Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вик Малой (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Figure it out for yourself, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
debora (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джеймс Хадли Чейс

Заглавие: Разбери сам

Преводач: Стоянка Сербезова-Леви

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: В.С.В.

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграф ООД, Перник

Художник: Богдан Мавродинов

ISBN: 954-8758-01-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6557

История

  1. — Добавяне

Втора глава

I

На следващата вечер около десет часа се мъчех да реша дали да си легна рано или да отворя нова бутилка скоч и да прекарам с нея цялата нощ. В този момент телефонът иззвъня.

Звукът беше остър и настойчив и ме стресна, вероятно защото дотогава бърлогата ми беше скромна и тиха като беден роднина на сватба.

Вдигнах слушалката.

— Ало?

Сред тихото бръмчене по линията чух оркестър, който свиреше валс. Високите тонове на заглушения тромпет напомняха за състава на Глин Бус, което означаваше, че обаждането е от кънтри клуба.

— Мистър Малой?

Женски глас, нисък и леко провлечен. Глас, който разчита, че ще събуди интереса на мъжа. Във всеки случай моят беше събуден.

— На телефона.

— Казвам се Сирийна Дедрик. Намирам се в кънтри клуба. Можете ли да дойдете? В състояние съм да ви предложа работа, ако приемете.

Чудех се защо не е изчакала до сутринта, но, изглежда, семейство Дедрик си падаха по часовете след работно време. Не се ядосах. Този неин навик ми допадна.

— Разбира се, мисис Дедрик. Идвам веднага. Трябва ли да попитам на пропуска за вас?

— Ще ви чакам в колата на паркинга. Черен кадилак. Ще се бавите ли много?

— Четвърт час.

— Добре, но повече няма да остана — в провлачения й говор се долавяха остри нотки.

— Тръгвам… — започнах аз, но жената затвори.

Влязох в банята, за да се погледна в огледалото, и реших, че изглеждам достатъчно спретнат, без излишна показност. Докато оправях вратовръзката си, се чудех какво искаше — навярно информация от първа ръка за отвличането. От снимките й и от гласа й беше ясно, че не би се задоволила със сведения, предадени й от друг човек.

Изкарах буика от гаража и се понесох по Росмор Авеню, заобикалящо игрището за голф, където двама маниаци се опитваха да играят на лунната светлина с помощта на фосфоресциращи топки. Завих наляво по Глендора Авеню и пристигнах пред внушителния вход на кънтри клуба четири минути по-рано.

Паркът блестеше от светлина и докато се движех по алеята, забелязах група полуголи мъже и жени, скупчени край плувния басейн, а съставът на Глин Бус свиреше под ярките лампи в украсената с цветя беседка.

Паркингът беше зад сградата. Промуших се и паркирах на мястото, което единствено, изглежда, беше останало свободно. Слязох, огледах дългите редици и реших, че е по-лесно да откриеш игла в купа сено, отколкото определен черен кадилак в колекцията от луксозни коли. Сигурно бяха над триста и навярно всяка трета от тях беше кадилак.

Вляво от мен проблясваха габарити. С надежда се отправих към тях. Те продължиха да се включват и изключват, докато се приближих достатъчно близо до лъскавата черна кола, която бях видял преди две нощи в Оушън Енд.

Стигнах до колата и погледнах към прозореца. Тя седеше зад волана и пушеше цигара. Силната лунна светлина падаше право върху лицето й и първото нещо, което забелязах, беше нанизът от диаманти, сияещи и искрящи като светулки на главата й. Лунната светлина й придаваше вид на изваяна от алабастър скулптура. Беше облечена в дреха без презрамки от златисто ламе и изглеждаше точно такава, каквато беше — на четвърто място сред най-богатите жени в света — от диамантите в косата й до студеното, надменно изражение на доста продълговатото й, но определено красиво лице.

Докато я гледах и си мислех, че има най-големите очи, които някога съм виждал, и че дългите копринени ресници вероятно са естествени, тя също ме изучаваше. През няколкото мълчаливи секунди, които последваха, двамата се преценявахме един друг.

— Пристигнах три-четири минути по-рано, мисис Дедрик — казах аз, — и все пак, изглежда, съм ви накарал да ме чакате. Моля да ме извините. Тук ли предпочитате да поговорим или някъде другаде?

— Къде другаде?

— Гледката край реката до игрището за голф не е лоша. Или поне мястото е тихо.

— Добре. Да идем там — тя се придвижи по седалката. — Може би ще карате вие.

Седнах зад волана, превъртях ключа и натиснах педала. Докато изкарвах с маневри колата от паркинга към алеята, й хвърлих бърз поглед. Беше извърнала глава в обратната посока — сдържана, потънала в мисли, с безизразно и спокойно като маска от слонова кост лице.

Минах през входа, завих надясно, продължих по ярко осветения булевард до моста, а после обърнах по пътя, водещ към реката. След няколко минути стигнахме до мястото, което имах предвид. Намалих скоростта, завъртях предната част на колата към блестящата, огряна от луната река и спрях. Освен долитащото от време на време крякане на жабите в тръстиката нагоре по реката и плисъка на вълните, не се чуваше никакъв друг звук, който да ни обезпокои.

— Искате ли да слезете? — попитах аз, нарушавайки мълчанието, надвиснало над нас откакто бяхме тръгнали от клуба.

Тя се сепна, сякаш мислите й бяха на мили разстояние оттук, хвърли угарката в реката и поклати глава.

— Не, можем да поговорим тук. Вие открихте Суки, нали?

— Да. Имате ли някакви новини за съпруга си?

— Обадиха се тази нощ. Увериха ме, че е добре и с нетърпение очаква да ме види отново — гласът й беше студен и равен, но в него се долавяше страх и тревога. — Настояват да им дадем парите по-следващата нощ и веднага щом ги получат, ще го освободят.

Не казах нищо. След дълга пауза тя се обърна и ме погледна вторачено.

— Някой трябва да занесе парите. Искам вие да го направите. Ще ви платя добре.

Страхувах се, че ще изрече точно тези думи. Да се занимаваш с похитители понякога се оказва опасно. Твърде често пречукват посредника, предаващ откупа.

— Разбрахте ли се нещо?

Жената поклати глава.

— Това е само първата крачка. Парите трябва да бъдат в употребявани двайсетдоларови банкноти. Условието е да са разпределени в три пакета от непромокаема материя. В последната минута ще определят мястото, където би следвало да бъдат оставени. — Тя се обърна и ме погледна. — Не се страхувате от изпълнението на задачата, нали?

— Ще ви отговоря, когато чуя подробностите.

— Значи смятате, че би могло да бъде опасно?

— Да.

Отвори чантата си и извади табакера. Докато ми предлагаше цигара, ме попита с леко треперещ глас:

— Мислите ли, че ще го освободят?

Взех си цигара и почуках с нея разсеяно върху нокътя на палеца си, преди да отвърна:

— Вероятно да.

Запалих цигарата й. Няколко минути пушихме мълчаливо.

— Искам да ми кажете истината — изведнъж заяви тя. — Ще го освободят ли?

— Не знам. Зависи дали е видял лицата им. Ако не ги е видял, няма причини да не го освободят.

— А ако ги е видял?

— Ще постъпят както решат. Похитителите са също толкова безскрупулни, колкото и изнудвачите, мисис Дедрик. Отвличането се наказва със смърт. Едва ли ще рискуват.

— Готова съм да извърша или да платя всичко, за да си го върна обратно. Вината е моя. Ако не бяха парите ми, нямаше да го отвлекат. Той трябва да бъде освободен!

Нищо не можех да измисля или да кажа по въпроса. Лично аз имах чувството, че тя повече няма да го види, или ако все пак го видеше, едва ли щеше да бъде жив. При тази голяма сума, на която залагаха, най-вероятно вече го бяха ликвидирали. Повечето похитители предпочитаха да убият, вместо да върнат отвлечения. Така беше далеч по-безопасно за тях. В миналото прекалено много хора посочваха на полицията следи, което водеше до залавянето на извършителите на престъплението.

— Обадихте ли се в полицията, след като похитителите ви потърсиха?

— Не, нямам намерение да го правя. Мъжът ме предупреди, че следят всяка моя крачка. Ако се свържа с полицията, Лий ще бъде убит. Пък и полицията е напълно безпомощна. Досега не са свършили нищо.

— Имаме време да им устроим клопка. Парите биха могли да бъдат белязани така, че никой да не разбере. При това положение полицията би имала шанс да залови похитителите, след като съпругът ви е в безопасност.

— Не! — заяви категорично тя. — Обещах им да не прибягвам до никакви хитрини. Ако не удържа на думата си, Лий ще пострада, а аз никога няма да си го простя. Въобще не ме интересуват парите. Единственото нещо, което искам, е Лий.

— Кой ви се обади по телефона? Добихте ли някаква представа от гласа що за човек е той? Не говореше ли с акцент? Имаше ли нещо в гласа му, по което ще го познаете, ако някога го срещнете?

— Мисля, че беше сложил кърпа на слушалката, докато говореше. Гласът му беше силно приглушен. Нямаше акцент, само това мога да ви кажа.

— Груб ли беше?

— О, не. Всъщност беше ужасно любезен.

Взирах се замислено в реката. Навярно са убили Дедрик веднага щом са го извели от къщата. Не се бяха поколебали да застрелят шофьора му, не биха се поколебали да премахнат и мен, след като получат парите. Не желаех да се захвана с тази работа.

Жената беше достатъчно умна, за да се досети за разсъжденията ми.

— Ако не го свършите, нямам идея кого друг да помоля. Ще дойда с вас, ако се съгласите.

— В никакъв случай. Ако ще го правя, не искам никой друг да идва с мен.

— Дума да не става. Решила съм да видя със собствените си очи, че парите ще стигнат до тях. Ако не ме придружите, ще отида сама.

Обърнах се и я погледнах, изненадан от разпалеността, с която изрече последното. Две-три секунди се взирахме един в друг. От изражението на очите й беше ясно, че никой не е в състояние да я накара да се откаже.

— Щом смятате, че трябва да постъпите така, добре — отвърнах аз. — Ще дойда с вас.

Известно време жената не проговори.

— Искам да ви питам нещо — изрече рязко тя. — Каква беше онази жена, която се представи за моя секретарка?

— Имате предвид външността й?

— Да.

— Беше около трийсетгодишна, тъмнокоса, красива и добре облечена. Тогава си помислих, че въобще не прилича на секретарка.

— Много ли беше хубава?

— Бих казал да, а и беше жена с характер. Липсваше и глупавото изражение, типично за повечето красиви жени.

— Назовала е съпруга ми с малкото му име, нали?

— Да.

Забелязах я как стисна юмруци.

— Този дебел, глупав полицай смята, че Лий е имал връзка с нея — заяви тя и на мен ми се стори, че говореше през зъби. — Мислите ли, че е така?

— Нима има значение какво мисля аз?

— Питам ви: мислите ли, че е така? — гласът й беше дрезгав и напрегнат.

— Не знам. Не ми е известно нищо за съпруга ви. Възможно е, но не е изключено просто да му е близка.

— Той не я обича! — изрече думите толкова тихо, че едва я чух. — Сигурна съм! Не би постъпил по този начин. Не би завел друга жена в дома ми. Не е такъв човек — тя спря и бързо извърна глава, вдигайки ръка към лицето си.

— Полицията откри ли я?

— Не. Не се и опитва да го направи. Толкова са сигурни, че е любовница на Лий. Твърдят, че е по-добре да не я търсят. Но аз съм на друго мнение! Тя навярно знае нещо.

Замълчах.

След дълга, тягостна тишина тя продължи рязко:

— Май че е време да ме закарате обратно в клуба. Няма какво повече да обсъждаме до по-следващата нощ. Може би ще се наложи да чакаме, но трябва да сме готови да тръгнем незабавно, веднага щом се обадят.

— Ще дойда у вас.

До клуба пътувахме, без да разменим нито дума. След като паркирах колата, тя слезе, усмихна ми се безизразно и заяви механично:

— Вдругиден, в шест часа вечерта.

Гледах я, докато вървеше към сградата — елегантна, красива фигура в златиста дреха, с искрящи диаманти в косата и с изпълнено със страх и ревност сърце.