад в креслото си и се усмихна.

— Това съм в състояние да ти предложа, скъпи приятелю — каза той и махна с ръка. — Каквото и да решиш да направиш, направи го изпипано. Както и ти отбеляза, това е опасна игра, а той е много добър в нея.

— Не просто много добър. Той е експерт.

Докато Ърп произнасяше последните си думи, един набит мъж с къси панталонки за тенис и бяла блузка стана от масата за покер и се приближи до внушителния джентълмен в бяло. Той придърпа един стол и седна непосредствено срещу белокосия джентълмен, който пък остави настрана книгата си, отпи от чашата с вино, докато тъмнокосият мъж се наведе към него и му заговори шепнешком. По-възрастният мъж кимаше разбиращо, докато другият му обясняваше нещо и сочеше към масата за карти зад мънистената завеса.

Ърп се извъртя на стола си до бара, обръщайки се с лице към салона, извади от кобура „Питон“-а си и го остави небрежно върху бара. Хатчър проследи тоя ритуал с повече внимание, отколкото диктуваше обикновения интерес.

— Това е Еди Райкър, сладоледения салон, сети ли се? Говори сега с Достопочтения — продължи да бърбори Профит в ухото на Хатчър, кимайки с глава след това и към по-възрастния мъж. — Достопочтения е официалният банкер на Томбстоун. — Носът му започна да тече, той заподсмърча, после започна да се чеше под мишницата. — Определя каква ще е лихвата в зависимост от това, за какво е заемът — ако е за пари за ядене до следващата заплата, процентъг е малко по-нисък, отколкото, да речем, ако е за залагане на масата за покер ей там, в дупката в стената.

— А оня тип с оръдието, да не е местният шериф?

Профит се разхили.

— „Местният шериф“, хитро го каза. „Местният шериф“ е Уайът Ти Ърп, известен тук като Уай Ърп. Той е нещо като въоръжена охрана на касата с парите, в случай че на някой му мине през ума да я задигне. Та охраната са той и онова желязо, дето той му вика „Бънтлайн Спешъл“.

— Изглежда, тая работа му идва отръки.

— Тайландската полиция ни е оставила да се оправяме сами. Оставили са старият Уай Ти да урежда нещата без много шум.

— Това е страхотно оръжие — каза Хатчър и кимна с глава към пищова на бара. — По тая цев можеш да стигнеш пеша чак до Милуоки.

Профит отново се разхили. В малкия салон Достопочтения отвори една преносима метална каса и извади някакво листче, което по всяка вероятност беше квитанция за заем. Той написа нещо на нея и я побутна към Райкър, който я подписа и му я върна, след което Достопочтения отброи пет лилави и му ги плъзна по масата. Райкър му кимна и се върна на масата за карти.

— Райкър има лош ден — отбеляза Профит. Уилки мина покрай тях от другата страна на бара.

— Как сме? — попита той.

— Налей ми още една бира — поръча си Хатчър. — Нали няма да имат нищо против да обърна и аз някоя карта с тях, а?

Уипки го изгледа за момент, след което му обясни:

— Те са малко чешити по отношение на това, кой участва в играта. Но ако се навърташ тук по-често и те опознаят, те сами ще те поканят.

— Нещо като затворено общество — кимна Хатчър.

— Нещо такова. — Уилки отмина към другия край на бара и се заговори с някакъв клиент.

— Суийтс е поставил началото на Томбстоун — каза Профит и продължи с повече подробности: — Суийтс и Уайът. Суийтс е бил преподавател по английски в Тъскиджий Институт, дипломиран с отличие в университета в Атланта и какво направили с него? Мобилизирали го. Един учител, учител, човече, и го стоварили във Виетнам и учителят станал сержант Уилки. Та огледал се той какво става наоколо и повече не се завърнал у дома си. Отворил „Лонгхорн“, Еди Райкър пък започна с „Пайкс Пийк“…

Уилки хвърли рязък поглед към Профит, продължаваше да обслужва клиентите си с усмивка, но Хатчър усещаше, че слуша бръщолевенията на Профит за Томбстоун и „Лонгхорн“. В един момент той се обърна, отиде в другия край на бара и каза нещо на Коркскрю. Негърът стана, без да поглежда към него, и отиде в помещението зад завесата.

— …а Коркскрю и Потър отвориха „Йосемит Сам“. Уъндърбой отвори „Стейджкоуч“ — не спираше да говори Профит, забил поглед в тезгяха. — А Макс, той не можеше да стои някъде на закрито, без слънце, та заряза всичко и отиде на юг и си направи ферма. А Килани, бедният стар Кил…Тоя гаден Тайсунг…

Хатчър, унесен от тихия, монотонен монолог, изведнъж се сепна. Опита се да не издаде изненадата си от последното име, което чу от Профит. Тайсунг! Истинското име на Уол Пот.

Но преди да успее да продължи разказа си нататък, Профит беше прекъснат.

— Ей! — викна му Уилки от другия край на бара, при което Профит се сепна и вдигна поглед към него. Уилки се придвижи бързо зад тезгяха към тях. Карай по-кротко, момче — каза той с някаква строгост в гласа. — Остави подробностите за книгата.

Хатчър отмести поглед към Дупката в стената. Зад завесата от стъклените мъниста той успя смътно да различи силует на жена сред седмината картоиграчи на масата.

Играещата покер жена стана и напусна играта, за момент застана непосредствено зад завесата, докато преброяваше пълната шепа батове, след това влезе в големия салон. Беше хубава жена, едра, с широки рамене и съвсем тънък кръст. Русата й коса беше започнала вече да побелява на места, контрастирайки с впечатлението от чертите на лицето й, които определяха възрастта й някъде под четирийсетте. Носеше свободна бяла, памучена блузка, пола от тюркоазена тайландска коприна и сандали.

Хатчър си я спомняше от снимките, които беше виждал, като по-дребничка, отрупана с фотографската си екипировка и брезентовата чанта, метната през рамо. Сайгон, към края на войната. Мелинда Прюът беше спечелила наградата „Пулицър“ с фотоматериалите си, отразяващи разрушението, страха, омразата и болката. След края на войната тя беше напуснала доходната си работа в списание „Лайф“ и беше изчезнала нанякъде. „Моята камера няма какво повече да каже“, беше лебедовата й песен.

Тя идваше право към него. Напъха в движение пълната шепа батове в джоба на полата си и спря пред Джони Профит. Сложи ръка на рамото му и му прошепна тихо в ухото:

— Здравей. — Лицето на Джони се озари и той опря бузата си в ръката й, положена на рамото му.

— Как си? — понита я той.

— Съсипах ги всичките — каза тя нежно в ухото му.

— Време е за лекарството ти.

— Добре — каза той и говорът му започна да се влошава. — Запознай се с Хач. Той си е взел отпуск от цивилизацията.

— Чудесно — каза тя. Изгледа строго Хатчър за момент, после се усмихна и каза: — Добре дошъл в Томбстоун, мистър Хач. Приятно прекарване тук.