Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (5)

V

Семейният съвет не продължи много време. Обсъждането стана около масата в един ресторант в Байча де Запатейро. Из многолюдната улица хората се движеха весело и приятно. Точно насреща имаше кино. Трупът беше предаден на грижите на едно погребално предприятие, собственост на един приятел на Едуардо, с двадесет на сто намаление. Чичо Едуардо обясни:

— Скъп всъщност е ковчегът. Също и автомобилите, ако се прави голямо погребение. Цяло богатство! Днес не може дори и да се умре!

Бяха му купили нов черен костюм (дрехите не бяха голяма работа, но както казваше Едуардо, те са дори прекалено хубави, за да бъдат ядени от червеите), чифт обувки, също черни, бяла риза, връзка, едни чорапи. Гащи не бяха нужни. Едуардо записваше всяка направена покупка в едно бележниче. Той беше майстор по икономиите и неговата бакалница преуспяваше.

В ловките ръце на специалистите от погребалната агенция Кинкас Беро Дагуа отново се превръщаше в Жоаким Соарес да Куня, докато роднините му ядяха риба в ресторанта и спореха върху погребението. Всъщност спор имаше само около една подробност: откъде да тръгне ковчегът с мъртвеца.

Ванда мислеше да откара трупа вкъщи, да проведе бдението в салона, като присъствуващите през нощта гощава с кафе, ликьор и козуначени кифлички. За опелото да повика отец Роке. Погребението да стане рано сутринта, така че да могат да дойдат много хора, колеги от службата, стари познати, приятели на семейството. Леонардо се противопостави. Защо да се кара покойникът вкъщи? Защо да се канят съседи и приятели и да се притесняват доста хора? За да си припомнят лудориите на покойния, неговия неизповедим живот през последните години и да се изложи на срам цялата фамилия? Както и стана тази сутрин в службата. Там не се говореше за нищо друго. Всеки от колегите знаеше някаква история за Кинкас и я разказваше сред гръмогласен кикот. Сам тон, Леонардо, никога не беше си представял, че тъстът му е извършил толкова и такива истории — една от друга по-ужасни. И трябва да се има предвид, че мнозина от онези хора вярваха, че Кинкас е умрял и погребан или пък живее из вътрешността на щата. А децата? Те благоговееха пред паметта на своя образцов дядо, починал в мир с хората и бога и сега изведнъж родителите им ще пристигнат с трупа на някакъв скитник под ръка и ще го наврат под носа на невинните дечица. Без да се говори за работата, която ще им се отвори, увеличените разходи, като че не бяха достатъчни разноските по погребението, новите дрехи, обувките. Сам той, Леонардо, имаше нужда от обувки, но въпреки това даде да му закърпят едни много стари обувки, за да направи икономия. Сега с това пилеене на пари кога би могъл да помисли за нови обувки?

Леля Марокас, много дебела жена, която обожаваше приготвената в този ресторант риба, беше на същото мнение:

— Най-добре е да се разгласи, че той е умрял из вътрешността, че ни е съобщено с телеграма. После ще поканим хора за литургията на седмия ден. Ще дойде, който иска, ние не сме длъжни да им осигуряваме превоз.

Ванда изпусна вилицата:

— Въпреки всички неудобства, той е мой баща. Аз не искам да бъде погребан като някакъв скитник. Ако беше твой баща, Леонардо, на тебе би ли ти харесало това?

Чичо Едуардо не беше никак сантиментален:

— А какво друго беше той, ако не един скитник? И то от най-лошите в Байя. Това не мога да отричам, защото е мой брат…

Леля Марокас се оригна — преситено й беше гърлото, също и сърцето:

— Жалко за Жоаким… Имаше добър характер. Нищо не вършеше на лошо. Харесваше му този живот — такава е съдбата на всички. От дете си беше такъв. Един път, спомняш ли си, Едуардо?… Поиска да избяга с един цирк. Отнесе пердах, та косите ти да настръхнат. — Плесна по бедрото Ванда, която седеше до нея, сякаш предварително да се извини и каза: — И твоята майка, мила моя, беше командаджийка от класа. Един ден той дойде и ми каза, че искал да бъде свободен като птичка. Истината е, че той имаше финес…

Никой не намери финес в казаното. Ванда свъси лице и упорствуваше:

— Не го защищавам… Накара ни много да страдаме — и мене, и майка ми, която беше добра жена. Също и Леонардо. Но все пак не искам да бъде погребан като някакво куче без стопанин. Какво ще кажат хората, когато се научат? Преди да изпадне в лудост, той беше уважавана личност. Трябва да бъде погребан както е редно.

Леонардо я погледна умоляващо. Знаеше, че няма да спечели, ако спори с Ванда — накрая тя всякога налагаше своите мнения и желания. Също беше и по времето на Жоаким и Отасилия, докато един ден Жоаким заряза всичко и тръгна по света. Нямаше друг начин, освен да се помъкнат с трупа към къщи, да тръгне да съобщава на познати и приятели, да звъни на хората по телефона, да прекара буден нощта, за да слуша как разказват разни работи за Кинкас, смеха под сурдинка на хората, многозначителните им намигвания и всичко това чак докато тръгне погребението! Тоя тъст беше му отровил живота, беше му създал най-големи огорчения. Леонардо живееше със страха да не се сблъска „с още една от неговите“ при всяко разгръщане на вестника или да му се изпречи пред очите новината за неговото задържане за скитничество, както се случи веднъж. Той не искаше даже да си спомня за онзи ден, когато по настояване на Ванда ходи по участъците, препращан от едно място на друго, докато намери Кинкас в подземието на Централната полиция по гащи и бос да играе преспокойно на карти с крадци и мошеници. И след всичко това, когато мислеше най-после да си поеме въздух, ще трябва да търпи този труп цял един ден и цяла една нощ и то в собствения си дом…

Но и Едуардо също не беше съгласен, а неговото мнение тежеше, тъй като търговецът се беше съгласил да поеме половината от разходите по погребението:

— Всичко това е много добре, Ванда — той да бъде погребан като християнин, със свещеник, в нови дрехи, с букет цветя. Той не заслужаваше нищо такова, но в края на краищата е твой баща и мой брат. Всичко това е добре. Но защо да се навира покойникът вкъщи…

— Защо? — повтори Леонардо като ехо.

— … да се безпокоят толкова хора, да се наемат шест или осем автомобила за придружаване до гробищата. Знаеш ли колко е наемът за всяка една кола? А пренасянето на трупа от Табуаум до Итапахипе? Цяло състояние! Защо да не тръгне погребението оттук? Ние ще го придружаваме и ще стигне само една кола. А после, ако ти го правиш на въпрос, ще поканим хора за литургията на седмия ден.

— Съобщи, че той е умрял във вътрешността — леля Марокас не изоставяше своето предложение.

— Може, разбира се. Защо да не може?

— А кой ще прекара в бдение при тялото?

— Ние самите. Защо ни са още хора?

Ванда накрая отстъпи. Наистина — помисли си тя — идеята да се отнесе тялото вкъщи беше нещо прекалено. Щеше само да ни отвори работа, разноски и скука. Най-добре беше Кинкас да се погребе възможно по-безшумно, после това да се съобщи на приятелите и да се поканят за литургията на седмия ден. Така се и споразумяха. После поръчаха десерта. Наблизо един високоговорител крещеше за предимствата на една компания за търговия с недвижими имоти.