Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (27)

II

— Не прави никакви резки движения, Малой — каза мъжът в бежовия костюм и вдигна пистолета. — Никой на този етаж не би се притеснил от изстрел. А аз съм в такова настроение, че бих могъл да те надупча. Седни — той посочи с другата си ръка към фотьойла до камината.

Беше изключено да не ме уцели и имах чувството, че не се шегува, затова седнах.

— Бива си те в крошетата — продължи той и докосна леко врата си. — Седмици наред ще съм схванат, да те вземат дяволите! — студените му черни очи шареха по лицето ми. — Имаме късмет, че пристигна сам. Бяхме решили при първа възможност да те ликвидираме. Започна да ставаш досаден.

— О, и аз съм затруднен. Проблемът е, че главата ми е пълна с хипотези, но нямам нито едно доказателство. Знае ли Сирийна, че си тук?

Поклати глава и се ухили.

— Не, въобще не предполага. Чувствай се като у дома си. На масата до теб има цигари. Трябва да убием малко време, преди да се захванем за работа. Барът иска да си поговори с теб. Не се опитвай да предприемаш каквото и да било, ако не ти е омръзнал животът.

Запалих цигара, докато той ме наблюдаваше с пръст на спусъка и с насочено към лицето ми дуло.

— Внимавай с пистолета — казах аз. — Оттук изглежда малко опасен.

Той се изсмя.

— Не се притеснявай, ще стрелям, само ако не се държиш прилично. — Изгаси цигарата си, взе друга и я запали. Стоях, без да помръдна. Изражението в студените му, черни очи ми подсказа, че ако се наложи, ще го направи. — Ако знаех, че ще се буташ толкова много, не бих ти се обадил. Тогава си мислех, че постъпвам умно. Добре изиграх сцената по телефона, нали? И недокоснатото уиски, както и горящата цигара, бяха убедително допълнение.

— Да. Изглеждаше добре. Налагаше ли се да застреляш Суки?

— Разбира се — той се намръщи, сякаш му стана неприятно, че му напомних за Суки. — Получи си заслуженото.

— Ти ли натопи Перели?

— Барът си направи труда. Разчистване на сметки. Във всеки случай Перели го чакаше нещо подобно. Идеята беше много добра. По едно време беше доста напечено, но Перели вече е в килията и сега всичко е екстра.

— Не бъди толкова сигурен. Полицията те търси за убийството на Грейси Леймън.

— За мен не се притеснявай — отвърна той безгрижно. — По-скоро помисли за себе си.

Вратата на апартамента се отвори. Влезе Барът. Няколко секунди стоя закован на място, взирайки се в мен, а после пристъпи в стаята, затвори вратата и слабото му красиво лице се оживи.

— Как влезе той тук?

— Имаше ключ — отговори мъжът в бежовия костюм и се изправи. — Я виж дали не носи патлак?

— Стани! — извика ми Барът.

Изправих се.

Мина зад мен и ме опипа. Намери пистолета и го измъкна от кобура под мишницата ми. После откри и кутията с цигарите.

Отдръпна се, отвори я и ми се усмихна пренебрежително.

— Страшно умно! Къде щеше да ги сложиш?

— Където и да е. Да не мислиш, че си единственият, който може да подхвърля уличаващи доказателства?

Сложи кутията на масата и ме ръгна с пистолета.

— Как влезе?

— Взех шперца. Виси зад централата. Не знаеш ли?

Претърси отново джобовете ми, откри шперца и го сложи на масата.

Погледна към Дедрик.

— Лъже естествено. Сигурно Макси му го е дал. Е, добре. Май дойде време да се справя с Макси. — Извади сребърна табакера, взе цигара и я пъхна в устата си. Докато я палеше, очите му изучаваха лицето ми. — Задължен съм ти, Малой. Ще видиш, че ме бива да уреждам стари сметки.

— Не мога да си представя, че те бива за каквото и да било, но да речем, че ти вярвам.

— Какво ще правим с него? — попита Дедрик.

Барът се приближи до огледалото над камината и се погледна в него с възхищение.

— Ще го закараме в мината, разбира се. Едва ли би се намерило по-добро място за него. Доста дълго ще се мъчи, преди да умре.

Дедрик изкриви лице.

— Защо да не му пуснем един куршум в главата и да го оставим тук? Не ми се ходи пак в мината. Тя ме ужасява.

— Ще правиш, каквото ти казвам — отсече Барът и прокара нокътя на палеца по тънките си мустаци. — Вържи му ръцете.

Дедрик излезе от стаята. След няколко секунди се върна с ролка лейкопласт, широка два инча.

— Едно погрешно движение и ще те застрелям — предупреди ме Барът, вдигайки пистолета. — Сложи си ръцете зад гърба.

Сложих ги. В момента не можех да постъпя по друг начин Дедрик усука дълга лента около китките ми. Свърши го перфектно.

— Залепи и устата му — нареди Барът.

Дедрик ми залепи устата, притискайки устните към зъби те ми.

Барът се приближи, застана пред мен и се усмихна злобно.

— Ще те накарам да съжаляваш, че се захвана с мен — каза той и ме удари по лицето с цевта на пистолета. Залитнах назад. Свивките на краката ми се удариха в облегалката на стола и аз се преметнах с трясък, който разлюля стаята.

— По-кротко! — разтревожено извика Дедрик. — Не е необходимо някой да доприпка, нали?

Барът му се озъби, приближи се до мен и ме ритна в ребрата. Ритна ме много силно и почувствах как ребрата ми се огънаха.

— А Макси? — попита Дедрик. — Губим време, Джеф.

— Извикай го — отвърна Барът и отново ме ритна.

— Мистър Барът има нужда от вас — изрече той в слушалката. — Моля, качете се.

Барът ме хвана за реверите, изправи ме на крака и ме запрати във фотьойла.

— Ще очистим Макси, а после ще изчезнем — каза той. — Време е да си сменя адреса. Остави го на мен.

Опря се на стената до вратата.

Дедрик беше обърнат към входа.

След около пет минути на вратата се почука.

— Влез — извика Барът.

Вратата се отвори. Макси влезе. Кръглото му, дебело лице беше сърдито, а долната му устна стърчеше агресивно.

Пистолетът на Дедрик висеше до крака му, така че Макси не го виждаше.

— Влез и затвори вратата.

Макси ме зяпна, цветът на лицето му се промени, вмъкна се в стаята и затвори вратата.

— Какво става тук? — попита той.

Дедрик вдигна пистолета и го насочи към търбуха му.

— Ти ли му даде шперца?

Макси ме гледаше свирепо.

— Ако ви е казал това, лъже. Защо си насочил този пистолет към мен? Не знаеш ли, че е опасно?

— Може би ще е фатално — заяви Дедрик и се усмихна.

Барът се приближи тихо до Макси и го потупа по рамото.

— Здрасти, братле!

Макси подскочи от изненада.

— Хей! Какво сте намислили? Кой е този мъж с пистолета? — опита се да накара гласа си да прозвучи строго, но очите му бяха тревожни. — В сградата не е позволено да се влиза с оръжие. Ще съобщя на собственика.

— Страхувам се, че няма да имаш време — заяви Барът. — Почна да ми писва от теб, Макси. След като Грейси си отиде, смятам, че можем да се отървем и от теб.

Челюстта на Макси увисна. Погледна с ужас първо Дедрик, а после Барът. Бързо вдигна ръце.

— Няма да ви създавам неприятности, мистър Барът. Можете да разчитате на мен…

Когато видя ножа в ръката на Барът, дъхът му спря и той се задави, сякаш някой го душеше.

— Съжалявам, Макси — Барът заби ножа в ребрата му. — Видя прекалено много и се превърна в истински досадник. Влез в банята.

Макси падна на колене, а лицето му позеленя.

— Не ме убивайте, мистър Барът — процеди през зъби той. — Обещавам…

Барът го халоса по главата с дръжката на пистолета и той се свлече на пода. Подпрян на ръце клатеше глава и стенеше.

— Помогни ми — изсъска Барът.

Двамата с Дедрик хванаха Макси и го завлякоха през стаята до вратата, която водеше към банята.

Когато Дедрик го пусна, за да я отвори, Макси изведнъж се изправи на крака, удари Барът и залитайки хукна към външната врата на апартамента.

Барът замахна с пистолета и отново събори Макси на колене. Вкараха го в банята. Последва борба и Макси се развика. Крясъците му бяха спрени от тъп, силен звук. Последва дрезгав стон и хъркане, което се чува при душене, и Дедрик излезе заднешком с побеляло и напрегнато лице. Хъркането продължи и на мен започна да ми се повдига. След известно време звукът заглъхна.

Барът се появи на вратата и ми се озъби:

— След малко ще дойде и твоят ред, приятелю — каза той, — но няма да стане толкова лесно. — Обърна се към Дедрик, който го гледаше: — Хайде, отведи го! Внимавай какво ще направиш. Ако ти създава неприятности, застреляй го.

— Не искаш от мен да го закарам сам, нали?

— Защо не? Аз трябва да се справя с Макси. Налага се да се махнем. Какво те тревожи? Застреляй го, ако се опита да се държи неприлично!

— И по петите ми да тръгнат ченгетата?

— Ще ги застреляш и тях — каза Барът и се изсмя.

Дедрик се поколеба, а после сви рамене.

— Дай ми едно палто да му покрия ръцете. Ще го върна, след като го зарежа.

Барът влезе в спалнята и след миг се показа с леко палто в ръце. Дедрик ме изправи.

— Ще използвам твоята кола. Едно погрешно движение и ще ти пръсна черепа.

Барът метна палтото върху раменете ми и омота с копринен шал устата ми, за да скрие лепенката.

— Няма да се видим повече, Малой — заяви той. — Може би аз ще те видя, но не и ти мен — бутна ме към Дедрик. — Вървете.

Дедрик ме хвана за ръката и ме изведе в коридора.

Никой не ни видя, когато влязохме в асансьора. След като се смъкнахме на партера, Дедрик опря пистолета в ребрата ми.

— Не забравяй — едно погрешно движение и ще отнесеш куршума — изсъска той, а по лицето му се стичаше пот.

Тръгнахме през фоайето. Избута ме по килима към предния вход, а после надолу по стълбите към буика.

По алеята вървяха две момичета. Погледнаха ни разсеяно, подминаха ни и влязоха във фоайето.

Дедрик отвори задната врата.

— Качвай се!

Докато се навеждах, за да вляза в колата, Дедрик ме удари с дръжката на пистолета по главата.