Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (26)

I

На следващия ден до обед се занимавах с обичайните си задължения в кантората. Липсваше ми Кърман, тъй като имаше много дребни задачи, и след като той беше в Париж, трябваше да ги върша аз. Приключих към един и отново можех да насоча вниманието си към отвличането на Дедрик.

— Следобед ще отида в апартамента на Барът — заявих на Пола, докато обядвахме набързо в кабинета ми. — Искам да му оставя един малък подарък.

Разказах й какво сме измислили с Мифлин.

— Ако хванем Барът и му отправим обвинение, може би ще успеем да го размекнем. Във всеки случай Тим смята, че ще успее.

Пола не одобри идеята, но тя никога не одобряваше нещо, което не се вършеше с почтени средства.

— Какво възнамеряваш да правиш? Да го изчакаш, докато излезе ли?

— Да. Ще струва пари, но вече свикнах да харча. Ще подкупя Макси да ми даде шперца.

— Внимавай, Вик.

Ухилих й се.

— Непрекъснато ме предупреждаваш да внимавам. Какво ти става тези дни? Преди две години не говореше така.

Усмихна ми се притеснено.

— Мисля, че вече те познавам по-добре. Иска ми се да се придържаш към обичайните ни занимания, Вик, и да престанеш с тези опасни ангажименти.

— Не го върша за развлечение. Ако Перели не ми беше спасил живота, нищо нямаше да бъде в състояние да ме накара да се забъркам в аферата. Не е човек, който си заслужава да се рискува за него, но той го направи за мен. Барът съвсем спокойно можеше да ме намушка с ножа. Смятам, че трябва да продължа, докато се реванширам.

В един и половина паркирах колата пред кооперацията на Джеферсън Авеню.

Когато влязох във фоайето, Макси се беше облегнал на бюрото. На телефонната централа нямаше никакво момиче. Телефонната слушалка с ремъците беше на гишето, така че той да може да я стига.

— Искаш ли малко пари? — попитах рязко. — Мога да ти дам известна сума, ако ми окажеш съдействие.

Изгледа ме подозрително.

— Никога не отказвам пари. Какво ти трябва?

— Шперцът ти.

Ако бях стрелял, не би се изплашил толкова.

— Какво?

— Шперцът. И побързай. Веднага получаваш петдесет долара.

Примигна с малките си очи.

— Петдесет долара? — попита замечтано Макси.

Разстлах пет десетачки пред него. Помислих си, че ако тази лудост да пръскам пари продължи, след няколко дни ще бъда разорен.

Изгледа банкнотите, облиза устни и се почеса по носа.

— Жив ще ме одерат — каза той, снишавайки глас. — Не мога да го направя.

Оставих още две петачки, наведох се над тях и леко ги духнах.

— Това е таванът — заявих и му се усмихнах. — Даваш ми шперца за десет минути.

— Къде искаш да идеш?

— В апартамента на Барът. Няма ли го?

Малките очички се окръглиха.

— Не, излезе преди около час.

— За какво тогава се притесняваш? Да не би да ти е приятел?

— Ще си загубя работата — отвърна той с пресипнал глас. — С шейсет долара едва ли ще изкарам повече от седмица. Не си струва.

— Е, щом смяташ така, добре — събрах парите на купчинка, сгънах ги и ги пъхнах в задния джоб на панталона си. — Не бих желал да прекараш една безсънна нощ.

— Чакай малко — каза той, бутна назад шапката и изтри с ръкав лъщящото си чело. — Няма значение как ще спя. Дай още десет и готово.

— Шейсет е таванът. Ако искаш.

Пребори се със съвестта си, изпъшка и кимна.

— Шперцът е закачен зад централата. Давай мангизите.

Пъхнах банкнотите в ръката му и той бързо ги прибра в джоба си.

— Сигурен ли си, че Барът не си е вкъщи?

— Да. Видях го, когато излизаше. Горе няма никой — той огледа крадешком фоайето. — Ще ида да си взема една бира. Побързай и, за Бога, пази се някой да не те види.

Изчаках около секунда да изчезне, наведох се и откачих шперца, който висеше зад централата.

Асансьорът ме изкачи до четвъртия етаж. Тръгнах по коридора и стигнах до апартамент 4615. В някакъв апартамент се чуваше радио. Надолу по коридора една жена се изсмя пискливо. Долепих ухо до вратата с номер 4615, но не долових никакъв шум. Почуках, ослушах се, изчаках, но нищо не последва. Огледах се. Никой не ме наблюдаваше. Пъхнах тихо шперца в ключалката, завъртях го леко и бутнах вратата.

Мъжът в бежовия костюм седеше в креслото срещу мене. В скута си държеше пистолет с насочено към гърдите ми дуло. Усмихна ми се студено.

— Заповядай! Помислих си, че може би си ти.

В момента, в който чух плътния баритон, разбрах кой е мъжът, и се чудех защо не се бях сетил досега.

— Здравей, Дедрик — отвърнах, влязох в стаята и затворих вратата.