Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (1)

I

Дори и до днес съществува известно объркване около смъртта на Кинкас Беро Дагуа. Съмнения, мъчни за обясняване, абсурдни подробности, противоречиви показания на свидетели, празноти от най-различно естество. Има различия и относно часа, мястото и предсмъртните му думи. Семейството му, подкрепяно от съседи и познати, непреклонно поддържаше версията за една спокойна сутрешна смърт, без свидетели, без много шум, без предсмъртни думи, станала близо двадесет часа преди онази, другата, популяризирана и коментирана смърт сред агонията на нощта, когато луната се издигаше над морето и по крайбрежието на пристанището Байя ставаха мистерии. Тази смърт, на която са присъствували впрочем сведущи свидетели, за която дълго се говори по хълмовете и тайнствените глухи улички на предградията, както и последните думи на мъртвеца, повтаряни от уста на уста, представляваха, според тези хора, нещо повече от едно просто сбогуване със света — това беше пророческо поръчение, послание с дълбоко съдържание, както писа за това един млад съвременен автор.

Свидетелите бяха наистина компетентни. Между тях са и Майстор Мануел и, Китерия до Ольо Арегаладо, жена само на една дума. И все пак намират се хора, които отричат изцяло всякаква достоверност не само на възхитителната предсмъртна фаза, но и на всички събития през онази незабравима нощ, когато в един загадъчен час и при оспорими условия Кинкас Беро Дагуа потъна в морето на Байя и отпътува, за да не се върне никога. Такъв е светът, населен със скептици и отрицатели, впрегнати като волове в ярем към ред и закони, към привични действия, към удостоверенията с гербови марки. Те размахват победоносно смъртния акт, подписан от лекарите, едва ли не посред бял ден и с тази проста хартишка — само защото е изписана с печатни букви и има залепени марки — те се опитват да премахнат напрегнатите часове, преживени от Кинкас Беро Дагуа преди заминаването му, станало по собствено желание и добра воля, както той заяви високо и с ясен глас на приятелите си и други присъствуващи там хора.

Семейството на умрелия — неговата уважавана дъщеря и неговият законен зет, държавен служител с многообещаваща кариера; леля Марокас и нейният по-малък брат, търговец със скромен кредит в една банка — твърдяха, че цялата история не е нищо друго, освен една голяма измама, измислица на пияни старчоци, мошеници извън закона и обществото, вагабонти и хитреци, чийто пейзаж би трябвало да бъдат затворническите решетки, а не уличния простор, пристанището на Байя, плажовете с бял пясък и безмерната нощ. Извършвайки една неправда, те приписват на тези приятели на Кинкас цялата отговорност за нещастното съществувание, преживяно от него през последните години, когато той се беше превърнал в огорчение и срам за фамилията. Срам до степен, когато неговото име не се произнасяше, и за делата му не се говореше в присъствието на невинните същества, за които дядо Жоаким — спомнян с дълбока печал — беше умрял преди много време, обграден от почитта и уважението на всички. Това ни кара да мислим, че е имало една предишна, първа смърт, ако не физическа, поне морална, датираща отпреди години, и с това се събират общо три умирания, които правят от Кинкас един рекордьор на смъртта, един шампион на умиранията. Това ни дава правото да мислим, че последните събития — като се започне от освидетелствуването на смъртта му до неговото потъване в морето — са били някакъв фарс, нагласен от него с цел още веднъж да огорчи живота на роднините си, да им отрови съществуванието, като ги изложи на срам и улични клюки. Той не беше човек на почитта и благоприличието, въпреки отдаваното му от неговите партньори в играта уважение към играча с такова завидно щастие и към толкова издръжливия пияч на ракия при сладки разговори.

Не зная дали тази мистерия за смъртта на Кинкас Беро Дагуа (или за неговите последователни умирания) може да бъде напълно разгадана. Но аз ще се опитам да я разгадая, както той сам съветваше, защото важното е да се опита дори и невъзможното.