Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (2)

II

Негодниците, които разказваха по улиците и хълмовете, пред халите и пазара при Агуа дос Менинос за последните мигове от живота на Кинкас (написана беше дори и една брошура в свободни стихове, съставена от импровизатора Кунка де Санто Амаро и продавана продължително време) показваха по този начин неуважение към паметта на умрелия, според неговите близки. Почитта към паметта на умрелия, както е известно, е нещо свещено и не е за нечистите уста на ракиджии, комарджии и контрабандисти на марихуана. Нито пък да служи за насилена рима на разни народни певци при входа на елеватора Ласерда, откъдето минават толкова почтени хора, включително и колеги от службата на Леонардо Барето, унижения зет на Кинкас. Когато един човек умре, нему трябва да бъде въздадено най-истинско уважение, макар и да е вършил лудории през живота си. Със своята невидима ръка смъртта заличава петната от миналото и споменът за умрелия започва да блести като диамант. Такова схващане имаха близките на покойника, посрещнато с възторг от съседи и приятели. Според тях със смъртта си Кинкас Беро Дагуа ставаше наново онзи някогашен и уважаван Жоаким Соарес да Куня, от добро семейство, образцов служител в щатското финансово управление, човек с отмерени крачки, с добре остъргана брада, с черно сако от вълна на лама, с чанта под ръка, слушан с уважение от съседите, даващ мнение относно времето и политиката, човек, когото никога не бяха видели в някоя кръчма, а ракията си пиеше умерено и вкъщи. В действителност, като го обяви мъртъв за обществото, с усилия, достойни за най-възторжени похвали, от няколко години насам семейството му успя да накара споменът за Кинкас да заблести без никакво петно. Заставени от обстоятелствата, за него говореха винаги в минало време, щом трябваше да го споменат. За нещастие обаче от време на време някой съсед, някои колеги на Леонардо, някаква бъбрива приятелка на Ванда (посрамената дъщеря) срещаше Кинкас или научаваше нещо за него посредством трети лица. Излизаше, че някакъв мъртвец става от гроба си, за да мърси спомена за собствената си памет: пиян и проснат под слънцето късно сутрин в околностите на Меркадо; мръсен и дрипав над още по-мръсни карти в притвора на черквата на Пилар или пък пеещ с хриплив глас из хълма Сан Мигел, прегърнал леки жени, негърки и мулатки. Цял ужас!

Когато най-после през онази утрин един продавач на свети неща, с дюкян на Ладейра до Табуаум, пристигна опечален в малката, но добре подредена къща на семейството Барето и съобщи на дъщеря му Ванда и на неговия зет, че самият Кинкас се е изпънал завинаги, умрял в своята мизерна кочина, една въздишка на облекчение се откъсна от гърдите на съпрузите. Паметта на пенсионирания служител в щатското финансово управление вече нямаше да бъде смущавана и влачена из тинята от безотговорните действия на скитника, в какъвто той се беше превърнал в края на живота си.

Настъпи време за заслужена почивка. Вече можеха свободно да говорят за Жоаким Соарес да Куня, да възхваляват неговото поведение на служител, съпруг, баща и гражданин, да изтъкват пред децата добродетелите му, да ги възпитават в почит към паметта на дядо си, без страх от каквото и да било объркване.

Продавачът на икони, слаб старец с бели къдрави коси, се разпростря в подробности: една негърка, продавачка на мингау^[1], акарахе^[2], абара^[3] и други лакомства през тази сутрин имала да урежда един важен въпрос с Кинкас. Той бил обещал да й достави известни мъчни за намиране треви, необходими за обредите на кандомблето^[4]. Негърката отишла за тревите, налагало се да ги има, тъй като бил настъпил свещеният период за празненствата на Чанго^[5]. Както винаги, вратата на стаята в края на стръмната стълба била отворена. От много време Кинкас беше загубил огромния стогодишен — ключ. Всъщност знаеше се, че той бе продал ключа на някакви туристи в един черен ден на несполука в играта, като им бе разказал и някаква история с подробности и дати и издигнал ключа до степен на черковна светиня. Негърката почукала, не получила отговор и бутнала вратата. Кинкас се усмихвал излегнат на походното легло, завит с черния от мръсотия чаршаф и с едно изпокъсано одеяло, което покривало краката му. Тази усмивка била обичайна и жената не си дала сметка за нищо. Запитала го за обещаните треви, а той се усмихвал, без да отговори. Големият му пръст на десния крак се подавал от чорапа, а скъсаните му обувки били на пода. Негърката, толкова близка на Кинкас и привикнала с шегите му, седнала на кревата и му казала, че много бърза. Позачудила се, че той не протяга сладострастната си ръка, привикнала винаги да пощипва и опипва. Загледала се още веднъж в големия пръст на десния му крак и го намерила прелестен. Докоснала тялото на Кинкас, но скочила разтревожена и го хванала за студената ръка. По стълбата слязла тичешком и разнесла новината…

Дъщерята и зетят слушаха без удоволствие всичките тия подробности за негърката и тревите, за опипванията и за кандомблето, като клатеха глави и чакаха да си замине продавачът на икони — човек спокоен и обичащ да разказва всяка история с всички подробности. Само той знаеше за роднините на Кинкас от една пиянска нощ преди време и за това беше дошъл. Бе си наложил тъжна физиономия, с което искаше да изрази „своите прочувствени съболезнования“.

Бе дошъл часът Леонардо да отиде в службата си. Той каза на съпругата си:

— Ти върви напред, аз ще намина към учреждението и няма да се забавя. Имам да подписвам нещо. Ще говоря и с шефа…

Поканиха продавача на икони да влезе и му предложиха стол в салона. Ванда отиде да се преоблече. Старецът разказваше на Леонардо за Кинкас — нямаше човек на Ладейра да Табуаум, който да не го обича. Защо се беше отдал той — човек от добро семейство и с положение, както е могъл да констатира това, след като е имал удоволствието да се запознае с дъщеря му и зет му — на този скиталчески живот? Някакво голямо огорчение? Навярно това ще да е. Съпругата може би го беше натоварила с рога — това много пъти е ставало. И продавачът на икони сложи показалците си на челото с циничен въпрос, изписан на лицето: дали е отгадал?

— Доня Отасилия, моята тъща, беше една светица. Продавачът сви устни: тогава защо? Но Леонардо не му отговори и отиде да помогне на Ванда, която го викаше от стаята.

— Нужно ли е да се съобщи…

— Да се съобщи? На кого? За какво?

— На леля Марокас и на чичо Едуардо… На съседите. Да ги поканим на погребението…

— Защо пък да се съобщава и на съседите? След това хората ще разправят. И ще има какво да приказват…

— Но леля Марокас…

— Ще говоря с нея и с Едуардо… след като намина в службата. Побързай, че иначе тоя, гдето донесе новината, ще тръгне да я разнася из махалата…

— Кой би могъл да помисли… Да умре така без никой…

— Чия е вината? Само негова — луд човек!

В салона продавачът се възхищаваше от един оцветен портрет на Кинкас, правен преди петнайсетина години: строен господин с висока колосана яка, черна вратовръзка, мустаци със заострени върхове, лъскави коси и румени бузи. До него в еднаква рамка с остър, обвиняваш поглед и строго стиснати устни беше портретът на доня Отасилия, в черна рокля с дантели. Продавачът внимателно проучи нейната кисела физиономия:

— Не, тя няма лице на жена, която мами мъжа си… сигурно е била един твърд за глозгане кокал… Жена светица… Не, не вярвам това…