Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (25)

V

Дежурството на Мифлин свършваше, когато всички ние се изсипахме в стаята за разпит. Беше си сложил шапката и палтото и даваше последни нареждания на дежурния сержант, опрян на бюрото си. Когато видя белезниците на китките ми, очите му се окръглиха. Погледът му се отмести от мен и се насочи към Макгро.

— Какво ви става? — попита той. — Защо сте довели тук този човек?

Макгро се наду от справедливо възмущение.

— Обвинение в изнасилване, лейтенант — отвърна той. — Този мръсник е нападнал мисис Дедрик. Пристигнах там тъкмо навреме.

Струваше си да се види лицето на Мифлин. Очите му станаха големи колкото топки на брава.

— Вярно ли е, госпожо? — попита той, зяпайки Сирийна. — Вие обвинявате Малой?

— Да — отвърна тя рязко. — Къде е капитан Брандън?

— Тази вечер не е дежурен — обясни Мифлин, а в гласа му се долови нотка на облекчение. — Дайте стол на мисис Дедрик.

Докато сядаше, тя разтвори наметалото си и Мифлин и сержантът видяха пораженията. Мифлин затаи дъх и ме погледна с укоряващ ужас.

— Ти ли направи това?

Казах, че не съм го направил.

Макгро замахна с юмрук към мен, но Мифлин, който се придвижи много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от мъж с неговите размери, го отблъсна и той се завъртя.

— Спри! — извика остро Мифлин. — Даваш ли си сметка какво правиш?

Макгро изръмжа:

— Искам да сваля тоя мерзавец на пода.

— Млъкни! — изкрещя Мифлин и се обърна към Сирийна. — Какво се случи?

— Отидох да поговорим за съпруга ми — започна Сирийна с равен и студен глас. — Не бях стояла и пет минути, когато той внезапно ме хвана. Борихме се. Успях да се добера до телефона и да потърся помощ. После разкъса роклята ми и ме одра. За щастие този полицай пристигна точно когато силите ми ме напускаха.

Мифлин бутна назад шапката си и избърса чело с носната си кърпа. Изглеждаше шашнат.

— Не се вълнувай — казах кротко. — Тя лъже. Хайде да отидем някъде на по-спокойно място — тя, ти и аз. Това е нещо, за което госпожата не би желала пресата да научи.

— Искам да дойдат журналистите! — заяви Сирийна. — Решила съм да го съсипя. Ще ми се да дам колкото е възможно по-голяма гласност на случая. Той трябва да бъде осъден, вкаран в затвора и лишен от право да упражнява професията си.

В този момент влезе Пола с кожено куфарче в ръка. Дишаше учестено и за първи път в живота си беше рошава. Косата й стърчеше на всички страни. Лекото й палто беше закопчано накриво, а крачолите на панталона й приличаха на акордеони.

— Не успях да открия Франкън — каза тя, опитвайки се да диша нормално. — Не беше вкъщи. Не си получил още обвинение, нали?

Макгро я хвана за ръката.

— Нямате право да влизате тук. Вън!

— Не я закачай! — изкрещя Мифлин. — Какво искаш? — той се приближи до Пола и Макгро с неохота я пусна.

Пола постави куфарчето на масата и го отвори. Вътре имаше малък грамофон с плоча.

— Може би си спомняте, мисис Дедрик — започнах тихо аз, — че преди интересния ни разговор аз завъртях един ключ, твърдейки, че е на телефона в спалнята ми. Всъщност пуснах грамофона. Когато нощем приемам сам богати жени, внимавам да не си навлека обвинение, че съм ги нападнал.

Сирийна сякаш се готвеше да ме убие.

— Той лъже! Отправете му обвинението! Какво чакате?

— Пусни го — подканих Пола.

Пола включи грамофона и постави иглата върху плочата.

Гласът ми прозвуча с болезнена яснота и всички замръзнаха.

Когато женският глас каза: „Каква е цената?“, Сирийна подскочи от стола и се втурна към грамофона, но Пола й препречи пътя.

— Спрете го! — изкрещя тя. — Не искам повече да слушам! Спрете го!

Кимнах на Пола и тя повдигна иглата.

— По добре е да го чуем до края, мисис Дедрик — спокойно заяви Мифлин. — Или оттегляте обвинението?

Сирийна се изправи, фигурата й беше царствена. За миг се взря в мен, а очите й блестяха опасно. После се приближи до вратата, отвори я и излезе, без да я затвори.

Никой не се помръдна и не промълви нищо, докато стъпките й не заглъхнаха по каменната настилка на коридора.

— Свалете му белезниците! — заповяда рязко Мифлин.

Макгро се подчини с вид на тигър, изпуснал обяда си.

— Е, знаеш как да се пазиш — заяви Мифлин с неприкрито възхищение. — Щеше да ти извърти хубав номер.

— Да — отвърнах, разтривайки китките си. — Хайде да отидем в кабинета ти. Искам да поговорим. — Погледнах към Пола, която затваряше капака на грамофона. — Прекрасна, експедитивна работа. Какво направих? От леглото ли те измъкнах?

— Не, от ваната — отвърна Пола. — Ако повече няма да се забъркваш в нищо, бих искала да се върна в нея.

— Върви и ти благодаря, Пола. Ти ме спаси от тигрите.

Ухилих се на Макгро. Той напусна стаята. Вратът му беше станал аленочервен.

Когато Пола излезе и двамата с Мифлин седяхме в горещия му кабинет, аз казах:

— Ако делото се обърне така, както аз го виждам, в пресата ще се вдигне страхотен шум, Тим.

Мифлин ровеше безнадеждно в джобовете за цигарите си, но след като не ги откри, повдигна вежди към мен.

— Дай ми една цигара. Какво имаш предвид под шум?

Дадох му и запалих и аз.

— Съществува вероятност Маршланд да стои зад похищението. Дедрик е контрабандист на наркотици и работи с Барът. Обзалагам се, че Маршланд е разбрал и е наел някой да го премахне. Затова мисис Дедрик се опита да ме подкупи.

Мифлин изглеждаше слисан.

— Тогава къде, по дяволите, е Дедрик?

— И аз искам да разбера. Мисля си, че може би Барът ще ни каже. На сцената се появи нов герой, който знае не по-малко от Барът — висок, широкоплещест господин с бежов костюм и бяла филцова шапка.

— Издирваме го. Значи ти се обади?

— Да. Трябваше да свърша една работа и ако бях останал, щях да закъснея. Открихте ли уликата в кофата за боклук?

— Прекарал е нощта там, а?

— Сигурно.

— Търсим го. Какво те кара да смяташ, че Маршланд е свързан с похищението?

Разказах му какво съм научил в хотел „Бийч“.

— Според мисис Дедрик той е офейкал в Европа, но аз не й вярвам.

— Може би ще направя добре, ако отида и се опитам да поговоря с него — каза Мифлин.

— Би ли изчакал до утре следобед? Ако открием доказателства, че Барът търгува с марихуана, смяташ ли, че ще успеем да го накараме да говори?

Мифлин се усмихна мрачно.

— Нищо не ни пречи да пробваме.

— Имаш ли представа къде мога да намеря цигари с марихуана? Например двеста-триста.

— Отделът за борба с наркотиците би трябвало да има. Защо?

— Хайде да поискаме. Барът не е единственият, който може да подхвърля уличаващи доказателства. Утре по някое време ще ви се обадят, че в стаята му ще откриете двеста цигари с марихуана. Хванете го и го обработете както трябва. Не смятам, че носи много бой. Сигурен съм, че ще издрънка всичко.

Очите на Мифлин се разшириха.

— Не мога да го направя. Ако Брандън разбере…

— Кой ще му каже?

Той впери поглед в мен, почеса се замислено по врата и поклати глава.

— Не ми харесва тази идея, Вик.

— И на мен не ми харесва, но друг начин да го хванем няма. Хайде да вземем наркотика.

— Е, добре. Но ако не проговори, ще се накиснем здраво.

— Твоя работа. Пусни Макгро по следите му. Той се разстрои, че ме изпусна.

Мифлин излезе от стаята. Забави се двайсетина минути. Върна се с малка дървена кутия.

— Наложи ми се да кажа на шефа на отдела за какво са ми. От месеци се опитва да пипне Барът. Планът ти му се понрави — Мифлин изглеждаше шокиран. — Някои ченгета нямат никаква етика.

Взех кутията и станах.

— Нито пък аз, когато се занимавам с отрепки като Барът.

— Внимавай, Вик. Не ми хареса погледът, който мисис Дедрик ти хвърли.

— И на мен не ми хареса. Как е Перели?

— Добре е. Франкън се срещна с него сутринта. Поне засега не се притеснявай за Перели.

— Няма ли някаква възможност да го видя?

— Абсурд. Брандън му е поставил специална охрана. Никой, освен Франкън не може да се приближи до него.

— Когато хванеш Барът, накарай го да проговори, Тим. Имам чувството, че е в състояние да преобърне хода на делото.

— Ако знае нещо, ще намеря начин да го изтръгна от него — обеща Мифлин.

Взех грамофона от стаята за разпит, излязох на улицата и хванах такси.

Беше единайсет без десет.

Денят си го биваше.