Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (6)

VI

Чичо Едуардо трябваше да се завърне в бакалницата — не можеше да я остави само на продавачите, които бяха негодници. Леля Марокас обеща да дойде по-късно за бдението. Нужно беше да намине към дома си, където изоставила всичко в безпорядък от бързина, след като научила новината. Леонардо, по съвета на самата Ванда, щеше да използва свободния от службата следобед, за да отиде в компанията за недвижими имоти и да приключи сделката за едно място на изплащане, което си купуват. Един ден, ако бог помогне, ще имат и собствена къща.

Бяха установили нещо като смени за бдението: Ванда и Марокас през следобеда, а Леонардо и чичо Едуардо през нощта. Ладейра до Табуаум не беше място, където можеше да се мярка нощем някоя госпожа. Това беше хълм с лоша слава, населен с хитреци, вагабонти и леки жени. На следната утрин цялата фамилия щеше да се събере за погребението.

Така стана, че следобеда Ванда се намери насаме с трупа на баща си. Из хълма се носеше шумът на един беден и напрегнат живот, но едва достигаше до третия етаж на общежитието, където мъртвият почиваше след умората от сменяването на облеклото му.

Хората от погребалното предприятие бяха извършили добра работа — бяха компетентни и тренирани. Както каза и продавачът на икони, когато намина за миг, за да види как се нареждат нещата, „мъртвият не изглеждаше същия“. Сресан, обръснат, облечен в черен костюм, с бяла риза и връзка, с блестящи обувки, той беше действително Жоаким Соарес да Куня, който почиваше в погребалния ковчег — един разкошен ковчег, отбеляза със задоволство Ванда, с позлатени подставки и дипли по первазите. От табли и трикраки дървени столове бяха импровизирали нещо като маса, на която се издигаше строго и внушително ковчегът. Две огромни восъчни свещи — от големия олтар — помисли с гордост Ванда — излъчваха слаба светлина, тъй като светлината на Байя навлизаше през прозореца и изпълваше с блясък стаята. Слънчевата светлина и веселата яснота се сториха на Ванда като някакво неуважение към смъртта, правеха безполезни свещите, отнемаха им величествения блясък. За миг си помисли да ги изгаси, за икономия. Но тъй като всъщност компанията щеше да вземе същите пари както за две, така и за десет свещи, тя реши да затвори прозореца и настъпилият в стаята полумрак направи да изпъкнат благословените пламъчета като огнени езици. Ванда седна на един стол (зает от иконопродавача) и се почувствува доволна. Това не беше просто облекчение от изпълнения синовен дълг, беше нещо по-дълбоко.

От гърдите й се изтръгна една въздишка на задоволство. Оправи с ръце кестенявите си коси. Изпитваше някакво чувство, сякаш най-сетне беше укротила Кинкас и отново му беше сложила юздите, същите ония юзди, които един ден той беше изтръгнал от силните ръце на Отасилия, като им се изсмя в лицето. Сянката на една усмивка цъфна по устните на Ванда, които биха били красиви и желани, ако не беше очертаващата ги известна сурова твърдост. Тя се чувствуваше отмъстена за всичко, което Кинкас беше накарал семейството да изстрада и преди всичко самата тя и Отасилия. Онова унижение в продължение на много години! Десет години Жоаким водеше този абсурден живот. „Цар на безделниците в Байя“ — пишеха за него в полицейските колони на вестниците; образец на уличник, цитиран в писанията на литератори, жадни за леснодостъпни, живописни герои. Десет години да срами семейството и да го пръска с калта на тази необяснима и неоправдана популярност! „Ненадминатият ракиджия на Салвадор“, или „Дрипавият философ при входа на Меркадо“, или пък „Сенаторът на публичните домове“, Кинкас Беро Дагуа „истинският бездомник“ — ето така пишеха за него във вестниците, в които понякога беше помествана и неговата отвратителна снимка. Милостиви боже! Колко много може да страда на тоя свят една дъщеря, когато съдбата й отреди кръста на един баща, който няма съзнание за своя дълг.

Но сега се чувствуваше доволна, поглеждайки мъртвеца в почти луксозния ковчег, облечен в черни дрехи, с ръце, кръстосани на гърдите, с изглед на набожно смирение. Пламъците на свещите растяха на високо и караха да блестят новите обувки на умрелия. Всичко беше прилично, само, разбира се, не и стаята. Това беше и една утеха за нея след толкова ядове и страдания. Ванда си спомни, че и майка й щеше да се почувствува щастлива някъде из далечния кръг на вселената, където се намира. Защото най-сетне се наложи нейната воля — преданата й дъщеря възстанови Жоаким Соарес да Куня, онзи добър, плах и послушен съпруг и баща. Достатъчно беше някога тя да повиши глас и да свъси лице и той ставаше хрисим и примирителен. Сега ето го там с ръце, кръстосани на гърдите. Изчезна завинаги скитникът, „царят на публичните домове“, „патриархът от района на най-евтината проституция“.

Жалко, че беше мъртъв и не можеше да се види в огледалото, не можеше да види тържеството на дъщеря си, на оскърбеното достойно семейство.

В този час на вътрешно задоволство и пълно тържество Ванда би искала да бъде великодушна и добра. Да забрави последните десет години, като че опитните хора от погребалната компания бяха го пречистили със същите насапунисани парцали, с които почистваха мръсотията от тялото на Кинкас. Да си припомня само за детството, за юношеството, годеничеството, женитбата и кротката фигура на Жоаким Соарес да Куня, потънал в един платнен разтегателен стол да чете вестници, който потреперваше, когато Отасилия го повикаше с упрек в гласа:

— Кинкас!

Такъв го ценеше тя, чувствуваше нежност към него, от този баща беше запазила спомен и с още малко усилие би могла да се развълнува, да се почувствува нещастно и безутешно сираче.

В стаята се увеличаваше топлината. Поради затворения прозорец прохладният бриз откъм морето не намираше откъде да проникне. Ванда също не го желаеше: море, пристанище и бриз, изкачващите се към планината хълмове, уличните шумове, всичко това представляваше част от онова вече свършено безсмислено и безчестно съществувание. Там трябваше да бъдат само тя, умрелият баща, самотният Жоаким Соарес да Куня и най-любимите оставени от него спомени. Тя изтръгна из паметта си забравени сцени. Баща й я придружаваше на една люлка с кончета, издигната в Рибейра по случай някакъв празник на Бонфим. Може би никога преди не бе го виждала толкова весел: такъв голям човек, яхнал детско конче, да се смее гръмко, той, който толкова рядко се усмихваше! Спомни си също чествуването, което устроиха приятели и колеги по случай повишението на Жоаким във финансовото управление. Къщата беше пълна с хора. Ванда беше девойче, вече започнало да се влюбва. В този ден Отасилия се пръскаше от задоволство сред групата, събрана в салона, където се произнасяха речи пред чаша бира и една голяма мастилница за бюро, подарена на добрия служител. Отасилия изглеждаше чествуваната. Жоаким слушаше речите, стискаше ръце и прие мастилницата, без да покаже някакъв ентусиазъм. Като че всичко това го отегчаваше и не намираше кураж, за да го каже.

Също си спомни израза на лицето на баща си, когато му съобщи за предстоящото посещение на Леонардо, решил се най-сетне да поиска ръката й. Той поклати глава, мърморейки:

— Бедният нещастник…

Ванда не търпеше критики към годеника си:

— Защо да е беден нещастник? Той е от добра фамилия, има добра служба, не е по пиенето и разгулния живот…

— Знам това… Знам това… Но аз мислех за друго едно нещо.

Беше куриозно: не си спомняше много подробности, свързани с баща й. Като че той не вземаше активно участие в живота на техния дом. Можеше да прекара часове, спомняйки си за Отасилия — сцени, факти, фрази, събития, в които майката е участвувала. Истината беше, че Жоаким навлезе в техния живот едва когато в онзи абсурден ден, след като беше нарекъл Леонардо „животинче“, втренчи се в нея и Отасилия и неочаквано им хвърли в лицето:

— Усойници!

И с най-голямото спокойствие на този свят, сякаш щеше да извърши нещо най-банално и незначително, той излезе и вече не се върна.

Но за това Ванда не искаше да мисли. Отново се върна при детството си — там тя все още можеше да възстанови с точност фигурата на Жоаким. Така например деня, когато тя беше малка, едва на пет годинки, с къдрави косички и лесна на сълзи, и имаше онази тревожна треска. Жоаким не излезе от стаята, седнал до леглото на малката болна, той държеше ръцете й и даваше лекарствата. Той беше добър баща и добър съпруг. С този последен спомен Ванда се почувствува достатъчно развълнувана и… ако имаше още хора край покойника, способна беше и да поплаче малко, което впрочем е задължение на една добра дъщеря.

С меланхоличен израз на лицето тя втренчи поглед в мъртвеца. Обувките са лъснати тъй, че блестят на светлината на свещите, панталоните са с ръб, сакото по мярка, а ръцете — набожно кръстосани на гърдите… Тя спря поглед на обръснатото лице. И почувствува сътресение, първото…

Видя усмивката. Една цинична, аморална усмивка на човек, който се забавлява. Усмивката му не беше се променила, срещу нея нищо не бяха постигнали специалистите от погребалното предприятие. Също така и тя, Ванда, забрави да им поиска една по-подходяща физиономия, по-допадаща на тържествеността пред лицето на смъртта. Тази усмивка на Кинкас Беро Дагуа продължаваше, усмивка на подигравка и наслада при вида на новите обувки, блестящо нови, докато бедният Леонардо трябваше да даде за втори път да слагат подметки на неговите. Защо го наредиха в черни дрехи, бяла риза, обръсната брада, косата с брилянтин и ръцете кръстосани молитвено? Защото Кинкас се смееше на всичко това, един смях, които се разпростираше, удължаваше и след малко щеше да проехти из тая отвратителна кочина. Той се смееше с устни и с очи, очите втренчени в купчината мръсни и изкърпени дрехи, забравени в един ъгъл от хората на погребалното предприятие. Усмивката на Кинкас Беро Дагуа?

И Ванда чу ясно подчертаните оскърбителни срички сред погребалната тишина:

— Усойници!

Ванда се изплаши: нейните очи засвяткаха като очите на Отасилия, но лицето й пребледня. Беше думата, с която той си служеше, като да се изхрачваше, когато в началото на тази лудост тя и майка й търсеха начин да го върнат към домашните удобства, към установените привички, към загубената почтеност. Но дори и сега, мъртъв и изпънат в един ковчег, със свещи при краката, облечен в хубави дрехи, той не се предаваше. Смееше се с уста и с очи и не би се изненадала, ако той започнеше да си подсвирква. И нещо повече — един от двата палеца — този на лявата ръка — не беше кръстосан както трябва върху другия и се надигаше във въздуха анархистично и предизвикателно.

— Усойници! — каза той отново и подсвирна нахално.

Ванда потрепери на стола и прокара ръка по лицето си. Да не би да полудявам? Почувствува, че й липсва въздух, горещината ставаше непоносима, главата й се въртеше.

По стълбата се разнесе задъхано дишане: леля Марокас с отпуснати меса нахлу в стаята. Видя на стола разстроената си племенница, мъртвешки бледа, с очи, втренчени в мъртвеца.

— Ти си изнурена, девойче. Ама пък и с горещината в тая затворническа килия…

Гаменската, цинична усмивка на Кинкас се усили, като съгледа монументалното туловище на сестра си. Ванда се опита да запуши ушите си — знаеше от предишен опит с какви думи той обичаше да охарактеризира Марокас, но какво можеха да сторят ръцете върху ушите, за да задържат гласа на мъртвия? Тя чу ясно:

— Торба с газове!

Марокас, поотпочинала от изкачването по стълбището, без дори да погледне към мъртвеца, широко разтвори прозореца:

— Напръскаха ли го с парфюм? Тук вони до главозамайване.

През разтворения прозорец навлезе многообразният и весел шум от улицата. Лек полъх откъм морето угаси свещите, целуна Кинкас по лицето и светлината, синкава и празнична, се разпростря върху него. С тържествуваща усмивка на лицето Кинкас се намести по-удобно в ковчега.