Уилям Дийл
Тай Хорс (55)

ТАЙ ХОРС

Малката къщичка на Ърли се намираше в края на един тесен, притиснат от джунглата, черен път. Пътят се извиваше сред плътните, зелени шубраци, които го обгръщаха плътно, встрани и отгоре, и хвърляха върху него гъста сянка. Нашарени във всички цветове на дъгата папагали, подплашени от мърморещия джип, се разхвърчаха насам-натам и посрещнаха връщащите се от лова мъже с град от ругатни, крясъци и цвърчене. Покритата с бамбукова рогозка къщичка беше оградена от три страни с широка веранда. Въздухът наоколо беше напоен със сладникавия дъх на маниока, идващ от близките ниви.

Огромната котка беше увесена надолу с главата на клоните на едно невисоко дърво. Няколко жени от селцето, което звярът доскоро беше тероризирал, се бяха събрали при къщата на Ърли, за да ознаменуват с танци и пиршество ловната сполука на Хатчър. Един стар тайландец се беше привел над голям, глинен съд, в който се готвеше някакъв тайландски задушен специалитет на открит огън.

След лова Хатчър беше обладан от мрачно настроение. Стоеше сам на верандата и наблюдаваше как местните жители празнуват избавлението си от хищния звяр. Няколко от жените изобразяваха ловците в импровизиран танц, докато пък друга изпълняваше ролята на Олд Скар. С изрисувано в жълто лице, тя танцуваше на четири крака и се мяташе отчаяно насам-натам, докато ловците я преследваха.

Вбесен заради засечката, разтоварвайки се от напрежението след убиването на звяра, Хатчър беше изтръгнал затворната рама на пушката „Н&Н“ и я беше захвърлил в краката на Ърли.

— Друг път, когато предлагаш на някого оръжие за лов, вземи го провери дали е в изправност — изръмжа ядосано Хатчър.

Ърли повъртя рамата из ръцете си, огледа я внимателно и вдигна отново поглед към Хатчър.

— Тоя шибан ударник се е счупил — каза му той с искрена изненада в гласа, като добър актьор в пиеса.

— Сериозно? — изръмжа саркастично Хатчър.

— Какво искаш да кажеш? — нервно запита Ърли. — Действаше безупречно тая сутрин, сам я изпробвах.

— Двамата с Уъндърбой без малко да сме мъртви сега заради тая пушка.

— Казвам ти, че съжалявам, не разбираш ли? Да не мислиш, че съм искал да ти проваля лова? — каза Ърли. — Това е смешно, дявол да го вземе. Как можех да зная, че ти ще се озовеш пред звяра?

— Ставаш малко иараноичен, Хатчър — каза Ърп.

— Да — намеси се Райкър. — Ако наистина сме искали да те убием, сега вече нямаше да си жив.

След като се беше държал по-импулсивно, отколкото обикновено си позволяваше, Хатчър беше престанал да говори и сега стоеше сам на верандата, потънал в дълбок размисъл. Така и не забеляза, когато Уъндърбой се приближи до него откъм вътрешността на къщичката.

— Мистър Хатчър? — попита той. — Хатчър ви е името, нали?

Певецът, възстановил вече нарисуваното си лице с нова боя, стоеше до стената на къщата с ръце в джобове.

— Точно така — прошепна дрезгаво Хатчър.

— Вие ми спасихте живота — продължи Уъндърбой.

— И аз, ъ-ъ… не знам как да ви се отблагодаря. Но бих искал да знаете, че никой от нас не е имал намерение да ви причини зло.

— На мое място и вие бихте направили същото за мен — каза Хатчър.

— Не, не — каза У ъндърбой, клатейки глава. — Аз се задушавах, човече. Не беше само от това, че бях уплашен, аз не можех да дръпна спусъка.

— Случвало ли ви се е това и преди?

Уъндърбой обърна изрисуваното си лице към убития тигър, загледа се в него и след няколко секунди кимна.

— Тогава забравете тоя случай — каза му Хатчър. — Можете спокойно да изживеете живота си, без да докосвате отново оръжие.

— Не е това.

— Тогава какво е?

Уъндърбой извади ръцете от джобовете си. Скръсти ги пред гърдите си и се сгуши, сякаш му беше студено.

— Оцеляването.

— Оцеляването? — повтори недоумяващо Хатчър.

— По дяволите, ако не е една война, то друга ще е.

— Не е необходимо повече да участвате във войни, Уъндърбой.

— Както и да е — каза Уъндърбой, — и все пак не знам как да се отблагодаря на човек, който ми е спасил живота. Японците имат една специална дума за това, но не мога да си я спомня.

— Онгаеши — каза Хатчър.

— Да, точно така. Това означава, предполагам знаете, нещо като огромен дълг.

— Означава готовност за отплата — каза Хатчър.

— Да. Е, тогава онгаеши, мистър Хатчър.

Хатчър пристъпи по-близо до Уъндърбой и се облегна на стената до него.

— Би ли искал да опиташ? — попита той с дрезгав глас.

— Не разбирам.

— Кой е Тай Хорс, Уъндърбой?

Уъндърбой веднага насочи поглед към приятелите си от Томбстоун, стоящи пред къщата.

— Какво е това Тай Хорс? — попита той, без да отмества погледа си.

— Онгаеши, Уъндърбой.

— Не споменавай това.

— Нека тогава опитаме по друг начин. Жив ли е Мърфи Коуди?

— Кой?

— Мърф Коуди.

— Какво искаш от него? — попита Уъндърбой. — Как каза, че му е името?

— Коуди — повтори тихо Хатчър.

— А, да, Коуди.

— Трябва да му предам едно съобщение.

— Съобщение?

— И това е всичко.

Уъндърбой кимна бавно и отдалечавайки се към групичката пред къщата, без да поглежда повече към Хатчър, каза: — Добре, ако срещна някого с това име, ще му предам, че го търсиш. — И Уъндърбой се отдалечи от Хатчър.

Танцьорките бяха завършили изпълнението на музикалната си драма и се мотаеха около ловците. Ърп си приказваше с танцьорката, която беше изпълнила ролята на тигъра, когато Уъндърбой се приближи към него, наведе се и заговори тихо на ухото му. Ърп погледна към Хатчър, след което хвана под ръка танцьорката и я поведе през дворчето към него.

— Това е Намтаан — представи я Ърп. — Тя иска да се запознае с великия бял ловец. Намтаан, това е Хатчър.

— Приятно ми е — каза Хатчър.

— Удоволствие е за мен — каза жената. — Значи ти уби тигъра?

— Всички имаме заслуга за това.

— А всички ли имат заслуга за спасяването на живота на Уъндърбой? Много си скромен, мистър Хатчър.

— И тя го погледна с проницателен поглед.

— Не е скромност — отвърна Хатчър, гледайки Ърп.

— Всеки от нас зависи от всички останали. Това е нещо, което не бях научил по време на войната. Бях много самотен, докато работех там.

— Това е много тъжно — каза жената.

— Ъ-хъ — прошепна той и сви рамене. — Обаче ние, хората от Запада, имаме една поговорка: „Никога не е късно да се учиш.“

— Но имаме и обратната — каза Ърп. — „Вълкът козината си мени, но нрава не“.

— Да — усмихна се Хатчър. — Можеш да избираш.

— Той ми каза, че си го питал за една древна тайландска легенда — поде отново жената.

— О? И каква е била тая легенда?

— Легендата за Тай Хорс.

— Бил е прав само отчасти. Не бях говорил за древната легенда за ТайХорс, а за новата легенда за Тай Хорс.

— Нова легенда за Тай Хорс ли?

— Търся един човек, който сам се нарича Тай Хорс — отвърна Хатчър, гледайки я право в тъмните й очи.

— Не разбирам — каза тя.

— Мисля, че мистър Ърп разбира — каза Хатчър.

— Не знам за какво говориш — каза Ърп.

— Защо не вземем да спрем да се разиграваме един друг — рязко каза Хатчър. — Казаха ми, че един мъж на име Мърф Коуди нарича себе си Тай Хорс.

— Коуди беше убит през войната — отвърна бързо Ърп с подчертано небрежен глас.

— А може и да не е — веднага отсече Хатчър.

— И защо ще прави това? Да се нарича Тай Хорс?

— Защото купува и продава хероин. Убива хора и го краде от тях. Купува бебета, убива ги и пренася хероина в телцата им.

Намтаан изгледа няколко секунди изпитателно Хатчър, после внезапно се обърна и влезе в къщата. Ърп тръгна подире й, но се спря на вратата.

— Хайде, влизай — каза той на Хатчър. — Тя няма да те изяде.

Вътре беше тъмно и прохладно. Прозорците и кепенциге бяха затворени, за да спират лъчите на жаркото следобедно слънце и някъде вътре тихо мъркаше вентилаторът на кондиционера. Слънчевите лъчи проникваха между летвите на кепенците, образувайки ярки, успоредни ленти по дъсчения под. Жената седна на един стар, пооръфан диван.

— Седни — каза му тя.

Ърп се наведе над масичката и си наля алкохол. Хатчър седна на другия край на дивана.

— Кой е тоя Коуди? — попита тя.

— Защо те интересува толкова?

— Моля те, бъди откровен с мен поне за няколко минути — каза тя с почти жален глас.

Докато Хатчър и Намтаан разговаряха, останалите мъже от Томбстоун започнаха да влизат в стаята. Профит и Мелинда седнаха тихо в ъгъла, където Профит се излегна отпуснато в едно кресло, чертаейки безцелно фигурки по пода с палеца на здравия си крак. Райкър се облегна на отворената врата с кутия бира в ръка, а Галахър седна на страничната облегалка на креслото на Профит, скръстил ръце на гърдите си. Хатчър се опита да не им обръща внимание.

— Мърф Коуди е човекът, заради когото дойдох в Тайланд, за да го търся — каза той, изговаряйки бавно и отчетливо думите си. — Тай Хорс ме интересува само доколкото това е свързано с него.

— Защо го търсиш?

— Това е личен въпрос.

— Познаваш ли го?

— Бяхме приятели навремето.

— Затова ли го търсиш?

Хатчър се замисли за момент над въпроса и после отговори:

— Отчасти и за това.

— Кой ти каза, че Коуди нарича себе си Тай Хорс? — попита Ърп.

Сега, когато очите на Хатчър свикнаха с полумрака на стаята, той видя, че вътре има още един човек. Старият китаец, който беше стоял над врящото гърне, също беше влязъл в стаята. Той се виждаше само като фигура с неясни очертания — стар, прегърбен мъж, седнал в най-тъмния ъгъл на стаята.

— Един мъж на име Уол Пот, комендант на северновиетнамски военноптеннически пагер по време на войната. Истинското му име е било Тайсунг и той е бил началник на един лагер, наречен Хюи-куй в Лаос.

— И той откъде познава Коуди?

— Мисля, че Коуди е бил затворник при него.

— Казах ти вече — повтори Ърп, — Коуди загина при самолетна катастрофа през 1972.

— А ти откъде знаеш това? — попита го Хатчър.

— Прочетох го някъде — отвърна рязко Ърп.

— Често срещано недоразумение — каза Хатчър.

— Недоразумение? — повтори въпросително Намтаан.

— Лъжа.

— Защо мислиш така? — попита го тя.

— Защото Уол Пот имаше интерес да предаде Коуди. Той искаше виза за Съединените щати. Коуди беше разменната монета.

— А защо Коуди е от такова значение?

— Баща му беше генерал, главнокомандваш армията по време на войната.

— Възможно е тоя информатор да е играел някаква игра.

— Възможно е.

— Но ти не мислиш така?

— Не.

— Отговори ми набързо на няколко въпроса, мистър Хатчър, но, надявам се, не си останал с чувството, че си на разпит — каза жената с усмивка.

— Ти наистина ме разпитваше — отговори й Хатчър. Всичко това са абсолютни глупости — намеси се категорично Ърп.

— Не мисля гака — повтори Хатчър. — Аз мисля, че Мърфи Коуди е жив.

— Заради онова, което ти е наприказвала оная виетнамска мърша?

— Отчасти и заради него.

— Не вярвам и на една дума от тия приказки. Той е човек на Слоун — каза Ърп и кимна към Хатчър.

— Не съм каквото и да било „на Слоун“. Просто той ме нае да свърша тая работа.

— Господи, и той си го признава! — възкликна Ърп.

Хатчър се опита да игнорира присъствието на останалите. — Ти какво имаш против Слоун? — попита той.

— Ние мислим, че той те е наел, за да намериш Коуди и да го убиеш — каза Ърп. — Ще отречеш пи това?

Хатчър се почувства объркан. Това, което казваше Ърп, беше истина.

— Не, не го отричам — отговори Хатчър.

Откровеността му явно изненада всички.

— Но — продължи той, — аз не приех мисията при тия условия.

— А какви са твоите усповия? — попита го Ърп презрително.

— Че ще намеря Коуди — ако той е жив — и ще му предам едно съобщение.

Ърп се извърна с отвращение.

— Господи! — възкликна той.

— Слушай ме, Ърп. Това започна като съвсем обикновена мисия. Да намеря Мърфи Коуди и да му предам едно съобщение. И това беше всичко. А в Банкок Слоун промени позивните.

Ърп се извърна отново с лице към него.

— Как?

— Искаше да ме накара да стана съдник и изпълнитеп на присъдата. Ако Коуди се окажеше замесен в нещо… смущаващо, той намекна, че ще трябва да го премахна. Слоун никога не казва директно каквото и да било. Той е абсолютен шампион по инсинуациите. А, между другото, аз имам не по-малко основание да мразя Слоун от когото и да било. Той ме изостави, хвърпи ме на кучетата като изкупителна жертва и аз изкарах гри години в една отвратителна дупка в Централна Америка, един затвор — Лос Боксес.

— И въпреки това ти прие да се захванеш с тая работа.

— Точно така. Реших, че ако има някой, който може да намери Коуди, това съм аз.

— И ти прие неговите условия, нали?

— Аз трябваше да направя избора си: да продължа изпълнението на мисията и да се опитам да намеря Коуди, или да си тръгна, и в такъв случай Слоун щеше да си докара някой хладнокръвен касапин, който да му свърши работата.

— А ти с какво си по-различен? Навремето и ти си убивал всекидневно по негова поръчка.

— Както и ти си правил във военната полиция, нали? — отвърна му ядосано Хатчър. — Аз бях войник, също като теб. Вършех, каквото ми нареждаха.

Това вметване разколеба за момент Ърп. Той отмести поглед встрани.

— Нали знаеш, че не съм глупак — продължи Хатчър и посочи с пръст в стаята около себе си. — Ако имах намерение да убия Коуди, определено нямаше да се опитвам да го направя като се изправям сам срещу десетина мъже.

— Изглежда си абсолютно убеден, че Коуди и тоя детеубиец-наркотрафикант са един и същи човек.

— Не съм сигурен какво да мисля за Тай Хорс — каза Хатчър. — Това, в което съм сигурен, е, че тоя Уол Пот, или Тайсунг, какъвто и ще да е, знаеше, че Коуди е жив.

— Нещо друго?

— Всичко останало са само предположения. Аз ги наричам уравнение.

— Уравнение? — попита Галахър.

— Също като математическо уравнение, само дето на мястото на неизвестните се поставят различни видове информация вместо числа.

Той огледа стаята и останалите мъже в нея.

— Например, знам, че Уол Пот наистина е бил комендант на виетнамски военнонленнически лагер и се е казвал Тайсунг. Знам също, че Уол Пот твърдеше, че Коуди е жив и е в Банкок. И накрая, знам, че Уол Пот по всяка вероятност казва истината.

— Защо мислиш така? — понита Ърп.

— Това е друга част от уравнението. За да получи виза, Уол Пот все пак трябваше да ни предостави Коуди. За него беше рисковано да се разкрие, защото имаше опасност американското военно разузнаване да изрови миналото му. Но той трябваше да бяга, за да се спасява и единственият му шанс беше да ни предостави Коуди. Без него той нямаше да получи нищо. Ако лъжеше, все едно да предлага да ни предостави … Елвис Прсели.

— И какво друго? — попита скептично Ърп.

— Да, има и друго. Знам също така, че истинското име на Джони Профит е Педжит, че той и Галахър, Бени Потър, Райкър и Макс Ърли, всичките са били обявени за изчезнали по време на бойни операции приблизително но едно и също време и горе-долу в една и съща област на Виетнам. Не съм сигурен, но вероятно Уъндърбой и Коркскрю също могат да бъдат включени в тоя списък. — И така, уравнението ми казва, че е вероятно всичките да са били пленени от Виетконг и да са били в лагера на Уол Пот. И тъй като Уол Пот знаеше за Коуди, предположих, че и той е бил с вас.

— Доста дръзки приказки — изсумтя Райкър.

— Нещо друго от това уравнение? — попита Коркскрю.

— Още едно нещо. Уол Пот твърдеше също така и че Коуди е убиец и контрабандист на наркотици, който нарича себе си Тай Хорс. И аз чух, от служебен източник, че се носели слухове за тоя Тай Хорс, който бил търговец на наркотици.

— А какво ти казва твоето уравненийце за тая, тук? — каза Райкър и посочи жената пред Хатчър.

— Може би трябва да те извадя от заблуждението още сега, на момента, мистър Хатчър — каза Намтаан и се потупа по гърдите. — Аз съм тая, която наричат Тай Хорс.

Удивлението, изписано по лицето на Хатчър, беше толкова силно и неподправено, че Намтаан се усмихна за първи път, откакто бяха влезли в къщата.

— Нямах намерение да те шокирам — каза му тя.

Хатчър бързо възвърна самообладанието си. Тогава започна да се смее.

— Остава и да ти повярвам — каза той през смях.

— И да не вярваш, това е истината — отвърна му тя.

— Аз й дадох това име, Хатчър — намеси се Джони Профит.

— Да, всички знаят това — каза Галахър.

— Аз не го знам — процеди дрезгаво Хатчър.

— Много неща не знаеш, войнико, но това не ти пречи да си натъкмяваш предположенията — каза Ърп.

Хатчър се загледа втренчено в Пай. Започна постепенно да разпознава чертите й. Отначало той си беше помислил, че я е срещал преди, някоя жена от миналото му. Искаше му се да може да я види без боята по лицето й — за разлика от Уъндърбой, чието боядисано лице беше истинският му образ.

— Добре де, нека да опитам още веднъж — каза Хатчър, без да отмества очи от Намтаан. — Предполагам, че твоето име е Пай.

— Името ми е Намтаан.

— Разбира се. Но преди е било Пай. Преди петнайсет години, във Виетнам. Ти си била голямата любов на Коуди.

— Звучи много вълнуващо.

— Има твоя снимка от 1972 г. Ти си била неговата благоверна и предана половинка и съм сигурен, че и сега все още си.

— Защо го търсиш, мистър Хатчър? — попита го тя със съвсем сериозен глас.

— Вече казах, имам да му предам едно съобщение.

— И си минал през толкова неща само да му предадеш едно съобщение? — попита тя недоверчиво.

— Точно така.

— И Коуди е бил твой приятел? — пак попита Намтаан.

— Това беше много отдавна. Но старото приятелство не се забравя.

Той замълча, а тя продължи да се взира изпитателно в лицето му.

— А ако Коуди беше тоя детеубиец, какво би направил тогава? — запита го неочаквано тя.

Това беше въпросът, който измъчваше съзнанието на Хатчър от последния му разговор със Слоун, решението, което той искаше да избегне. Но сега трябваше да направи това.

— Не съм дошъл тук, за да съдя Мърфи Коуди — каза Хатчър. — Признавам, че мисълта, че може да се наложи да убия Коуди, минаваше многократно през главата ми през последните няколко дни. Но каквото и да е направил, аз вече свърших с това да играя ролята на съдия, съдебно жури и изпълнител на присъдата. Достатъчно съм убивал. Отсега нататък да си търсят други да им вършат мръсната работа. Дошъл съм тук да предам съобщението и точка — единствено това смятам да направя.

Всички стояха смълчани в мрака. Никой не се съмняваше в искренността на Хатчър.

— И от кого е това съобщение? — попита накрая Намтаан.

— Това засяга само Коуди и мен.

— Има начини да научим това — каза Ърп.

— Не и от мен — изръмжа Хатчър.

Райкър се изхили на последната му реплика.

— Кучият му син, нещо започвам да му вярвам.

— Ти се чувстваш отговорен пред тоя Коуди, така ли? — попита Намтаан.

— Съобщението е съвсем лично. Или ще го предам на четири очи, или нищо.

Изведнъж той се обърна към фигурата на стареца в ъгъла на стаята, присвивайки очи.

— Онзи стар господин уби Уол Пот. При това държеше и мене на мушка, понечи да стреля, но промени решението си. Оттогава все се питам защо.

— И какво реши? — попита го Джони Профит.

— О-о, хайде — прошепна Хатчър, взирайки се към него в сумрака на стаята. — Вие не бихте допуснали някой външен да върши вашата черна работа. Каквото и да е било основанието ви да убиете Уол Пот, а доколкото мога да предположа имате не едно такова, ако е трябвало да бъде убит, един от вас би трябвало да изпълни операцията. Не е във вашия стил да оставяте работата в ръцете на стар човек.

— Много оригинално — отбеляза Ърп.

— Значи, отговорът е, че той не е старец. Той е един от вас.

Хатчър се извърна към стареца.

— Прав ли съм, Поло?

Прегърбеният китаец отправи поглед през стаята към Хатчър. После започна да се смее. Стана и се изправи, прибавяйки още три инча към предишния си ръст. После тръгна накуцвайки през стаята към Хатчър.

— Е, наистина изглежда съм адски стар. Не бях чувал тоя прякор от времето на Академията, Хач — каза Мърф Коуди.