Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (11)

XI

Истина е, че тази нощ щеше да остане паметна: незабравимият Кинкас Беро Дагуа беше в един от своите най-хубави дни. Необикновено въодушевление беше завладяло дружината, те се чувствуваха господари на тази фантастична нощ, в която пълната луна обгръщаше с тайнственост град Байя. На хълма Пелоуриньо къщите се криеха зад столетните порти, котки мяукаха по покривите, китари стенеха серенади. Беше вълшебна нощ — звуци на тимпани се носеха надалече и Пелоуриньо изглеждаше като някаква фантасмагорична сцена.

Кинкас Беро Дагуа беше крайно забавен — опитваше да слага крак на сержанта и на Черния, плезеше се на проходящите, мушна си главата през една врата, за да шпионира двойка влюбени, на всяка крачка се опитваше да се просне на улицата. Припряността напусна петимата приятели, те се чувствуваха така, сякаш времето изцяло им принадлежи, като че ли бяха над календара и тази магическа нощ на Байя трябва да продължи поне цяла седмица. Защото, според както твърдеше Черния Пастиня, годишнината на Кинкас Беро Дагуа не можеше да бъде чествувана за краткия срок от няколко часа. Кинкас не отрече, че е негова годишнина, макар че другарите му не си спомняха да са го чествуван предишните години. Да, чествуваха, но многобройните сгодявания на Курио, годишнините на Мария-Клара, на Китерия и веднъж научното откритие на един от клиентите на Пе де Венто. От радост за успеха ученият пусна в ръката на своя „скромен сътрудник“ една банкнота от петстотин. Годишнина на Кинкас чествуваха за пръв път и трябваше да го сторят, както се полага. Сега вървяха по хълма Пелоуриньо към дома на Китерия.

Странно — из кръчмите и къщите на леки жени в Сан Мигел нямаше обичайната гълчава. През тази нощ всичко беше различно. Дали не е имало някаква неочаквана полицейска хайка и са затворили публичните домове и кръчмите? Дали полицаите не са отвели Китерия, Кармела, Доралисе, Ернестина и дебелата Маргарида? Нямаше ли и те да попаднат в някоя клопка? Сержант Мартим пое командуването на операциите, Курио отиде да огледа мястото.

— Отиваш като разузнавач! — обясни сержантът.

Останалите, докато чакат, насядаха по стълбището на черквата на Ларго. Имаше и една бутилка за изпразване. Кинкас си легна, гледаше небето и се усмихваше на луната.

Курио се завърна придружен от шумна група, която надаваше радостни викове и ура. Начело на групата лесно се разпознаваше царствената фигура на Китерия до Ольо Арегаладо, цялата в черно, с шарф на главата като неутешима вдовица, подкрепяна от две жени.

— Къде е той? Къде е той? — викаше тя възбудено.

Курио избърза, покатери се по стълбището — с протрития си фрак приличаше на оратор при избори — и обясни:

— Носеше се новина, че Беро Дагуа хвърлил петалата и всички бяха в траур. — Кинкас и приятелите му се смееха. — Той е тука, мили хора, и ще чествуваме неговата годишнина — ще има рибена чорба на платноходката на капитан Мануел.

Китерия до Ольо Арегаладо се освободи от грижливите ръце на Доралисе и дебелата Марго и се опита да се спусне към Кинкас, който сега седеше на стълбището до Черния Пастиня. Но без съмнение поради вълнението в този върховен миг Китерия изгуби равновесие и падна на кълките си върху камъните. Вдигнаха я и й помогнаха да се приближи:

— Бандит! Куче! Нещастник! Какво направи, за да се разчуе, че си умрял, та да плашиш хората?

Тя седна усмихната до Кинкас, взе едната му ръка и я сложи на задъханите си гърди, за да почувствува той туптенията на опечаленото й сърце:

— За малко не умрях от новината, а ти си на гуляй, нещастнико! Кой може като тебе, Берито, дяволски човек, пълен с измислици? Ти нямаш акъл, Берито, ти нямаш право, Берито, ти щеше да ме убиеш…

Групата коментираше оживено сред смях. В кръчмите се подновиха шумните разговори и викове и животът се възвърна на хълма Сан Мигел. Запътиха се към къщата на Китерия. Облечена в черно, тя беше красива и никога преди не бяха я пожелавали така силно.

Докато преминаваха из хълма Сан Мигел на път за публичния дом, те бяха обект на най-различни изяви на симпатии. Във „Флор де Сан Мигел“ германецът Нансен им предложи по една ракия. По-нататък французинът Вергер раздаде африкански амулети на жените. Той не можеше да отиде с тях, защото през тази нощ имаше да изпълнява още един оброк. Вратите на публичните домове отново се отвориха, жените се появиха по прозорците и по тротоарите. Откъдето минаваше групата, разнасяха се викове, зовящи Кинкас и акламиращи името му. Той благодареше с глава като някакъв цар, завръщащ се в царството си. В къщата на Китерия всичко беше траур и скръб. В спалнята й върху шкафа, редом с една щампа на сеньор до Бонфим и глинената фигура на мулата Ароейра, неин светец наставник, блестеше една снимка на Кинкас, изрязана от вестник — от серията репортажи на Жиовани Гуймараенс за „подземията на живота в Байя“ — поставена между две запалени свещи и една червена роза пред нея. Доралисе, съдружничката на Китерия, отвори една бутилка и сервира в сини чаши. Китерия загаси свещите, Кинкас полегна на кревата, останалите отидоха в трапезарията. Китерия не се забави и се присъедини към тях:

— Тоя проклетник заспа…

— Той има запой, майко — изясни Пе де Венто.

— Остави го да поспи малко — посъветва Черния Пастиня — Днес той е невъзможен. Но пък и има право…

Но вече бяха закъснели за рибената чорба на капитан Мануел и поради това отидоха да събудят Кинкас. Китерия, негърката Кармела и дебелата Маргарида щяха да тръгнат с тях. Доралисе не прие поканата — току-що беше получила съобщение от доктор Кармино, който щял да дойде тази вечер. А доктор Кармино, те разбират това, плащаше месечно и то е една гаранция. Не можеше да го обиди…

Спуснаха се от хълма и забързаха. Кинкас почти тичаше, препъваше се о камъните, повличаше Китерия и Черния Пастиня, който бе прегърнал. Надяваха се да пристигнат все още навреме, за да намерят платноходката на пристана.

Между другото спряха посред пътя в бара на Казуза, един стар приятел. Този бар се посещаваше от съмнителни типове и нямаше вечер, в която да не се случи някакво усложнение. Една шайка от пушачи на марихуана пускаше котва тук всеки ден. Казуза обаче беше любезен, даваше на доверие по някоя чаша, а понякога дори и бутилка. И понеже те не можеха да се появят на платноходката с празни ръце, решиха да отидат на разговор при Казуза и да вземат три литра ракия от захарна тръстика. Сержант Мартим, дипломат, комуто не можеше да се откаже, си шушукаше при тезгяха със собственика, който бе изумен, като видя Кинкас Беро Дагуа в най-добра форма. Другите седнаха да си отворят апетита за сметка на дюкяна в чест на празнуващия годишнината си. Барът беше пълен: множество мрачни момчурляци, весели моряци, леки жени, шофьори на камиони, готови за път към панаира в Сантана през тази нощ.

Сбиването стана неочаквано и беше красиво. Изглежда, че всъщност Кинкас действително е отговорен за това. Той беше седнал с глава, облегната на гърдите на Китерия и с изпънати крака. Както изглежда, един от момчурляците при минаване се препъна о краката му, едва не падна и запротестира по лош начин. Черния Пастиня не хареса постъпката на пушача на марихуана. Тази нощ Кинкас има всички права, включително и да си изпъне краката, както си разбира и му харесва. И така му го каза. Тъй като младежът не реагира тогава, не се случи нищо. Минути по-сетне един друг, от същата група пушачи на марихуана, реши също да мине. Той поиска от Кинкас да си прибере краката. Кинкас се направи, че не чува. Тогава тоя слабак го блъсна грубо и с ругатни. Кинкас му нанесе удар с глава и битката започна. Черния Пастиня вдигна момчурляка, както му беше обичаят, и го хвърли върху друга маса. Пушачите на марихуана се разяриха и се нахвърлиха. Оттук нататък е невъзможно да се разказва. Само се виждаше, качена на един стол, красивата Китерия да размахва бутилка в ръката си. Сержант Мартим пое командуването.

Когато сражението завърши с пълната победа на приятелите на Кинкас, към които се бяха присъединили шофьорите, Пе де Венто беше с едно око в черно, едното крило от фрака на Курио беше откъснато, а това беше сериозна загуба. А Кинкас бе проснат на пода: получил беше няколко силни юмручни удари и блъснал главата си о плочника на пода. Пушачите на марихуана бяха избягали. Китерия се хвърли върху Кинкас и се опитваше да го свести. Казуза разглеждаше философски бара със столове с краката нагоре, с обърнати маси и изпочупени чаши. Беше свикнал, а новината щеше да увеличи славата и клиентелата на заведението. Той сам не се отказваше да вземе участие в някое сбиване.

Кинкас дойде на себе си и това пак стана с една добра глътка. Продължаваше да пие по същия изящен начин, като плюеше част от ракията, а това беше цяло прахосничество. Ако не беше неговият рожден ден, сержант Мартим щеше деликатно да му направи бележка. Отправиха се към пристана.

В този час капитан Мануел вече не ги очакваше. Бяха към привършване на рибената чорба, сърбана там край самия бряг — нямаше той да навлезе навътре в залива, когато само моряци обграждаха големия глинен котел. Дълбоко в себе си той нито за миг не повярва на новината за смъртта на Кинкас и поради това не се изненада, като го видя под ръка с Китерия. Старият моряк не можеше да умре на суша, в някакво си легло.

— Още има калкан за всички…

Изпънаха платната на платноходката и отместиха големия камък, който служеше за котва. Луната прокарваше по морето сребрист път, а в дъното върху планината се очертаваше чернотата на град Байя. Платноходката се отдалечаваше бавно. Мария Клара извиси глас с една моряшка песен:

В дъното на морето те намерих

цялата облечена в раковини…

Всички бяха наобиколили изпускащия пари котел. Глинените паници се пълнеха с ароматен калкан, подправен с палмово масло и пипер. Бутилката ракия обикаляше наред. Сержант Мартим никога не губеше перспектива и ясен поглед за наличните нужди. Докато командваше битката, той успя да отмъкне няколко бутилки и да ги скрие под дрехите на жените. Само Кинкас и Китерия не ядяха. Излегнали се на задната палуба, те слушаха песента на Мария Клара и красавицата Ольо Арегаладо шепнеше думи за любов на стария моряк.

— Защо изплаши хората, проклетнико Берито? Знаеш много добре, че имам слабо сърце и лекарят ми препоръча да не се вълнувам. Ти имаш едни такива хрумвания! Как мога да живея без тебе, човече, побратим на дявола? Свикнала съм с тебе, с налудничавите неща, които ти казваш, с твоята мъдра старост, с твоя разум, толкова лишен от разум, с твоя вкус към доброто. Защо ти ми стори това днес? — и тя вземаше наранената му при битката глава и целуваше изпълнените му с дяволитост очи.

Кинкас не отговаряше, дишаше морския въздух, едната му ръка докосваше водата и прокарваше бразда по вълните. При започване на празненството всичко беше спокойно: гласът на Мария Клара, вкусната рибена гозба, бризът, превърнал се във вятър, луната отгоре, шепотът на Китерия. Но неочаквано облаци дойдоха от юг и погълнаха пълната луна. Звездите започнаха да гаснат и вятърът ставаше студен и опасен. Капитан Мануел съобщи:

— Тази нощ ще има буря, по-добре е да се върнем.

Той мислеше да докара платноходката до пристана, преди да се разрази бурята. Но вкусна беше ракията, приятен разговорът, имаше още много калкан в котела, плуващ в жълтото палмово масло, и гласът на Мария Клара го правеше тъжен и с желание да остане още в морето. Освен това как да прекъсне идилията между Кинкас и Китерия в тази празнична нощ?

И така стана, че бурята, виещият вятър, развълнуваната вода ги настигна из пътя. Светлините на Байя блестяха в далечината, една светкавица проряза мрака. Започна да вали. Пушейки лулата си, капитан Мануел отиде при кормилото.

Никой не знае как Кинкас се изправи на крака, облегнат на малката мачта. Китерия не откъсваше възторжени очи от фигурата на стария моряк, усмихващ се на миещите платноходката вълни, на раздиращите мрака светкавици. Жени и мъже се придържаха за въжетата, хващаха се за перилата на корабчето, вятърът свистеше и то заплашваше всеки момент да потъне. Замлъкна и гласът на Мария Клара — тя стоеше до своя човек при кормилото.

Морските вълни миеха корабчето, вятърът се опитваше да разкъса платната. Упорствуваха само блясъкът от лулата на капитан Мануел и фигурата на Кинкас, изправен, обкръжен от бурята, невъзмутим и величествен — той, старият моряк. Платноходката се приближаваше бавно и с мъка към тихите води зад вълнолома. Още малко и празненството ще се поднови.

Тогава именно пет последователни светкавици разцепиха небето, тътнежът отекна с такава сила, сякаш настъпваше краят на света, и една огромна вълна повдигна платноходката. Жени и мъже нададоха викове, а дебелата Марго възкликна:

— Помогни ми, света дево!

Посред шума на разяреното море, при блясъка на светкавиците видяха Кинкас да се хвърля във водата от платноходката и чуха неговите последни думи.

Платноходката навлезе в тихите води зад вълнолома, но Кинкас по свое собствено желание остана сред бурята, обгърнат в чаршаф от вълни и пяна.