Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (8)

III

— Направи ли си завещанието? — попита Джак Кърман, докато ме наблюдаваше как зареждам пистолета с патрони от кутията в бюрото си. — Надявам се, че си ми оставил всичките си пари. С удоволствие ще ги приема. Червенокосата ми красавица смята, че съм изтъкан от мангизи.

— Тихо, Джак! — рязко извика Пола. Опитваше се да не показва колко е напрегната, но тревожното изражение на очите й я издаваше. — Нямаш ли поне малко чувство за приличие?

— О, вие двамата няма ли да млъкнете? — погледнах ги навъсено аз. — Карате ме да треперя. А сега да се разберем, Джак. Къщата вероятно ще бъде под наблюдение, ето защо ще се наложи да се скриеш. Когато изляза, ще ти кажа в каква посока ще се движим. Ще изчакаш пет минути, за да се отдалечим от къщата, и ще ни последваш. Трябва да внимаваш да не те види никой. Не можем да си позволим да сгафим. Каквото и да правиш, не се показвай, освен ако не се случи нещо неприятно. Тогава започни да стреляш.

Кърман се задави.

— Би ли повторил последното изречение?

— Тогава започни да стреляш.

— Точно това ми се стори, че чух. Мисля, че не би било зле и аз да си направя завещанието.

— И, за Бога, опитай се да стреляш точно — продължих аз, погледнах си часовника, изправих се и пуснах пистолета в кобура, който беше окачен под мишницата ми. — Да тръгваме. Ако не ти се обадим до полунощ, Пола, свържи се с Мифлин и му разкажи всичко.

— Аз ще й се обадя — заяви Кърман, който изглеждаше притеснен. — Е, по дяволите, поне се надявам, че ще го направя!

— Внимавай, Вик — каза тревожно Пола.

Потупах я по рамото.

— Не мога да те разбера. Притесняваш се за нещо толкова дребно като отвличането на един човек, а си готова да ме изпратиш в стая, пълна с освирепели наркомани. Не се вдетинявай. Помисли си само колко пари ще изкараме.

— Добре, само не постъпвай неразумно — отвърна тя, опитвайки се да се усмихне. — И, за Бога, не се фукай пред тази богата блондинка.

— Изнервяш ме. Хайде, Джак, да се измъкваме оттук.

Тръгнахме заедно по коридора към асансьора.

— Дали нямаме малко време да пийнем по нещо? — попита с надежда в гласа Кърман, когато стигнахме до партера.

— Не, но в колата има бутилка. Моля те, Джак, не прави грешки. Задачата може да се окаже неприятна.

Кърман потрепери по-силно от нормалното.

— На мен вече ми изглежда доста неприятна.

Вмъкна се отзад в буика и клекна на пода. Метнах едно одеяло отгоре му.

— Ще ми бъде ужасно забавно — отбеляза той, подавайки глава изпод гънките на одеялото. — Колко време смяташ, че ще трябва да прекарам под тази гадост?

— Около три-четири часа, не повече.

— В тая жега ще се чувствам като в сауна.

— С настъпването на вечерта ще се захлади — успокоих го аз вяло и подкарах колата. — Имаш цяла бутилка скоч, която ще ти помогне да убиеш времето, само че не бива да пушиш.

— Не бива да пуша? — гласът му се извиси до крясък.

— Слушай, престани да се правиш на глупак. Ако тези господа разберат, че си в задната част на колата, ще ти разпорят корема.

Това го накара да млъкне.

Изминах двете мили на частния път много по-кротко, отколкото преди. Взех бавно и приятно завоя и спрях на един ярд разстояние от оградата на двора.

На топлата светлина на вечерното слънце къщата изглеждаше така, както би изглеждала всяка къща, за която са похарчени един милион долара. Черният кадилак стоеше пред входа. Недалеч двама китайци градинари късаха увехналите рози от храст с оформена като чадър корона. Работеха така, сякаш това щеше да бъде основният им източник на приходи през следващите девет месеца. Навярно беше така. Големият плувен басейн блестеше на слънцето, но никой не плуваше в него. Отвъд огромната шир на гладката като кадифе тревна площ в долната част на градината под терасите шест пурпурни птици фламинго ме гледаха надменно с вдървени крака — нереални като синьото небе на пощенска картичка с изглед от Италия.

Този ден в Оушън Енд имаше всичко, освен щастие.

Погледнах към къщата. Тревисто зелените капаци покриваха прозорците, а над входната врата плющеше сенник на бежови и зелени райета.

— Е, до скоро виждане — казах тихо на Кърман. — Влизам.

— Приятно прекарване — гласът му прозвуча горчиво изпод одеялото. — И не прави икономии. Слагай повече лед в уискито.

Прекосих терасата и забих палеца си в бутона на звънеца. През стъклата на вратата се виждаше голям вестибюл и мрачен прохладен коридор, който водеше към задната част на къщата.

По коридора се приближи висок, слаб възрастен мъж и отвори вратата. Изгледа ме любезно. Помислих си, че оценява костюма ми и му се иска да ми купи нещо по-добро, което да не излага къщата. Но вероятно грешах. Може би въобще не мислеше за мен.

— Мисис Дедрик ме очаква.

— Вашето име, сър?

— Малой.

Стоеше на входа, без да мръдне.

— Имате ли визитна картичка, моля?

— Да, имам и петно по рождение. Напомнете ми да ви го покажа някой ден.

Изсмя се учтиво като възрастен вуйчо, който би трябвало да се радва на многообещаващия си племенник.

— Безброй господа от средствата за масова информация се опитват да се срещнат с мисис Дедрик. Трябва да сме предпазливи, сър.

Имах чувството, че ще стоя там до следващото лято, ако не се подчиня, затова си отворих портфейла и му показах визитката си — личната, а не служебната.

Отдръпна се встрани.

— Бихте ли почакали във всекидневната, сър?

Влязох в стаята, където беше застрелян Суки. Мексиканският килим беше почистен. Тази вечер не ме посрещнаха търкалящи се наоколо трупове, нямаше уиски със сода, до което никой не се беше докосвал, нито пък угарка от цигара, готова да падне и да повреди полираната отново повърхност на масата.

— Ще ви бъда благодарен, ако задигнете за мен едно двойно уиски с много лед.

— Разбира се, сър.

Понесе се през стаята към бюфета, върху който имаше бутилка „Хейг“, чаши, кофичка с лед и „Уайтрок“.

Слушах внимателно, докато се движеше, но не чух костите му да скърцат. Бях изненадан. Изглеждаше достатъчно стар, за да му скърцат костите. Но независимо от възрастта, когато започна да бърка напитката, се оказа на ниво. Тази, която ми подаде, беше толкова силна, че спокойно можеше да преобърне пони, теглещо двуколка.

— Ако ви се прииска да прегледате вестниците, докато чакате, ще ви ги донеса, сър.

Отпуснах се върху креслото, което ме прие така, сякаш ми правеше услуга, опънах краката си и внимателно закрепих чашата на облегалката.

— Мислите ли, че ще чакам дълго? — попитах аз.

— Нямам много опит в тези работи, сър, но ми се струва, че няма да се свържат с нас, преди да се стъмни — стоеше пред мен и не се различаваше особено от птиците фламинго в долната част на градината, целият отдаден на службата, която заемаше, откакто се помнеше. Беше прехвърлил седемдесетте, но сините му очи все още гледаха живо и зорко. Наваксваше липсата на бързина с умения, натрупани с времето — дългогодишен прислужник на семейството, сякаш дошъл от Холивуд, прекалено автентичен, за да бъде истински.

— Сигурно сте прав. Май че ще ни отнеме три-четири часа, нищо чудно и повече. — Изрових пакет цигари от джоба си. Преди да лапна цигарата, той беше запалил клечка кибрит. — Не разбрах как се казвате.

Посивелите му вежди се повдигнаха.

— Уодлок, сър.

— При кого сте работили — при мисис Дедрик или при мистър Маршланд?

— О, при мистър Маршланд, сър. Той ме изпрати временно при мисис Дедрик и аз съм много щастлив, че мога да й служа.

— От дълго време ли сте В семейството?

Той се усмихна благо.

— От петдесет години, сър. Двайсет години при мистър Маршланд старши и трийсет — при мистър Маршланд младши.

Това постави началото на приятелските ни взаимоотношения и аз попитах:

— Запознали сте се с мистър Дедрик, когато е бил В Ню Йорк, нали?

Благото изражение изчезна като юмрука, когато човек разтвори пръстите си.

— О, да, сър. Той прекара няколко дни при мистър Маршланд.

— Не съм го виждал. Говорил съм по телефона и съм чувал много за него, но тук като че ли няма негови снимки. Как изглежда?

— Добре сложен мъж, тъмнокос, висок, спортен тип, с много приятни черти. Не смятам, че бих могъл да го опиша по-точно, сър.

— Харесва ли ви?

Прегърбеният старец застина.

— Не разбрах дали искате вестници, сър? Чакането може да Ви се стори малко отегчително.

Бях получил отговор на въпроса си. Очевидно този възрастен мъж по някаква причина си падаше по Дедрик толкова, колкото аз по юмрука в челюстта.

— Благодаря. За мен би било разнообразие да седя, без да правя нищо.

— Добре, сър — вече не беше приятелски настроен. — Ще ви уведомя, ако има някакви новини.

Отдалечи се с дългите си и тънки стари крака с достойнството на архиепископ, оказал някому благоволение, и ме остави сам в стаята, изпълнена с лоши спомени. На около един фут от левия ми крак кръвта от главата на Суки беше изтекла на килима. Върху камината стоеше телефонът, в който Дедрик беше дишал учестено и неравномерно, докато разговаряше с мен. Обърнах се и се вторачих във френския прозорец, през който навярно се бяха вмъкнали похитителите с пистолети в ръцете си.

На вратата стоеше нисък издокаран мъж с бял тропически костюм и панамена шапка и ме наблюдаваше. Не го бях чул да се приближава. Не го очаквах. Съзнанието ми беше пълно с убийства и престъпници и той толкова ме стресна, че едва не подскочих до тавана.

— Не исках да ви изплаша — каза мъжът меко и доста разсеяно. — Не знаех, че сте тук.

Докато говореше, той влезе в стаята и сложи панамената си шапка на масата. Помислих си, че сигурно е Франклин Маршланд, и погледнах, за да видя дали Сирийна прилича на него. Двамата нямаха никакви общи черти. Той имаше малък, остър нос, груба брадичка, замечтани, отнесени кафяви очи и пълни, доста женствени устни. Набразденото му от бръчки лице беше загоряло, а лъскавата бяла коса и почернялата от слънцето плешивост на темето му придаваха вид на гладко избръснат и добродушен Дядо Коледа.

Понечих да стана от стола, но той ми даде знак да си седя на мястото.

— Спокойно. И аз ще пийна едно уиски с вас — погледна тесния си златен часовник, чийто циферблат беше от вътрешната страна на китката. — Шест и петнайсет. Не смятам, че е полезно да се пие преди шест часа. А вие?

Отговорих, че правилото е добро, но като всяко друго и то трябва да се нарушава от време на време, за да не загуби човек чувството си за свобода.

Старецът не обърна внимание на приказките ми. Върху лицето му беше изписано изражение на надменна незаинтересованост, която загатваше, че той едва ли се вслушва в това, което му се говори.

— Вие сте човекът, който ще предаде откупа — продължи той. Не задаваше въпрос, а съобщаваше факт.

Отговорих му утвърдително, докато носеше порядъчно голяма чаша към отсрещния фотьойл. Седна и се вторачи в мен над ръба й, така както би се вторачил в някое странно животно в зоологическата градина.

— Тя ми каза, че ще дойде с вас.

— Да, така е.

— Иска ми се да не го прави, но думите ми въобще не я интересуват — той отпи от уискито и се загледа в обувките си от шевро. Имаше най-малките мъжки крака, които някога бях виждал. — Никога не съм успявал да й повлияя. Жалко наистина. Старите хора естествено са досадни, но понякога са в състояние да помогнат на младите, стига да им бъде разрешено.

Стори ми се, че говори по-скоро на себе си, отколкото на мен, и замълчах. Взех си още една цигара. За всеки случай запазих интелигентното изражение на лицето — той все пак можеше да реши, че си струва да приказва на мен — и едва устоях на изкушението да се размърдам на стола.

Забелязах в далечината двамата китайци, които се готвеха да привършват работа. Известно време се вглеждаха в храста с оформената като чадър корона, без да го докосват. Вече го бяха научили наизуст и се отдалечиха, за да се порадват на заслужената почивка.

— Носите ли пистолет? — попита изведнъж Маршланд.

— Да, но се надявам да не се наложи да го използвам.

— И аз. Нали ще се погрижите тя да не се излага на голям риск?

— Разбира се.

Изпи около половината от уискито, но то не го развесели кой знае колко много.

— Тези господа не си поплюват. Петстотин хиляди е огромна сума.

Очакваше да кажа нещо и аз не го разочаровах:

— Затова са го отвлекли. Рискът също е огромен.

— Сигурно? Мислите ли, че ще постъпят почтено?

— Не знам. Както обясних на мисис Дедрик, ако не ги е видял…

— Да, тя ми предаде. Навярно сте прав. Четох за най-известните случаи на похищение през последните години. Изглежда, колкото по-голям е откупът, толкова по-малка е вероятността животът на жертвата да бъде пощаден.

Изведнъж осъзнах, че той вече не е кротък и отнесен — гледаше ме настойчиво с доста странно изражение в очите.

— Зависи от похитителите — отвърнах, срещайки погледа му.

— Имам чувството, че повече няма да го видим — изправи се бавно и огледа намръщено стаята, сякаш беше загубил нещо. — Естествено не съм й казал нищо, но не бих се учудил, ако вече са го убили. — Белите вежди се повдигнаха. — Вие как мислите?

— Възможно е.

— Навярно е повече от възможно?

— Страхувам се, че е така.

Той кимна. Спокойното, доволно изражение в очите му ме разтърси.

Излезе от стаята пъргаво и наперено, тананикайки си тихичко някаква мелодия.