Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (29)

IV

Фосфоресциращите стрелки на часовника ми показваха четири и двайсет. Бях прекарал в шахтата малко повече от два часа. Имах само още пет цигари, а светлината на фенерчето беше станала оранжева. През последния половин час го включвах и изключвах на всеки пет минути, докато чаках и се ослушвах, за да го запазя колкото е възможно по-дълго.

Не бях чул, нито видял нищо. От влажния, застоял въздух ми се доспа. Единствено пушенето и съсредоточаването върху светещия край на цигарата ми помагаха да стоя буден. Завързах носната си кърпа около врата, за да се предпазя, ако плъхът ме нападнеше. Това ми даваше оптимистично чувство за сигурност.

Бях се справил с паниката или по-скоро се бях изтощил до такава степен, че вече не се плашех. Страхът си има граница и след първия час я бях преминал. Но бях загубил всякаква надежда, че ще се измъкна оттук. Единствената ми цел беше да убия плъха, преди той да убие мен. За друго въобще не се замислях.

Двата часа се бяха провлекли като два месеца. Нямаше какво друго да правя, освен да пуша, да наблюдавам, да слушам и да си мисля за плъха. Стрелките на часовника ми бавно пълзяха по циферблата.

После шумоленето започна отново — кънтящ звън от опашката на плъха, която се триеше в пода. Хвърлих камък по посока на звука и долових шум от тичащи крака. Е, той все още не беше огладнял. Хвърлих камък, за да го прогоня.

Отслабващата светлина на фенерчето ме тревожеше. Загасих го, седях в тъмнината, дишах леко и мислех. Прекарах така може би десет минути със затворени очи и сигурно съм задрямал. После това, което се случи, изтегли кръвта от сърцето ми и ме накара да ококоря очи — нещо докосна стъпалото ми и тръгна покрай крака ми.

Запалих фенерчето. Побиха ме студени тръпки. Сграбчих с лявата си ръка пръчката. За един миг, изпълнен с ужас, видях плъха на разстояние няколко инча. Пълзеше към мен, прилепен към земята, а червените му очи блестяха злобно. Когато жълтият лъч на фенерчето го блъсна, той се извърна и изчезна подобно на светкавица. Вкаменен и потен, гълтах жадно застоялия въздух.

Изведнъж в тъмнината отвъд слабата светлина се появиха четири двойки червени искри, подредени в полукръг на около един фут разстояние. Четири, не един.

Изкрещях, но те не помръднаха. Гласът ми беше пресипнал и слаб. Сграбчих шепа камъни и ги хвърлих. Червените очи изчезнаха, но почти веднага се появиха отново, малко по-близо, и аз пак изкрещях.

— Вик!

Подскочих. Дали си въобразявах, че чувам слабия зов някъде в тъмнината? Повиших глас и издадох вик, който отекна като гръмотевица в тунела.

— Вик! Къде си?

— Тук! Надолу в тунела.

Бях толкова развълнуван, че забравих за плъховете. Крещях като луд. Викът ми се превърна в скимтене, когато в светлината пробягна космато кафяво тяло и зъбите му изтракаха, забивайки се в гънките на носната кърпа около врата ми.

Почувствах тежестта на тялото му върху гърдите си и миризмата на мръсната му козина. Влажният му нос беше под брадата ми, а зъбите му се мъчеха да разкъсат кърпата и да стигнат до гърлото ми.

Едва не полудях. Сграбчих гладкото, отвратително, дебело тяло и го откъснах от врата си. Почувствах го как се усука в ръката ми. Противната заострена глава се завъртя и острите като бръсначи зъби се забиха в китката ми. Яростно впих пръсти в козината, огънах назад гърба му и чух остър писък. Зъбите освободиха китката ми. Преди да успее да ме нападне отново, го ударих по гърба и усетих как костта се счупи като суха пръчка под пръстите ми. Тресейки се от ужас, хвърлих звяра надалеч.

— Вик!

— Тук съм! — отговорих с дрезгав глас.

В отсрещния край на тунела видях тънък лъч светлина.

— Идвам.

Гласът на Пола — най-сладкият звук, който някога съм чувал.

— Насам. Внимавай, има плъхове.

— Идвам.

Светлината се движеше неотклонно към мен и ставаше по-ярка. След около минута Пола падна на колене пред мен и ми хвана ръцете.

— О, Вик!

Въздъхнах дълбоко, разтресох се и се опитах да й се ухиля, но лицето ми беше вкаменено.

— Пола! Господи! Радвам се да те видя. Как се озова тук?

Ръката й докосна лицето ми.

— Ще изчакам. Ранен ли си?

Повдигнах ръка. От китката ми бликаше кръв. Ако не бях вързал кърпата на врата си, животното щеше да ми разкъса гърлото.

— Няма нищо. Един плъх ме хареса.

Свали белия си копринен шал и превърза стегнато раната.

— Наистина ли беше плъх?

— Да. Убих го. Зад теб е.

Тя хвърли бързо поглед през рамо. Лъчът от фенерчето й освети животното. Нададе сподавен вик и дъхът й секна.

— Ааа! Има ли още?

— Един-два. Този беше особено настойчив. Учуди ли се, че гласът ми звучеше изплашено?

Тя се приближи и се втренчи в плъха, а после се отдръпна и потрепери.

— Огромен е. Хайде да се махаме оттук.

— Прикован съм с верига към стената. Така си представя Барът разчистването на стари сметки.

Докато разглеждаше веригата, аз й разказах накратко какво се беше случило.

— Имам пистолет, Вик. Мислиш ли, че можем да простреляме една от тези халки?

— Нека да опитаме. Дай ми го и се дръпни настрана. Куршумът може да рикошира.

Тя сложи малкия си пистолет в ръката ми и се отдалечи в тунела. Третият изстрел разкъса халката. Звукът от стрелбата ме оглуши.

Бавно и мъчително се изправих на крака. Пола се върна и ме подкрепи.

— Ще се оправя. Просто съм се схванал — започнах да куцукам, за да възстановя кръвообращението си. — Още не си ми казала как попадна тук. Откъде разбра, че съм в мината?

— Обади се някаква жена. Не се представи, а само каза: „Ако искате да спасите Малой, трябва да побързате. Откараха го в мината Монте Верде.“ Затвори, преди да успея да попитам коя е и откъде знае. Грабнах фенерче и пистолет и подкарах като луда насам. — Пола печално поклати глава. — Трябваше да се свържа с Мифлин, но буквално си загубих ума, Вик. Не си спомням какво си помислих.

— Няма нищо. Ти си тук, а аз съм свободен. Всичко останало е без значение.

— Не е така. Бродих из тази ужасна мина с часове. Ако не те бях чула да викаш, нямаше да разбера къде си. Не можеш да си представиш какво е тук. Всички тунели си приличат.

— Ще те изведа. Хайде, нека да опитаме.

— Какво е това? — тя се взираше в купчината от парцали и кости.

— Лут Ферис — отвърнах и вцепенен се приближих до останките. Осветих ги с фенерчето. Дори и черепът беше оглозган. В средата на челото имаше малка дупка. — Значи са го застреляли. Чудя се защо.

Разгледах остатъците от дрехите и намерих кожен портфейл. В него имаше регистрационен талон на кола на името на Лут Ферис, две банкноти по пет долара и снимка на момиче, на която разпознах мисис Ферис. Върнах портфейла на мястото му и се изправих.

— Ще се наложи да доведем Мифлин.

Пола беше вперила поглед в купчината от кости.

— Дали плъховете са го направили? — попита тя с тих, ужасен глас.

— Е, нещо го е направило. Хайде да вървим!

Тя се взря уплашено в тъмнината.

— Не мислиш ли, че ще тръгнат след нас, Вик?

— Не. Едва ли ще си направят труда. Хайде!

Отправихме се надолу по тунела. Светех с фенерчето си. Лъчът беше слаб, но ни предстоеше да вървим дълго и щяхме да използваме фенерчето на Пола по-късно.

Когато бяхме изминали половината разстояние, стигнахме до друг тунел, който завиваше наляво. Спомних си, че Дедрик се беше отправил в тази посока.

— Оттук — казах аз.

— Защо не продължим направо?

— Дедрик зави наляво.

Завихме наляво и повървяхме около сто ярда. В края тунелът се пресичаше от друг.

— А сега накъде?

— Ще хвърляме чоп. Тръгваме натам, накъдето ти се падне на теб.

— Надясно.

Свихме надясно. Теренът беше неравен и след като вървяхме няколко минути, осъзнах, че слизаме.

— Чакай. Тази част на тунела върви надолу. А ние би трябвало да се изкачваме. По-добре е да се върнем и да тръгнем наляво.

— Сега разбра ли какво имам предвид? — гласът й беше нервен — за първи път го чувах да звучи така. — Ето какво се случи с мен. Лутах се с часове.

— Хайде!

Върнахме се до пресечката и продължихме направо. Бяхме вървели може би петнайсет минути, когато пред нас се изпречи масивна скала.

— Едва ли ще се справиш по-добре от мен — заяви Пола, останала без дъх.

— Не се стягай! — Малко се притеснявах за нея. Обикновено се държеше спокойно и невъзмутимо. В момента ми се струваше, че е на ръба на истерията. — Може би в обратната посока тунелът слиза, а после се качва. Ще пробваме.

— Луда съм, че дойдох тук сама! — тя ме хвана за ръката. — Защо не взех Мифлин? Загубени сме, Вик. Със седмици можем да върви така.

— Хайде! — извиках рязко аз. — Не губи време да дрънкаш глупости. След десет минути ще бъдем навън.

Тя се опита да се стегне и когато отново заговори, гласът й беше по-спокоен.

— Съжалявам, Вик, объркана съм. Ужасявам се от мисълта, че съм заровена под земята. Чувствам се като погребана.

— Знам. А сега се вземи в ръце. Почнеш ли да се самосъжаляваш, свършено е с теб. Хайде, детето ми.

Прегърнах я и ние отново тръгнахме.

Тунелът се спусна стръмно, а после започна да се издига към нещо, което приличаше на черна бездна.

Изведнъж фенерчето ми изгасна.

Пола ме стисна за ръката, задушавайки вика си.

— Спокойно. Запали твоето. Моето се изтощи. Чудя се как издържа толкова много.

Тя ми подаде фенерчето си.

— Да побързаме, Вик. И моето няма да свети дълго.

— Длъжно е да свети.

Продължавахме да вървим. Ставаше все по-задушно. На всичко отгоре, таванът на тунела се прихлупваше все повече и повече с всяка крачка, която изминавахме. Изведнъж Пола спря.

— Това не е пътят! — тонът й беше рязък. — Сигурна съм. Да се връщаме.

— Трябва да е. Дедрик зави наляво в края на тунела. Наблюдавах го. Хайде да погледнем малко по-надолу.

— Страх ме е, Вик.

Отдръпна се назад. Чувах бързото й дишане и осветих лицето й. Беше пребледняла, а очите й блестяха безумно.

— Не издържам повече! Връщам се. Не ми стига въздухът!

И аз едва дишах. Нещо стягаше гърдите ми. Борех се за всяка глътка въздух.

— Още стотина ярда. Ако не стигнем доникъде, ще се върнем.

Хванах ръката й и започнах да я тегля. След около петдесет ярда имаше друга пресечка. Въздухът Вече беше много лош.

— Ето — казах аз. — Бях сигурен, че ще се появи нещо. Ще тръгнем надясно. Ако тунелът слиза надолу, ще опитаме В обратната посока.

Тя тръгна с мен.

Всеки тунел, до който стигнехме, приличаше изцяло на останалите. Може би обикаляхме В кръг, макар и да ни се струваше, че напредваме.

Движехме се в тъмнината. Ставаше все по-трудно да вървим. Краката ми бяха тежки и с усилие ги повдигах. На Пола не й стигаше въздухът и аз трябваше да я подкрепям. Най-накрая тунелът престана да се спуска надолу. Не бях сигурен, но ми се струваше, че се издига нагоре.

— Убеден съм, че сме на прав път — изрекох, задъхвайки се. — Вървим нагоре.

Тя се облегна още по-силно на мен.

— Въздухът е ужасен. Не съм в състояние да продължа.

Прегърнах я и я бутнах напред. Таванът на тунела се снишаваше. Трябваше да наведем глави. След двайсетина ярда се приведохме на две.

Вече не можехме да си поемем дъх. Спряхме.

— Трябва да се върнем, Вик!

Откъсна се от мен и се отправи в обратната посока, като непрекъснато залиташе. Тръгнах, препъвайки се след нея, и я завъртях рязко.

— Не се дръж като глупачка, Пола! Съвземи се. Изпадаш в паника.

— Знам — тя се притискаше към мен. — Не мога да се овладея. Сигурно е от тази ужасна тъмнина.

Държеше се за мен и аз усещах, че трепери.

— Хайде да седнем за малко. Ще излезем оттук, стига да запазиш спокойствие.

Седнахме и изведнъж осъзнахме, че въздухът на пода на тунела беше много по-чист. Бутнах я назад и легнах до нея.

След няколко минути стягането в гърдите и тежестта в краката ми изчезнаха.

— Така е по-добре.

— Да — тя се поизправи и махна косата от лицето си. — Държах се отвратително. Съжалявам. Ще се опитам да не се повтори.

— Няма нищо — отвърнах аз и хванах ръката й. — Страдаш от клаустрофобия. Ще ти мине. Искаш ли да тръгваме? Ще попълзим. Дръж носа си близо до земята. Аз ще вървя напред.

Пълзяхме върху неравната земя, която жулеше ръцете и коленете ни. След малко се наложи отново да спрем. Потях се и дъхът ми стържеше гърлото. Пола падна до мен, съвсем изнемощяла.

— Наистина ли мислиш, че ще излезем? — попита тя почти беззвучно.

— Да. Ще излезем — но гласът ми не звучеше убедително. — Ще починем малко и ще продължим.

Вече осъзнавах, че Дедрик не е минал по този път. Изглежда, бяхме направили погрешен завой. Мисълта, че ще останем в тази мина още дълго време, беше започнала да ми къса нервите.

Изведнъж Пола ме сграбчи за ръката.

— Какво е това?

Заслушах се.

Някъде в мината, нямах представа близо или далеч, се чуваше звук, който напомняше за дъждовни капки и тихо шумолене на сухи листа.

— Какво става, Вик?

— Нямам представа.

— Прилича на дъжд.

— Не може да бъде. Не мърдай!

Седяхме неподвижно и се ослушвахме.

Ромонът се приближаваше — звук от хиляди малки космати крака, тичащи по каменистата земя. Разбрах откъде идваше шумоленето. Вече го бях чувал, само че не беше от едно или четири животни, а от стотици.

Плъховете се бяха задействали.

Скочих на крака.

— Хайде! Да видим колко бързо можеш да бягаш.

— Какво има? — изправи се, пълзейки, тя.

Сграбчих ръката й.

— Плъхове! Тръгвай. Не се страхувай. Ще ги изпреварим.

Тичахме сгънати на две в тунела. Трополенето зад нас се засили. Продължавахме слепешката. Спъвахме се в камъни, удряхме се в грапави стени, но запазвахме скоростта. Тунелът изви надясно. Зад ъгъла разбрахме, че можем леко да повдигнем глави. След няколко ярда стана възможно да стоим изправени.

— Побързай! — подканих я аз и увеличих темпото, влачейки я след себе си.

Вече се вървеше по-лесно. Напредвахме, задъхани, тичахме с невиждащи очи в тъмнината. Тунелът изглеждаше безкраен. Изведнъж Пола залитна и щеше да падне, ако не се бях обърнал, за да я прихвана. Облегна се на мен, хлипайки, останала без въздух.

— Свърших! — простена тя. — Не мога повече!

— Можеш и ще го направиш.

Обхванах я с ръка и я бутнах напред, но бяхме изминали само няколко ярда, когато коленете й се огънаха и тя се свлече на земята.

— Дай ми една минута. Ще се оправя. Искам само една минута.

Облегнах се изтощен на стената, наострил уши, и се мъчех да овладея затрудненото си дишане. Трополенето не се чуваше, но знаех, че едва ли ще ни дадат дълга отсрочка.

— Време е да тръгваме.

В далечината трополенето отново се долавяше. Пола се изправи, залитайки.

— Хайде — казах аз, прихванах я и, олюлявайки се, затичах бавно и тежко.

След малко дишането на Пола се нормализира и тя хукна. Звукът зад нас беше застрашително близо. Може би подтиквани от скърцането и тупуркането успяхме някак си да увеличим скоростта. Стигнахме до следващата пресечка и без да се замисля, завих надясно, дърпайки. Пола след себе си. Втурнахме се по дълъг, висок тунел.

Тунелът започна да се стеснява. Осветих го с фенерчето, за да видя накъде отиваме. Пред нас се издигаше арка, която представляваше дупка в стената.

— Влизай! — казах задъхано, бутнах я през арката и, олюлявайки се, се вмъкнах след нея. Озовахме се в голяма, висока пещера. Осветих стените с фенерчето и забелязах огромна купчина от дървени сандъци, наредени в средата на пещерата.

Пола извика:

— Няма изход, Вик!

Беше права. Бяхме попаднали в затворено пространство. Нямаше спасение. Не можехме да се върнем. Плъховете се носеха отвън в тунела.

— Бързо! Ще препречим входа със сандъците. Това е единственият ни шанс.

Втурнахме се към купчината, сграбчвахме по един сандък, довличахме го до входа, хвърляхме го и се връщахме за друг. Бяхме наредили първия ред, когато подушихме плъховете.

Имаше нещо страховито и мъртвешко в миризмата, която нахлу в пещерата с приближаването на топуркащите крака.

— Бързай колкото можеш!

Сграбчих два сандъка, повлякох ги по пода и ги метнах върху другите. Докато Пола тичаше да вземе следващия сандък, аз насочих лъча на фенерчето към тунела. От гледката кръвта ми се смрази.

Тесният под на тунела беше застлан с издигаща се маса от кафяви, мъхести тела. Острият писък, шумолящите опашки и тропащите крака издаваха кошмарен звук.

Грабнах пистолета и стрелях два пъти към кипящата маса. Гърмежът прокънтя оглушително в тунела и ехото се отрази многократно в стените.

Страховитият кафяв килим се олюля, но място за отстъпление нямаше. Гъмжилото от плъхове, изпълнило целия тунел, попречи на тези, които бяха отпред, да се оттеглят.

Изстрелите бяха повалили три от чудовищата, а останалите се втурнаха назад, газеха се и впиваха острите си зъби един в друг. Въздухът се разкъсваше от пронизителните им писъци.

Грабнах сандъка от Пола и го сложих на място, втурнах се обратно и довлякох още два.

Докато Пола слагаше поредния сандък, един плъх скочи през процепа и я събори.

Безумният й вик ме накара да хукна към нея. Лежеше по гръб и удряше с двете си ръце плъха, докато той се мяташе ожесточено, мъчейки се да се добере до гърлото й.

Ударих го с дръжката на пистолета, хванах го и го запокитих над стената от сандъци.

Нямах време да видя дали е наранена. Качих сандъка, който беше донесла, и се върнах, за да взема още два.

Пола се беше изправила на крака и, олюлявайки се, продължи да ми помага.

Завършихме втория ред и стената стана висока два фута, но това не беше достатъчно. Входът към пещерата трябваше да бъде запушен изцяло, за да сме в безопасност, макар че безбройните тежки плъхове можеха да съборят преградата.

— Не спирай! — казах задъхано аз. — Трябва да направим преградата двойна.

Продължихме да работим. Влачехме сандъците, нареждахме ги и се връщахме да вземем други.

Шумът отвън беше ужасяващ и от време на време сандъците се олюляваха от натиска на борещите се тела.

— Още един влезе! — изпищя Пола, изпусна сандъка, отстъпи назад и хвана с ръце шията си.

Завъртях лъча на фенерчето, видях как нещо се стрелна към мен и вдигнах ръце. Животното захапа ръкава ми, като едва не улучи плътта, и увисна, дращейки с крака по ръката ми.

Пуснах фенерчето, посегнах към шията на плъха, не уцелих, затърсих с пръсти и почувствах как зъбите му се забиха в ръката ми. Когато ме захапа отново, се овладях и пречупих гръбнака му. Хвърлих го през дупката и вдигнах последния сандък, за да довърша изцяло преградата.

Пола вдигна фенерчето и се приближи към мен. Разгледахме стената от сандъци. Плъховете дращеха, но тя не помръдваше.

— Ако направим още един ред, сме спасени.

— Тече ти кръв.

— Няма значение. Хайде да изградим още един ред.

Носехме сандъците и ги трупахме. Едва стояхме на краката си, но издържахме някак си и направихме стената тройна. После двамата изтощено се свлякохме на пода. След няколко минути Пола се опита да седне.

— Дай ми носната си кърпа, за да ти оправя ръката.

Тя превърза раната и отново легна до мен.

— Ех, сега да имаше бутилка скоч! — промърморих аз и я прегърнах. — Не можеш да си изкривиш душата, че беше вълнуващо, нали?

— Предпочитам да не го бях изживяла — отвърна Пола с треперещ глас. — Никога не съм била толкова уплашена. Смяташ ли, че ще се махнат?

Съдейки по безумната врява отвън, си помислих, че ще останат със седмици.

— Не знам. Във всеки случай ще почакат малко. Но не се притеснявай, не могат да влязат тук.

— Но и ние не можем да излезем, Вик. Пък дори и да се махнат, не знаем как да се измъкнем от мината, а и фенерчето скоро ще се изтощи.

Докато Пола говореше, аз изследвах стените на пещерата. Най-накрая лъчът се спря върху останалите в средата на пещерата сандъци.

— Хайде да видим какво има в тях — казах аз, изправяйки се с мъка на схванатите си крака. — Можеш да полежиш, докато проверявам.

Издърпах един сандък. Капакът му беше закован. Ударих го в земята и той се отвори. Вътре, наредени един върху, друг лежаха грижливо опаковани пакети с цигари.

— Марихуана! — възкликнах аз. — Това сигурно е складът на Барът. Каква плячка! Сигурно са милиони.

Пола стана с усилие и се приближи.

— Едва ли ги е влачил през тунела — заявих развълнуван. — Трябва да потърсим. Изключено е да няма друг вход.

Стените бяха солидни, ето защо насочих вниманието си към пода. Пола откри хитро замаскирания люк. Стъпих на единия край, а другият се открехна достатъчно, за да мога да го хвана.

Двамата повдигнахме капака. В пещерата нахлу струя свеж въздух.

— Ето го — казах аз и насочих надолу фенерчето.

Грубо каменно стълбище водеше към някакъв коридор. Слязох първи. Когато стигнахме до последното стъпало, през отвора на тунела се процеждаше слънчевата светлина.

Тръгнахме по коридора и стигнахме до края му. Силната светлина ни ослепи за момент. Отдолу се виждаше пространство, покрито с ниски храсти и пясък. Изглежда, бяхме стигнали до дълбока кариера. Лъкатушеща пътека водеше от отвора на тунела надолу към кариерата.

Стоях на слънцето, а Пола беше зад гърба ми, когато чух вик в далечината.

Чак тогава забелязах два големи камиона, скрити отчасти от храстите, и пет-шест мъже, които се взираха в мен и ме сочеха. Направих крачка назад в тъмнината и ги чух как хукнаха към нас.