Уилям Дийл
Тай Хорс (43)

КРЪНГ ТЕП

Хатчър излезе от дрямката си едва когато неговият „Боинг 747“ прелиташе над града и направи рязък завой, за да подходи към пистата, при което стюардесата съобщи, че наближават летището Дон Муанг. Все още полузадрямал, Хатчър възстанови в съзнанието си спомена за Банкок като град на покрити със злато и сребро храмове, островърхи кули и сферични куполи, на изящни, красиви жени, нежни като китайски порцелан, облечени в искряща коприна.

Той дръпна завеската на илюминатора и пред очите му се разкри гледка, подобна на изящен китайски акварел. Дори в сивотата на ранното утро, когато първите лъчи на слънцето едва проблясваха на хоризонта, Банкок изглеждаше като проблясващ диамант върху дланта на Буда, а реката Чао Фрайа Ривър се простираше като безкрайна линия на живота от показалеца до основата на тази длан. Стотици златни кубета и островърхи кули се издигаха над леката утринна мъгла, като устремени към слънцето цветя. Именно тия свещени храмове и мрежата от канали, обхванала целия град, даваха неповторимия облик, духа на Банкок. Няколко столетия назад в Банкок не е имало улици, негови улици са били няколкото десетки канала, наречени клонг, с отрупани в цветя и дървета брегове. Прогресът на цивилизацията беше променил всичко това. Няколко по-големи водни артерии все още обслужваха комуникациите на града, а останалите бяха засипани, за да се превърнат в булеварди и широки улици. Но цветята бяха останали и улиците, както и тротоарите около тях, бяха потънали в зеленина, цветя, пищни тропически храсти и палми. И през разреждащата се утринна мараня Хатчър за миг успя да зърне плуващите по някои от каналите дълги, тесни ханг яо, натоварени с пресни пподове, цветя и стоки, насочили се надолу към речните пазари по бреговете на голямата река.

Когато самолетът започна да се спуска надолу, слънцето се издигна над хоризонта и утринната мъгла, сякаш възпламенена от пламъка на зората, се превърна в пара, разнесе се и разкри под себе си удивителната красота на искрящия в многообразни цветове златен град.

Тази страна беше толкова непостижима за представителите на западната цивилизация, че пристигането им тук можеше да се сравни с полета до друга планета. Туристите започваха да ахкат и да охкат. Пред очите им се простираше неудържимо привлекателна гледка на изящно великолепие и приказно красива природа. Но въпреки заспепяващата взора гледка, Хатчър знаеше, че под тази красота се крие и агонията на абсотютната бедност — деца, потънали в нечистотии, които биваха продавани на улицата, знаеше, че част от цената на тая „стока“ се заплащаше с хероин, че месечно тук се извършваха шейсет-седемдесет убийства, че студените стъклени небостъргачи на западната цивилизация бавно и методично покваряваха и развращаваха старинната изящна красота на Банкок, че автомобилният трафик правеше невъзможен за дишане въздуха над града. „Може би, помисли си Хатчър, един ден на тайландците наистина ще им дойде до гуша от всички тези чужденци и ще ги изгонят от земята си, както бяха направили техните предци преди двеста години, когато същите тия фаранг се бяха опитали да заменят жизнеутвърждаващия и толерантен култ към Буда със суровата, непонятна за хората, високомерна догма на християнството.“

За да преживее като фаранг в Банкок, човекът от Запада трябваше да приеме тукашната философия, дори и да не я разбира. Тук Буда беше милосърдният и щедър бог. Богатите тайландци купуваха златни копчета във формата на листа и ги прикрепваха към статуите и иконите на Буда в храмовете. Бедните полагаха в нозете му счупени купички за чай. Всеки даваше своя дан и идваше да се моли, да моли Буда за благосклонност към него или нея, защото за тайландците беше съвсем естествено да се помолят на Буда да прати голяма риба за техните въдици, или за печеливш билет от лотарията, за красива жена за през нощта или за хубав мъж, в когото да се притиснат, когато слънцето залезе. Тънките нюанси на този култ са неуловими за представителите на западния свят, чиято представа за Бог, моделирана от помпозните, високомерни, самозвани негови посредници на земята — свещениците, беше като за един вечно разгневен Бог, далеч не така състрадателен, много трудно прощаващ, лишен от всякакво чувство за хумор. За тайландците, които вярваха, че усмивката е родена в тяхната страна, Буда беше милостив и великодушен бог, способен да извършва всякакви лудории, да се смее, да изпитва неограничена радост, един бог, който не изискваше нищо, не им заповядваше какво да вършат и само се усмихваше на тези, които принасяха своя дар в нозете му.

Може би именно за това за тайландците караниците и кавгите бяха грях; да повишиш на някого глас беше обида, а гневът беше нещо нетърпимо. Не е възможно да не ти бъдат симпатични хора, чиято философия за живота беше синтезирана в реакцията им към почти всяко събитие от всекидневието им: Май пен рай — „Не се коси“. Още преди да започне да се ориентира по-добре в тънкостите на Хинаяна Будизма, Хатчър беше схванал едно от основните положения на будизма, а именно, че нашето временно съществуване на земята е в най-добрия случай нещо несигурно; че да се тревожиш за каквото и да било е глупаво, а да се гневиш и ядосваш е безсмислено; че конфронтацията създава само затруднения, безпокойството е грях, а животът е процес на опрощение. Той се опита да прегърне тая философия като свое кредо, но някои психологически рефлекси бяха така дълбоко вкоренени в мисленето на човека от западната цивилизация, че за един фаранг беше изключително трудно да ги преодолее.

И докато навремето Хатчър беше осмислил и се беше опитал да живее според каноните на тайландската философия, сега тя с нищо не би могла да му помогне. Той беше изцяло обзет от тревога и безпокойство и това, от което най-много се страхуваше, беше какво ли щеше да научи за Коуди в Банкок. Колкото повече приближаваше самолетът му към летището, толкова повече нарастваше безпокойството му. За него щеше да бъде сериозен проблем дори и това, как да разпознае предишния си приятел. Дали щеше да може да познае Коуди? Бяха изминали почти двайсет години, откакто за последен път беше виждал приятеля си. А той сигурно щеше да е сменил името си.

Но най-големите страхове на Хатчър се отнасяха до самия Коуди. С какво се занимаваше той тук и защо беше укривал самоличността си през всичките тия години? Дали е станал предател? Или наркоман? Или контрабандист на наркотици? Ако е станал трафикант на наркотици, дали е свързан с Толи Фонг и с триадите Чию Чао? Или в това се криеше някаква още по-страшна тайна, която Хатчър дори не можеше да си представи?

Дали наистина беше мъртъв Коуди? Дори да е оживял след самолетната катастрофа преди петнайсет години, Коуди можеше да е умрял във военнопленническия лагер или поне по десет други възможни начина. Петнайсет години бяха много време.

Хатчър си спомни също така, че в Тайланд не съществува такова нещо като факт. Понятието за истина тук се отнася към това, което го има в реалността и към това, което е във въображението, към материалното и към духовното. В най-добрия случай това, което се нарича факт в Банкок, е някаква абстракция на действителността, възприятие на индивида. Много често истината беше просто някаква илюзия и нещата в действителност не бяха такива, каквито изглеждаха.

При всичките усилия на мисълта си, на които беше способен Хатчър, той не можеше да измисли дори една-единствена положителна причина, която да накара Коуди да се крие.

И накрая все пак оставаха без отговор най-мъчителните въпроси: Ако Коуди беше замесен в някаква престъпна мрежа, какво трябваше той, Хатчър, да прави? Да зареже всичко и да се върне в Щатите? Да се опита все пак да му уреди среща с баща му? Може би съветът на Коуен беше най-доброто решение на въпроса — да обърне гръб на всичко това и да си отиде.

Но за Хатчър това не беше решение на въпроса.

Беше се хванал на тая игра и трябваше да изиграе картите си, без значение какъв щеше да бъде резултаът.

Премина без проблеми митническата проверка и си взе такси. П ътуването до града представляваше една сюрреалистична фантазия, приказно пътешествие през едно изумително стълнотворение на култури, звуци и гпедки, които биха хипнотизирали дори и Синдбад. Красотата на града винаги беше въздействала силно на Хатчър и сега, връщайки се отново тук след пет години, той отново остана очарован от забулените му мистерии и завоалирани обещания.

Пътуването по двайсетте мили до града премина неусетно и тучните зелени ливади внезапно отстъпиха място на градската зона, когато стигнаха до величествения „Читаралда Пелис“, дворецът в който беше живял крал Бумибол, великодушният и обичан от народа си управник, чийто пра-пра-прадядо, Рама IV, познат повече под име го крал Монкут, довел английската учителка Ана Леоноуенс през 1860 г. в Сиам, за да просвещава децата му. Макар и издадената й автобиографична книга „Кралят и аз“ и създадените по нея театрална пиеса и филм да донесли слава на Тайланд, те били остро критикувани, че изопачавали действителността.

Таксито мина покрай пистата на Кралския клуб за конни надбягвания, продължи покрай парковете, където преди здрачаване се провеждаха битките с хвърчила, и премина над Падунг Клонг, главния канал на града. Само след два часа булевардът щеше да бъде задръстен от коли, от пърпорещите моторизирани рикшп, наричани симлор, и тък-тък, тези странни триколесни таксита с две места за пътници, които шареха наляво-надясно из гъстия автомобилен поток и подлудяваха всички шофьори, и чието име напълно наподобяваше звука, издаван от маломерните им моторчета.

Но на ранната утринна светлина градът изглеждаше така, както сигурно е изглеждал преди век. Те се движеха по почти безлюдния булевард „Бамрунг Муанг Роуд“, а край тях над оградите на къщите бяха надвиснали пищни снопове от орхидеи, жасминови и розови храсти, минаваха покрай морави, по които млади жени в традиционни бродирани носии изпълняваха церемониални танци и флиртуваха с дългите си сенки, хвърляни от косите слънчеви лъчи по смарагдово зепените морави. Хладният сутрешен ветрец подухваше през отворения прозорец на таксито, носейки отдалече непрестанния звън от камбаните на будистките храмове, разположени навсякъде из града, с позлатени куполи и островърхи кули с изящни спирали от многоцветна мозайка и стрехи, украсени с преплитащи се жълти орнаменти, наричани чофа.

Една бизнесдама тайландка, облечена по европейски и паркирала мерцедеса си до тротоара, положи жасминово венче пред миниатюрен, но изящно изработен параклис край пътя и събра длани в ритуалния поклон уай, вероятно молейки духовете за успешен ден в бизнеса си. Тия миниатюрни параклиси бяха навсякъде, приличащи на отрупани с великолепно изрисувани орнаменти къщички за кукли, монтирани върху невисоки стълбове. Те бяха винаги отрупани с дарове: ръчно изрисувани вази, пълни с рози; димящи благоуханни пръчки китайски тамян; венчета от орхидеи; листчета с послания до боговете; яркооцветени копринени ленти; дори парченца дърво. Гледайки тия малки параклисчета, Хатчър си спомни за един наемен убиец на име Никъл Ноулс, който винаги преди някоя операция поднасяше куршум като дар за духовете.

Половин дузина монаси в шафранови раса излязоха от вратите на близкия храм с пиринчените си купички за милостиня в ръце и тръгнаха да търсят първото си ядене за деня. На около двеста метра след тях една селянка, с ярък, украсен с мъниста тюрбан и с оцветени в тъмнокафяво устни от постоянното дъвчене на зърна от бетел, беше седнала насред тротоара и плетеше венец от жасминови цветове. На сто метра след нея един зеленчукопродавец съсредоточено подреждаше сергията си, отрупана със свежи и привлекателни ананаси, банани, манго и дюриан^[1] — големите, бодливи плодове, които не се харесваха на повечето от чужденците.

Минаха покрай гигантските люлки на Патпу, където някога атлети се люлеели, описвайки огромни стръмни дъги във въздуха, за удоволствие на краля, докато тези занимания не били забранени като твърде опасни. След тях отрупаният с цветя булевард се вливаше в многолюдните улици на стария град. По-нататък по пътя им продължаваха фрапиращите несъответствия: един изящен, но запуснат викториански дворец с величествени бойни кули се издигаше редом с модерен киносалон; огромна двайсетметрова статуя на Буда беше разположена между две високи модерни сгради с бизнесофиси; няколко хлапета тичаха по тротоара с изяществото на балетни танцьорки подир футболна топка, подплашвайки ято лястовици, които, изглежда, постоянно прелитаха от статуя на статуя, от храм на храм, търсейки места за гнездене. Тук-таме се срещаха и някои така характерни за таиландците странни приумици: бръснарница с име „Любимият“; ресторант, наречен „Пубертет“; хотел, който даваше стаи почасово, наречен „Домашни развлечения в бунгалото“.

Улицата, по която се движеха, свършваше внезапно на „Яварай Роуд“, булевардът, който бележеше началото на Яварай, или Китайският град. С увеличаването на уличното движение се появиха и облечени в униформи с цвят каки пътни полицаи със сребристобели каски, а за да си проправят път по претъпканите, тесни улички, шофьорите разчитаха повече на клаксоните си, отколкото на шофьорските си умения. Уличките все повече се стесняваха до предизвикващи клаустрофобия размери и се виеха произволно покрай стари, паянтови дървени постройки, прилепнали една в друга. Тук-там се издигаше по някой островърх, строен покрив на китайска пагода сред еднообразните редици от магазинчета, предлагащи редки храни, средства за усилване на либидото, китайски витамини и чародейни треви. Уличките ставаха съвсем тесни, минавайки през Накорн Казем, Китайския пазар, познат още и под името Пазарът на крадците — едно подвеждащо наименование, тъй като повечето от магазинчетата тук продаваха такива безинтересни артикули, като тоалетни принадлежности, водни помпи, арматура за електроинсталации. Истински интерес в Яварай всъщност представляваха прашните, слабоосветени магазинчета за антики. Собствениците им вече интензивно се бяха заели с изкуството да подреждат безпорядъка от съкровищата си отвън, където направо на тротоара бяха натрупани китайски порцелан, мебели от тиково дърво със седефени инкрустации, паравани от палисандрово дърво, месингови и медни фенери.

Шофьорът зави по „Ню Роуд“, насочи се към крайната част на Яварай в съседство с реката и спря пред „Муанг Хауз“, хотел средна класа, който обаче Хатчър предпочиташе пред луксозните хотели в Банкок. В него имаше климатична инсталация, така че комарите нямаше да представляват проблем. После таксито продължи надолу покрай пазара на занаятчиите, заобиколи го и се насочи към „Ориентъл“.

Ресторантът беше прилепен до задната част на хотела на една отрупана с цветя тераса, надвесена над водите на широката Чао Фрайа Ривър. Дълги тесни корабчета се носеха лениво, натоварени със стока към речния пазар, а на отсрещния бряг се виждаха десетина будистки храма, издигащи върховете на кулите си високо в облаците на утринната мъгла. Още нямаше седем часа сутринта. В ресторанта нямаше никой друг освен Слоун, който стоеше прав до парапета, отпиваше от кафето си и гледаше надолу към реката. Сутрешният вятър развяваше сакото на белия му копринен костюм. Със светлосинята си риза под него той лесно можеше да бъде взет за търговец или за бизнесмениджър. След малко той си избра една маса до парапета, седна и, надянал по средата на носа си очила в стил Бен Франклин, отвори „Банкок Поуст“, един от трите местни вестника, които излизаха на английски, сгъвайки го надве, както правят пътуващите с метрото в Ню Йорк.

За безпокойството, което измъчваше съзнанието на Хатчър във връзка с пристигането му в Банкок, имаше и една друга причина. Хари Слоун. „Целесъобразност“ беше второто име на Хари.

Преди да приключи тая мисия, безпокоеше се Хатчър, сигурно щеше да се наложи да застане между Мърф Коуди и Хари Слоун.

„Колко от това, което научих, трябва да му кажа, чудеше се Хатчър. Дали въобще да му казвам нещо?“

— Сиуат-дии — с тези думи го посрещна още при появяването му оберкелнерът и се поклони, — Закуска, моля?

Хатчър посочи към Слоун и последва натруфено облечения млад мъж, който го поведе към масата. Слоун погледна към тях над очилата си, после погледна часовника си.

— Точно навреме — каза той. — Точността е качество на сериозния мъж.

Хатчър си поръча натурален портокалов сок кафе и английска кифличка. Когато келнер ът се отдалечи от масата, Слоун свали очилата си и ги сложи внимателно в ъгъла на масата.

От лицето на Слоун отсъстваше дежурната му усмивка, макар и гласът му да беше мек, както обикновено.

— Доста си се повъртял из Колонията — каза той.

— Какво имаш предвид?

Слоун се усмихна снизходително.

— Точно както го разбираш. На мен огън ми пече под задника в Мадранго. Прекалено ми идват тия престрелки по Виктория Пийк, изпозастреляните ченгета, тая шибана негласна война между Коуен и Толи Фонг, фойерверките нагоре по реката и изтрепването на половината Тс’е К’ам Мен Ти. Само това ми липсваше. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че междувременно приоритетите се смениха. В тоя момент Мадранго излиза на първо място.

— Нещо си пообъркан, Хари — опита се да отговори меко Хатчър с дрезгавия си глас. — Аз не съм теглил линия по земята и да съм ги заплашвал да не я престъпват. Те се опитваха да ме убият. Какво трябваше да правя, да стоя мирно с ръце зад гърба?

— Никой не е казал това.

— Тогава остави ме да си върша работата.

— Ти знаеш колко е важно да не се вдига никакъв шум около бригадата, особено сега. Имаме заложени мизи на много места. Тук, в Централна Америка, в Средния Изток. Дявол да го вземе, разхвърлял съм карти навсякъде по масата.

Хатчър изгледа втренчено Слоун през масата. После келнерът донесе кафето му и той тръсна сгънатата си салфетка, за да я разпъне, и я сложи върху коленете си.

— Ти знаеше какъв риск поемаш, като ме вкара в тая игра — каза Хатчър, добавяйки към кафето си обилно количество сметана и захар. — А и двамата знаехме, че съм в опасност от минутата, в която оня кучи син Варни се появи на вратата ти в хотела. Както винаги си казвал, щом един знае, значи всички знаят. И фактът, че това копеле е чуруликало на Тонг срещу подкупи, не променя нещата.

— Бившето копеле, доколкото чух — усмивката отново се върна на лицето на Слоун заедно с мазния му тон. — Просто запомни занапред, че тия въпроси могат да се решават и по друг начин, със сделка.

— Нямаше време за това. Ония не искаха да звъннат на вратата на Коуен и да предложат първо да си побъбрим малко за това-онова… — в тоя момент Хатчър осмисли думите на Слоун и спря за момент, гледайки го изпитателно. — Какво имаш предвид, като говориш за сделка? Не можеш да преговаряш с Чию Чао.

Слоун се наведе към него през масата.

— Аз мога да уредя това — каза той сякаш между другото.

— Как?

— Ние си имаме наш бизнес с тия страни. Когато имаме нужда да притиснем до стената задници като тоя Фонг, винаги имаме начини да го направим.

— Хари, никой досега не е успявал да притисне до стената задници като Фонг.

В тоя момент пристигна келнерът със закуската им. Слоун беше поръчал яйца, бекон, препечени филийки и плодове. Ресторантът почваше да се пълни и с други посетители.

— Какво, по дяволите, се случи горе по реката? — попита Слоун, докато солеше яйцата си.

— Ходих там да търся информация — отвърна Хатчър.

— Надявам се това което си открил, да си е струвало труповете.

— Откога те е грижа за труповете? — каза саркастично Хатчър.

Слоун се наведе към него през масата.

— Научи ли нещо, или не? — попита го той.

— Попаднах на някои следи.

— Ама че работа. Затова ли ти давам тая закуска, за да ми кажеш само, че си попаднал на някои следи?

— Ще говорим за това, ако от тях излезе нещо.

Слоун се облегна назад и въздъхна. Отправи поглед към реката и се зае да подрежда мислите си.

След около минута Хатчър поде отново разговора с категоричен глас.

— Хари, дойдох тук, за да намеря Мърфи Коуди и тъкмо това ще направя. И ще направя това по начин, по който аз намеря за добре, което не означава да ти правя доклади за текущото състояние на всеки трийсет секунди. Обещах ти да остана жив за тая закуска днес и ето, че съм тук. Какво, по дяволите, ти влиза в работата дали съм си имал работа с Тс’е К’ам Мен Ти, или с Фонг, или с когото и да е друг? Това си е моя работа. Аз дори не работя за бригадата вече, аз съм обикновен гражданин, който търси приятеля си.

— Възхищавам се на таланта ти да излагаш нещата съвсем просто — каза Слоун и се изхили. — Е, добре, имам за теб една лоша новина и една още по-лоша. Коя ще предпочетеш да чуеш първо.

Хатчър въздъхна.

— Защо, по дяволите, се хилиш, като ми казваш това?

— И аз мога да демонстрирам перверзен вкус като теб — отвърна той. — По-лошата новина е, че са били намерени отличителните знаци и документи на Коуди на мястото на катастрофата.

Хатчър се намръщи и замълча за момент, осмисляйки информацията.

— Кога разбра за това?

— Снощи. Намерили са ги при повторен оглед на мястото на катастрофата през 76-та. Не е бил направен рапорт за това, защото той вече е бил обявен за загинал и правителственото разследване е било приключено по това време.

— А ти как научи?

— Нали знаеш Флиткрафт, като захапе по някоя следа, не пропуска нищо. Изпратил формално рутинно запитване до комисията по военнопленниците и до застрахователната компания, след като получихме доклада на Портър. Информацията за намерените отличителни знаци била заровена някъде из документацията на застрахователната компания, но не е била изпращана до файловете на правителствената комисия. По това време не ги е било вече грижа за това.

Хатчър се замисли за момент. Всъщност за него това беше добра новина. Това даваше отговор на въпроса му как е стоял проблемът с идентифицирането на Коуди във военнопленническия лагер.

— Това обяснява защо виетконговците не са го използвали.

— Не те разбирам — каза Слоун.

— Досега ме тормозеше тоя въпрос — обясни му Хатчър. — Не намирах разумно обяснение. Ако жълтите държаха в ръцете си сина на главнокомандващия на противниковата армия, те щяха да са в много изгодна позиция да искат нещо сериозно за размяна, но не са направили това. Сега разбирам защо. Той ги е преметнал, Хари, и те не са разбрали кой е.

Слоун повдигна недоумяващо вежди. Очевидно това не му беше минавало през ума.

— Страшно те бива да обръщаш нещата в твоя полза — с въздишка каза той.

— Аз установих точното местоположение на мобилния лагер, Хюи-куй се е наричал. Бил е разположен в лаоската част на планинската верига Анимитик, до един град наречен Муанг. Представлявал е транзитен лагер за виетнамски политически затворници…

— Пфу, гадост — изпръхтя с отвращение Слоун.

— Остави ме да довърша! — прошепна Хатчър. — Освен тях в лагера е имало осем или десет американски военнопленници, използвали са ги всичките за черна работа. Намерих един очевидец, който смята, че е виждал Коуди там.

— Смята?

— Говорим за неща, които са били преди десет-единайсет години.

Слоун потърка брадичката си с опакото на ръката си.

— Какво е станало с тоя лагер след войната — попита той.

Хатчър поклати глава.

— Не знам. Но разбрах, че коменданта на лагера толкова е бил нагазил лука, че не е можел да се върне в Ханой. Вдигнал се е и е офейкал.

— Значи възможно е, ако Коуди наистина е бил в тоя лагер, да е избягал и той — предположи Слоун.

Хатчър кимна.

— Позна.

— Къде научи тия работи?

— Земята Чин Чин, един търговец, когото наричат Холандеца. Затова ходих нататък. Не съм ходил да търся специално Тс’е К’ам Мен Ти.

Слоун, изглежда, беше впечатлен от това, което научи. Изгледа доста продължително Хатчър през масата, преди да продължи:

— Всичко това си остава все в сферата на „може би“, „вероятно“.

— Да.

— Така че все още нямаме твърда почва, на която да стъпим, освен Уол Пот.

— Отново позна — каза Хатчър.

— Това са все ония глупости за „безследно изчезналите“, Хач — каза Слоун. — Ще ти кажа какво не мисля… Не мисля, че двайсет и четири хиляди безследно изчезнали американци си прекарват приятно времето в Ханой или по другите градове да учат виетнамците как да играят „Монопол“ или други такива глупости. Може би има една шепа от тях, които скитат някъде из Лаос или из Северен Виетнам. Може да има неколцина дезертьори и ренегати. Останалите сигурно са били измъчвани до смърт, убити или умрели от недохранване и болести. Това са тия, които не са били убити още при вземането им в плен. Дявол да го вземе, толкова добри момчета изчезнаха във Виетнам, Хач. Защо да изтезаваме близките им в Америка с напразни надежди. Освен това в обикновения живот можеш да се отровиш от хапчета, купени от аптеката, може да те блъсне някой пиян шофьор на шосето. Има къде-къде по-глупави начини да умреш от това, да служиш на Родината си.

— Защо не ми спомена тия неща в Джорджия, когато ме навиваше за това пътуване?

— Никога не съм твърдял, че той е жив.

— Но го намекваше, и то доста красноречиво, за да ме накараш да дойда тук.

— Добре де, но определено си мисля, че си адски по-убеден, че е жив, отколкото беше в Джорджия… или дори в Хонконг.

— Е, да речем, че сме преминали от етапа на абсолютните фикции към нещо по-определено, на което да се стъпи.

— Глупости. Познавам те достатъчно. Познавам кога тоя твой нос е надушил нещо. Стъпил си на някаква диря.

— Има нещо такова — кимна Хатчър.

— Смяташ ли, че Коуди е жив?

— Да речем, че го допускам с доста по-голяма степен на вероятност, отколкото в Хонконг.

— Защо?

— Дребни неща. Интуиция.

— Но нищо като доказателства за пред съда?

— Нищо.

— Ъ-хъ. Добре.

Хатчър беше премълчал няколко доста важни елемента на новата главоблъсканмца. Например, че комендантът на лагера, който беше избягал в Банкок, е самият Уол Пот. Че Холандеца смята, че мъжът, който, по всяка вероятност е бил Коуди, е бил на наркотици. Не беше казал на Слоун за държанката, Пай, също така не беше споменал и за Тай Хорс. „Защо“, питаше се самият той. „Защото не вярваше на Слоун“, беше отговорът.

— Основният въпрос е жив ли е Мърфи Коуди и ако е жив, в какво е замесен? — каза Слоун. — Това е въпросът.

— У нас, в Джорджия, ти ми каза, че ако намеря Коуди, няма да има никакви въпроси — припомни му Хатчър. — „Старецът иска само да се сбогува се него“, ми каза ти. Това беше единственият въпрос.

Слоун си запали цигара, тръсна пепелта и загледа как вятърът я понесе из въздуха. После се загледа надолу към реката.

И двамата мъже се върнаха в мислите си към времето, когато си вярваха и разчитаха един на друг, когато между тях съществуваше някаква нескрепена нито с думи, нито с писмени клетви връзка, връзка по-силна от заповедите, от представите за дълг, представляваща една почти физическа цялост между мисълта и действието. Лос Боксес беше нанесъл силен удар на тая връзка и всъщност я беше разрушил изцяло.

Сега те си говореха завоалирано, заобикаляха същественото, без нито един от тях да има желание да постави открито основния проблем. Слоун не искаше да се ангажира с изречени думи, никога не го беше правил. Преди той винаги беше оставял мръсните думи неизказани.

— Това, което е от значение, е да запазим репутацията на генерала, да предпазим стареца от неприятности — повтори Хатчър.

Слоун се отърси от размислите си и за момент изви недоумяващо вежди.

— Но в случая има опасност да стане точно обратното.

— Например, ако излезе на бял свят с какво се е занимавал Коуди през последните петнайсет години? — каза Хатчър.

— Включително и това.

— Не сме си говорили такива неща, когато ме убеждаваше да се заема с тая работа.

— За Бога, Хач, та ти вършеше такива неща от двайсет години насам. Да ти обрисувам ли някои картинки, за да ти припомня?

— Да, обрисувай ми ги — прошепна Хатчър.

— Никак няма да ми е трудно — каза Слоун.

— Изискваш от мен да взема решение за окончателната присъда на място — промълви Хатчър.

— И преди си го правил. В какво се състои проблемът? Имам чувството, че си готов да отстъпиш и да се отнесеш снизходително към стария приятел от училище, да се съмняваш във всички факти относно него, колкото и недвусмислени да са те.

— Не говорим само за стар приятел от училището, говорим за сина на Бъфало Бил.

— Точно там е проблемът — въздъхна Слоун.

— Защо не изплюеш камъчето и не си го кажеш директно? — запита Хатчър с изтормозения си глас. — Искаш от мен да очистя Коуди, така ли?

„Отново същото, помисли си Хатчър, това проклето копеле с медения си глас пак ми пробутва стария номер.“

— Искам просто да разбереш дали е жив, и ако е жив, защо се е крил досега — бавно каза Слоун, изговаряйки внимателно всяка дума. — А ако е замесен в някаква… мръсна работа…

Той остави изречението недовършено.

— Мръсна работа? Мръсна работа? На много хитри ли ще се правим сега? — изръмжа Хатчър.

— Досега не се беше налагало да говорим за такива неща — каза Слоун, присвивайки очи.

Слоун усети, че неприятното усещане в стомаха му прераства в болезнено гадене. Какво се е случило с Хатчър, чудеше се той.

— Защо направо не ми го кажеш с думи — настояваше Хатчър.

Слоун продължаваше да се въздържа. Зазяпа се в празното пространство пред себе си, издухвайки дим от цигарата си.

— Казваш ми, че искаш Коуди да бъде премахнат, така ли? — изказа думите Хатчър и в гласа му прозвуча неподправена изненада.

— Казвам ти, че имаш възможност за избор, както винаги.

— Добре — изръмжа Хатчър, — не искам възможности за избор. Не съм дошъл тук, за да убивам когото и да е. Дойдох, за да разбера дали Мърфи Коуди е жив, или мъртъв, това е всичко. Сега ми изсипваш куп нови правила.

— Не правила… — поде Слоун.

— Аз няма да вземам такова решение — прекъсна го Хатчър.

— Тогава обади ми се на мен — каза спокойно Слоун. — Аз ще го взема вместо теб.

— Това момче беше герой от войната, Хари.

— Такъв беше и Бенедикт Арнолд.

— Ти знаеш нещо, което на мен не ми е известно? — попита го рязко Хатчър.

— Абсолютно нищо повече — веднага му отговори Слоун.

— Тогава не мога да си мисля нищо друго, освен че правиш някакви идиотски необосновани заключения.

— Добре де, а какви заключения, по дявопите, би направил ти? — възкликна Слоун. — Ти сам ги описа нещата, няма и минута. Това момче е изчезнало преди петнайсет години. После се оказва, че той явно е жив в Банкок и не иска никой да знае за това, сега убиват Уинди Портър, а тоя Уол Пот се чуди къде да бяга, за да се скрие. Да предположим, че тия двамата китайци, които убиха Портър, са се опитвали да попречат на Уол Пот да изчезне. Да предположим, че той и Коуди са забъркани заедно в някаква история.

— Да предположим, да предположим, да предположим — прекъсна го Хатчър ядосано. — Дявол да го вземе, та ние не сме сигурни дори дали Коуди е жив. Възможно е тоя Уол Пот да играе на всички ни някакъв номер с неговите приказки.

— Ей, съгласен съм с това, окей — намеси се Слоун. После добави безцеремонно: — Ако се окаже, че наистина е така, очистваш и това дребно копеле.

— Наистина ли всичко това е толкова лесно за теб, Хари? — попита го Хатчър. — Очиствам Коуди, очиствам тайландеца.

Слоун въздъхна. Рамената му се смъкнаха и изведнъж видът му се промени, сякаш беше станал с десет години по-стар.

— Толкова години досега водим тия тайни войни… малко късно е да се променим — промълви отпаднало Слоун.

— А ако Мърф е чист?

— Тогава уреди среща с Бъфало Бил. Виж какво — въздъхна той, — ти вършиш това, което сметнеш за необходимо, и аз си върша това, което намирам за необходимо. Започнеш ли да търсиш отговори на много въпроси, мъртъв си, Хач. Това е основно положение и ти го знаеш. Нямаш време за това. Разполагаме всичко на всичко с нашите прищраквания и рефлекси. Имаш две възможности за избор всеки Божи ден — да го вършиш или да не го вършиш. Ако не знаеш между какво можеш да избираш, ако все още не си взел решението си, загубен си, ще ти видят сметката. Някога да съм ти казвал нещо по-различно? Съмнявал ли си се някога във всичко това?

— Досега не — отвърна Хатчър, без да поглежда към Слоун.

— Тогава може би не съм се спрял на когото трябва за тая работа.

— Може би е така.

— Искаш ли да излезеш от играта?

Хатчър се замисли. Бяха го обладали смесени чувства но отношение на Мърф Коуди. В началото едни твърдяха за него, че е герой, други — че е маниак. Сега пред изпълнението на задачата му се издигаха нови трудности. Сега пред него не стоеше вече въпросът дали Коуди е жив, а по-скоро дали трябва да остане жив. Хатчър знаеше, че ако се откаже, Слоун ще повика някой друг, някой, който щеше да свърши тая работа без много-много да разсъждава, някой експедитивен касапин.

„А какъв си самият ти, Хатчър, запита се той, експедитивен касапин?“

Хатчър си даваше сметка, че именно той беше човекът, който трябваше да вземе решението, да произнесе и изпълни присъдата. Колкото и да му беше противно това, Слоун отново го беше поставил в същата ситуация. Беше поставил Хатчър в положението сам да поеме отговорността. За Хатчър сега нямаше алтернатива.

Хатчър кимна бавно.

— Оставам — произнесе тихо той. — Ако е жив, ще го намеря.

— И после какво?

— Ще импровизирам на място.

Слоун го гледа втренчено няколко секунди, носле каза:

— Приемливо решение — и плъзна по масата един плик от дебела хартия.

— Какво е това? — попита го Хатчър.

— Това е всичко, което имат в посолството от Уинди Портър, поне всичко, което може да ти влезе в работа. В дневника му са посочени някои места, които може да ти бъдат от полза.

— А какво става с доклада на полицията?

Слоун отново се ухили, сякаш му доставяше удоволствие да поднася на Хатчър лоши новини. Допи кафето си и избърса устните си със салфетката.

— Е, ъ-ъ, това е другата лоша новина. Имаме малко неприятности с местните ченгета.

— Какви неприятности?

— Правят се на недостъпни. Натрили носа на едно изпълнително момче от нашето посолство, казали му, че ще задържат всички материали по случая на Портър, докато не завършат разследването си и че не искат да дават никаква информация по въпроса.

— Сигурно и без това не разполагат с кой знае какво.

— Ще си имаш работа с един майор на име Нги. Аз ще бъда ангажиран е изпращането на тялото на Уинди в Щатите. Ако имаш нужда от мен, обади се на Флиткрафт, той може да ме намери по всяко време.

— Ще ми създава ли неприятности тоя Нги?

— Сигурно ненапразно го наричат Мангустата — отвърна Слоун.