Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (9)

IX

Когато се появиха на вратата на стаята, Пе де Венто протегна ръка. В отворената длан стоеше жабчето с изпъкнали очи. Останаха прави при вратата един зад друг, а Черния Пастиня подаваше напред огромното си главите, за да види. Засрамен, Пе де Венто прибра животното в джоба си.

Семейството прекъсна оживения разговор и четири чифта враждебни очи се втренчиха в досадната група. Само това липсваше — помисли си Ванда. Сержант Мартим, който по въпроса за възпитанието губеше само пред самия Кинкас, сне от главата си протритата шапка и поздрави присъствуващите:

— Добър ден, дами и господа. Ние искаме да видим него…

Направи крачка навътре и другите го последваха. Роднините се отстраниха и влезлите наобиколиха ковчега. Курио дори помисли за някаква измама — този мъртвец не беше Кинкас Беро Дагуа. Позна го само по усмивката. Бяха изненадани и четиримата — никога не биха могли да си въобразят Кинкас толкова чист и елегантен, толкова добре облечен. За миг изгубиха сигурността си, като по някаква магия се разнесе и пиянството им. Присъствието на роднините и най-вече на жените ги правеше плахи и свенливи, без да знаят как да постъпят, къде да сложат ръцете си, как да се държат пред мъртвеца.

Курио изгледи тримата си другари, почувствува се смешен с боядисаното си в червено лице и протрития фрак и поиска да се махнат оттам колкото с възможно по-скоро. Сержант Мартим се колебаеше и като някакъв генерал в очакване на сражение наблюдаваше силата на врага. Пе де Венто отиде дотам да стори една крачка по посока на вратата. Само Черния Пастиня, винаги зад другите, с протегнато главище, за да види, не се поколеба нито за секунда. Кинкас му се усмихваше и негърът също му се усмихна. Не би имало човешка сила, която да е в състояние да го измъкне оттам, от близостта с бащицата Кинкас. Той спря Пе де Венто, като го хвана за ръката и отговори с поглед на молбата на Курио. Сержант Мартим разбра — един войник не бяга от полесражението. Четиримата се отдръпнаха към дъното на стаята, близо до ковчега.

Сега стояха там мълчаливо, от една страна фамилията на Жоаким Соарес да Куня — дъщеря, зет и братя, от другата страна — приятелите на Кинкас Беро Дагуа. Пе де Венто често пъхваше ръка в джоба си и попипваше изплашеното жабче. Как би искал да го покаже на Кинкас! Когато приятелите се приближиха до ковчега, приближиха се и роднините, сякаш изпълняваха някаква балетна стъпка. Ванда отправи поглед на презрение и упрек към баща си. Дори и след смъртта си той предпочиташе обществото на тия дрипльовци!

Кинкас тях беше очаквал, неговото неспокойствие привечер се дължеше само на забавянето, на закъснението на тия скитници. Когато Ванда беше започнала да мисли, че баща й е победен, най-после склонен да се предаде, да спрат устните му да произнасят мръсни думи, победен от мълчаливата и пълна с достойнство съпротива, която тя оказа на всичките му провокации, на мъртвешкото лице отново започна да блести усмивката. Ако не беше споменът за оскърбената Отасилия, то Ванда би изоставила борбата, зарязала би в Табуаум това недостойно тяло, върнала би толкова малко употребявания ковчег на погребалното предприятие и би продала новите дрехи на половин цена, на който и да е вехтошар. Тишината ставаше непоносима.

Леонардо се обърна към жена си и лелята:

— Смятам, че е време да си вървите. След малко ще стане късно.

Само преди минути единственото нещо, което Ванда желаеше, беше да си отиде, вкъщи да отпочине. Стисна зъби — тя не беше жена, която се оставя да бъде победена. Отговори:

— След малко…

Черния Пастиня седна на пода и облегна глава на стената. Пе де Венто го побутна с крак — не беше прилично така да се настанява пред фамилията на умрелия. Курио искаше да се оттегли, сержант Мартим гледаше внимателно с укор. Черния Пастиня отстрани с ръка безпокоящия го крак на приятеля и изплака на глас:

— Той ни беше като баща! Бащицата Кинкас…

Това приличаше на юмручен удар в гърдите на Ванда, на плесник за Леонардо, на храчка за Едуардо. Само леля Марокас се изсмя, разтърсвайки месищата си, седнала на единствения и оспорван стол.

— Колко е забавно!

Черния Пастиня премина от плач на смях, очарован от Марокас. Но още по-страшно, отколкото хлипанията му, беше гърлото на негъра. Това беше тътнеж на гръмотевици из стаята и Ванда зад смеха на Пастиня чуваше друг смях: Кинкас се забавляваше страшно много.

— На какво прилича това неуважение? — строгият и глас унищожи това начало на сърдечност.

След упрека леля Марокас стана и направи няколко крачки из стаята, следена със симпатия от Черния Пастиня, който я разглеждаше от краката до главата, намирайки я жена по неговия вкус, малко нещо поостаряла без съмнение, но затова пък едра и дебела, както нему се харесваше. Той не харесваше ония, кльощавите, чийто кръст човек не можеше да попритисне. Ако той, Пастиня, срещнеше тая мадама на плажа, двамата щяха да правят чудеса — достатъчно беше да я погледне и веднага виждаше нейните качества. Леля Марокас започна да говори, че иска да си отиде, защото се чувствувала изморена и нервна. Ванда, заела мястото й на стола при ковчега, не отговаряше — приличаше на пазач, охраняващ някакво съкровище.

— Всички сме изморени — продума Едуардо.

— Все пак по-добре е те да си отидат още сега… — Леонардо се страхуваше от Ладейра до Табуаум особено по-късно, когато ще спре напълно движението из магазините и улиците ще бъдат заети от проститутки и злосторници.

Като знаеше кой беше Едуардо и в желанието си да сътрудничи, сержант Мартим предложи:

— Ако многоуважаемите искат да отидат да си починат, да си подремнат, ние ще се заемем с него.

Едуардо знаеше, че не е прав. Те не можеха да оставят мъртвеца сам с тия хора, без нито един член от семейството му. Но колко би искал да приеме предложението, ех! Колко му се искаше! По цял ден в бакалницата, движейки се от едно на друго място, обслужвайки клиентите, давайки нареждания на служителите — това смазваше човека. Едуардо си лягаше рано и ставаше призори в строго определени часове. След като се върнеше от дюкяна, подир банята и вечерята, той сядаше на един диван, изпъваше крака и веднага заспиваше. Тоя негов брат Кинкас знаеше само да му създава неприятности. Има вече десет години, откак не вършеше друго нещо. Тази нощ той го заставяше още да стои на крака, изял едва само няколко сандвича. Защо да не го оставят с неговите приятели, тая сбирщина от скитници, хората, с които е живял в продължение на едно десетилетие?… Какво търсеха там, в тази отвратителна кочина, в това гнездо на мишки, той и Марокас, Ванда и Леонардо? Нямаше кураж да изкаже гласно мислите си: Ванда беше невъзпитана, напълно способна да му припомни многото случаи, при които той, Едуардо, в началото на своя живот беше прибягвал до кесията на Кинкас. Погледна към сержант Мартим с известно доброжелателство.

Пе де Венто, след като се провали в опитите си да накара Черния Пастиня да стане, седна и той. Имаше желание да сложи жабчето на дланта си и да си поиграе с него. Никога не беше виждал друго толкова хубаво жабче. Курио, чието детство беше преминало отчасти в един приют за малолетни, ръководен от свещеници, търсеше из притъпената си памет някаква пълна молитва. Винаги беше чувал да казват, че мъртвите имали нужда от молитви. И от свещеници… Беше ли идвал вече свещеникът, или щеше да дойде едва на следния ден? Този въпрос дращеше гърлото му и той не издържа:

— Отчето идва ли вече?

— Утре сутринта… — отговори Марокас.

Ванда я упрекна с очи: защо разговаря с тоя негодяй? Но след като беше възстановено уважението, Ванда се чувствуваше по-добре: прогони към един ъгъл на стаята скитниците и им наложи мълчание. В крайна сметка за нея не би било възможно да прекара там нощта. Нито тя, нито леля Марокас. Изпърво имаше смътна надежда, че непристойните приятели на Кинкас не ще се забавят при бдението — нямаше нито напитки, нито ядене. Не разбираше защо още стояха в стаята, не ще да е поради приятелство към мъртвия — тези хора не изпитват приятелство към никого. Така или иначе, въпреки неудобството от присъствието на такива приятели, това нямаше да има значение, стига на следния ден те да не участвуват при погребението. Сутринта, когато дойде за погребението, тя, Ванда, ще си възвърне ръководството на събитията, фамилията отново ще остане насаме с мъртвеца и ще погребат скромно и с достойнство Жоаким Соарес да Куня. Тя стана от стола и повика Марокас:

— Да вървим! — и като се обърна към Леонардо, каза: — Не оставай до много късно, ти не бива да си губиш нощта! Чичо Едуардо вече каза, че ще остане цялата нощ.

Едуардо, добрал се до стола, се съгласи. Леонардо отиде да ги придружи до трамвая. Сержант Мартим подхвърли рисковано едно „лека нощ, мадами!“ и не получи отговор. Само пламъкът на свещите осветляваше стаята. Негърът Пастиня спеше и хъркаше страхотно.