Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (7)

VII

А в това време новината за неочакваната смърт на Кинкас Беро Дагуа вече се носеше из улиците на Байя. Самата истина е, че дребните търговци от пазара не затвориха вратите си в знак на траур. За компенсация обаче те веднага увеличиха цените на валанханданс^[1], торбата със слама и глинените скулптури, които продаваха на туристите, и така те отдаваха почит на мъртвия. Из околностите на пазара се проведоха импровизирани събрания, които приличаха на светкавични митинги. Хората се лутаха от едно на друго място и новината се носеше из въздуха, изкачваше се с елеватора Ласерда, пътуваше из трамваите за Калсада, отиваше с омнибус за Фейра де Сантана. Грациозната негърка Паула потъна в сълзи пред своята сергия със сладкиши от тапиока. Този следобед тя нямаше да види Беро Дагуа да й казва двусмислени любезности, да наднича през деколтето към пищните й гърди, да й предлага неприлични неща и по такъв начин да я кара да се смее.

Рибарските платноходки бяха със спуснати платна. Хората от царството на Жеманя^[2], бронзовите моряци, не скриваха разочарованието и изненадата си: как можеше да се случи тази смърт в една стаичка в Табуаум, как можа тоя „стар моряк“ да се пресели на другия свят в един креват? Та нима Кинкас Беро Дагуа не беше заявявал категорично и толкова пъти, с глас и израз, способни да убедят и най-невярващия, че той никога няма да умре на суша, че за него само един гроб е достоен: морето, окъпано от луната, водите, нямащи край!

Когато се намереше като почетен гост върху задната част на рибарска платноходка при някоя сензационна гощавка с риба в глинени съдове, изпускащи ароматни изпарения, с бутилка ракия, минаваща от ръка на ръка, и когато започваха да настройват китарите, винаги настъпваше един миг, в който се пробуждаха неговите моряшки инстинкти. Той се изправяше, тялото му леко се поклащаше, ракията му придаваше полюляващото се равновесие на хората от морето и високо заявяваше своето право на „стар моряк“. Стар моряк без кораб и без море, деморализиран на сушата, но не по негова вина. Защото той се беше родил за морето: да издига платна и да подчинява на волята си кормилото на платноходите, да укротява вълните през нощи на буря. Неговата съдба беше осакатена — той, човекът, който би могъл да стигне до капитан на кораб, облечен в синя униформа и с лула в устата! Но и така той не преставаше да бъде моряк, затова беше роден от майка си Мадалена, внучка на капитан на параход. Той беше моряк още от прадядо си и ако сега му дадяха тази платноходка, би могъл да я изведе навътре в морето, но не там наблизичко до Марахохипе или Качоейра, а към далечните брегове на Африка, макар никога да не беше плавал с кораб. Това беше в кръвта му и не се нуждаеше нищо да научава относно корабоплаването — той се беше родил знаещ. Ако някой от това отбрано общество има някакви съмнения, то нека се яви пред него… Той вдигаше бутилката и пиеше на големи глътки. Капитаните на рибарски платноходки не се съмняваха — това можеше да бъде и истина. По пристаните и плажовете малчуганите се разхождаха, знаейки морските работи, и не си струва труда да се търсят обяснения на подобни мистерии. Тогава Кинкас Беро Дагуа произнасяше своята тържествена клетва: За морето ще остави честта на своя последен час, на своя последен миг. Не, няма да го пипнат и изтикат в седем педи земя! Не, това не! Когато настъпи часът, той на всяка цена ще иска свободата на морската шир, за да извърши пътуванията, които не осъществи през живота си, най-дръзките кръстосвания на моретата и океаните. Капитан Мануел, човек без нерви и без възраст, най-храбрият сред капитаните на платноходки, поклащаше одобрително глава. Останалите, които животът беше научил да не се съмняват в нищо, също се съгласяваха и си глътваха по още една люта ракия. Тихо подрънкваха китарите, хората пееха за магията на морските нощи, за фаталната съблазън на Жеманя. „Старият моряк“ пееше по-високо от всички…

Как стана тогава така, че той умря внезапно в някаква стаичка в Ладейра де Табуаум? Беше нещо за невярване — капитаните на платноходки слушаха новината, без да й отдават пълна вяра. Кинкас Беро Дагуа беше склонен към шмекерии и измами и неведнъж беше обърквал мнозина…

Играчите на карти и зарове прекъсваха вълнуващите партии, престанали да се интересуват от толкова желаните печалби. Та не беше ли Беро Дагуа техният безспорен шеф? Върху всички тях падаше следобедната сянка като тежък траур. Из баровете, кръчмите, по тезгяхите на бакалниците, навсякъде, където се пиеше ракия, господствуваше тъга и консумацията беше за сметка на непоправимата загуба. Кой по-добре от него умееше да пие — никога не се разстройваше съвсем и колкото повече ракия изсипваше в гърлото си, толкова по-бистър и блестящ ставаше умът му. Той можеше като никой друг да отгадае марката и произхода на най-различните ракии, познаваше всичките им нюанси на цвят, на вкус и на аромат. Колко години имаше, откак не се е докосвал до вода? От онзи ден, в който започнаха да го наричат Беро^[3] Дагуа^[4]…

Не че е някоя паметна случка или вълнуваща история. Но си струва трудът да се разкаже този случай, тъй като от този далечен ден прякорът „Беро Дагуа“ се присъедини окончателно към името Кинкас. Влязъл той в бакалничката на Лопес, симпатичен испанец, на външната страна на Пазара. Редовен посетител, той си беше спечелил правото да се обслужва сам без помощта на момчето. Той видял на рафта една бутилка, пълна до горе с блестящо бистра ракия, прозрачна и съвършена. Напълнил си една чаша, изплюл се, за да си очисти устата и излял наведнъж чашата в гърлото си. Един нечовешки рев прерязал утринното спокойствие на Пазара и разтърсил из основи дори и елеватора Ласерда. Било рев на смъртно наранено животно, вик на измамен и нещастен човек:

— Во-о-о-о-о-да-а-а-а!

Гнусен, отвратителен, нечестен испанец! От всички страни се разтичали хора: сигурно убиват някого. Клиентите в бакалничката се смеели гръмко, до сълзи. После „ревът от водата“ на Кинкас се разнесе като анекдот от Пазара до Пелоуриньо, от Ларго до Сете портас до вълнолома, от Калсада до Итапоан. Оттогава той си остана Кинкас Беро Дагуа и Китерия до Ольо Арегаладо в мигове на най-голяма нежност го наричаше „Берито“ между хапещите си зъби.

Също и в онези бедни къщи на най-евтините жени, където скитници и злосторници, дребни контрабандисти и слезли на сушата моряци намираха един домашен кът, семейство и любов в загубените часове на нощта, след тъжната търговия с пола, когато изнурените жени жадуваха за малко нежност, новината за смъртта на Кинкас Беро Дагуа ги направи безутешни и ги накара да пролеят обилно най-тъжните си сълзи. Жените плачеха, сякаш бяха загубили близък роднина, и се почувствуваха изведнъж беззащитни в своята мизерия. Някои преброяваха спестяванията си и решиха да купят за умрелия най-красивите цветя в Байя. Що се отнася до Китерия до Ольо Арегаладо, то нейните викове сред разплаканите й другарки от публичния дом се понесоха над хълма Сан Мигел, заглъхнаха из Ларго до Пелоуриньо и бяха такива, че късаха сърцето. Тя намери утеха само в пиенето. Между глътките и хълцанията превъзнасяше паметта на този незабравим любовник — най-нежния и най-лудия, най-веселия и най-мъдрия.

Припомняха си случки, подробности и фрази, които можеха да дадат точна представа за Кинкас. Той беше човекът, който гледа в продължение на повече от двайсет дена тримесечното дете на Бенедита, когато тя трябваше да постъпи в болницата. Оставаше само да даде на детето гърдата си, за да бозае. Всичко вършеше сам: переше пеленките, чистеше му главичката, къпеше го, даваше му биберона…

Само преди няколко дена не се ли нахвърли той, стар и пиян, като някакъв безстрашен рицар в защита на Клара Боа, когато двама разхайтени младежи, синчаги от добри фамилии, искаха да я бият при един гуляй в публичния дом на Вивиана? И какъв по-приятен гост на голямата маса в салона за хранене на обед!… Кой знаеше най-духовитите истории, кой по-добре от него утешаваше при любовни мъки, кой беше като някакъв баща или по-стар брат за тях? Привечер Китерия до Ольо Арегаладо се отърколи от стола си, отнесоха я до леглото и тя заспа със своите спомени. Няколко жени решиха да не търсят, нито да приемат никакъв мъж през тази нощ, тъй като бяха в траур. Като че това беше велики четвъртък или петък пред Великден.