Лий Бардуго
Сянка и кост (7)

Глава 5

Следващите няколко дни ми бяха като в мъгла — чувствах се замаяна заради неудобствата по време на пътуването и от изтощение. Избягвахме Вий и се придвижвахме по черни пътища и тесни ловни пътеки; напредвахме с бързината, която ни позволяваше хълмистата, а често и опасна местност. Накрая загубих представа къде се намираме и колко далеч сме стигнали.

След първия ден двамата с Тъмнейший яздехме поотделно, но открих, че винаги знам къде точно се намира той в редицата конници. Повече не ми проговори и с течение на дните започнах да се тревожа дали не съм го обидила някак. (Толкова малко бяхме говорили, че изобщо не схващах как съм могла да го направя.) Понякога го хващах да ме гледа с хладни и безизразни очи.

Никога не съм била кой знае какъв ездач, а и наложеното от Тъмнейший темпо си казваше своето. Както и да седнех върху седлото, винаги нещо ме болеше. Зяпах равнодушно между потрепващите уши на коня и се опитвах да не мисля за изтръпналите си крака и пулсиращата болка в кръста. На петата нощ спряхме да пренощуваме в една изоставена ферма и аз се готвех радостно да скоча от седлото, но бях толкова схваната, че непохватно се стоварих на земята. Благодарих на войника, който пое грижата за коня ми, и се заклатушках бавно надолу по ниския хълм, откъдето се чуваше ромон на поточе.

Приклекнах с треперещи крака на брега и наплисках лицето и ръцете си със студена вода. През последните няколко дни във въздуха се усещаше промяна и ведрото синьо есенно небе постепенно ставаше начумерено сиво.

Войниците явно очакваха да стигнем Ос Олта преди настъпването на истинската зима. И тогава? Какво щеше да стане с мен, когато пристигнем в Малкия дворец? Какво щеше да се случи, щом се окажех неспособна да направя онова, което се иска от мен? Никак не беше благоразумно да се разочароват царствените особи. Нито пък Тъмнейший. Съмнявах се, че ще се размина само с потупване по гърба и че после ще ме върнат обратно в моя полк. Чудех се дали Мал е още в Крибирск. Ако раните му вече бяха заздравели, можеше да са го пратили пак да пресече Долината или пък на друга мисия. Спомнях си как лицето му бе потънало сред тълпата в шатрата на Гриша. Не можах дори да се сбогувам с него както се полага.

В сгъстяващия се мрак разкърших схванатия си гръб и крайници и се опитах да се отърся от унинието, което започваше да ме обзема. Така може би бе най-добре, помислих. Как изобщо бих могла да се сбогувам с Мал?!

„Благодаря, че ми беше приятел и направи живота ми по-поносим. И, о, извинявай, че се влюбих в теб. Ще си пишем!“

— На какво се усмихваш?

Извърнах се рязко и впих поглед в мрака. Гласът на Тъмнейший сякаш изплува от сенките. Той се спусна до ручея, приклекна на брега и наплиска лицето и тъмната си коса.

— Е? — вдигна поглед към мен.

— На себе си — признах.

— Толкова ли си забавна?

— Направо да си умреш от смях.

Той ме огледа на гаснещата светлина. Изпитах тревожното усещане, че ме изучава. Като се изключи леко напрашеният кафтан, по нищо друго не му личеше колко път сме изминали. Кожата ми настръхна от смущение, когато си дадох сметка как изглеждам в износения и прекалено широк за мен кафтан, с тая немита коса и синините по лицето, останали от ударите на наемния убиец. Дали сега, когато ме бе огледал по-добре, вече не съжаляваше, че ме е домъкнал чак тук? И аз ли влизах в числото на неговите редки грешки?

— Аз не съм Гриша — изтърсих.

— Но фактите говорят друго — леко угрижен отвърна той. — Защо си толкова сигурна?

— Я ме погледнете!

— Гледам те.

— Приличам ли ви на гришанка? — Гришанките бяха красиви, нямаха петна по кожата, мишокафява коса без блясък и кокалести ръце.

Той поклати глава и се изправи.

— Нищо не разбираш — каза и пое обратно нагоре по хълма.

— Тогава ще ми обясните ли?

— Не, точно сега не.

Толкова му бях бясна, че ми идваше да му зашия един зад врата. И сигурно точно това щях да направя, ако не бях видяла как разполовява човек.

Продължих да го гледам втренчено между плешките, докато вървях след него нагоре по склона.

Хората на Тъмнейший бяха разчистили част от глинения под на порутения хамбар и бяха наклали огън. Един от тях беше хванал фазан и сега го печеше на шиш. Птицата нямаше да ни нахрани, но Тъмнейший не искаше да праща напусто хората си из гората.

Настаних се край огъня и мълчаливо изядох оскъдната си дажба.

Поколебах се, преди да избърша пръсти във и без това зацапания кафтан. Това беше най-хубавата дреха, която някога съм носила или занапред щях да облека, и не ми беше лесно да я гледам толкова разкъсана и покрита с петна. В светлината на огъня наблюдавах седналите рамо до рамо опричници и гришани. Някои вече се бяха оттеглили по-настрани от огъня и се готвеха за сън. Други поеха първата смяна от нощната стража. Останалите си приказваха около гаснещия огън и си подаваха манерка от ръка на ръка. Тъмнейший беше заедно с тях. Забелязах, че делът му от фазана беше като на всички останали. А сега вторият по власт след царя човек седеше заедно с войниците си на студената земя.

Сигурно беше усетил втренчения ми поглед, защото се обърна и ме погледна, гранитносивите му очи проблеснаха на светлината на огъня. Цялата пламнах. За мой ужас, той се надигна и дойде да седне при мен. Подаде ми манерката. Поколебах се, но после отпих, бърчейки нос от вкуса на напитката. Никога не съм обичала квас, но учителите в Керамзин го пиеха като вода. Веднъж двамата с Мал отмъкнахме едно шише. Боят, който отнесохме, когато ни хванаха, не беше нищо в сравнение със зверския махмурлук.

Глътката опърли гърлото ми, но топлината, която се разля по тялото ми с нея, беше добре дошла. Отпих още малко и му върнах манерката.

— Благодаря — закашлях се леко.

Той отпи, загледан в огъня, после проговори:

— Е, давай, питай каквото искаш.

Примигнах стъписана. Сама не знаех откъде да започна. Откакто бяхме напуснали Крибирск, изтощеното ми съзнание гъмжеше от въпроси, мислите ми се мятаха между паниката, умората и недоверието. Не бях сигурна дали са ми останали сили да формулирам ясна мисъл и когато отворих уста, въпросът изненада и самата мен.

— На каква възраст сте?

Той ме изгледа замислено.

— Не знам точно.

— Че как така?

Тъмнейший вдигна рамене.

— Ами ти на колко години си точно?

Стрелнах го сърдито. Не знаех кога съм родена. Всички сираци в Керамзин бяха записани с рождената дата на княза в чест на нашия благодетел.

— Поне приблизително ми кажете на колко години сте.

— Защо ти е да знаеш?

— Защото слушам за вас още от дете, но вие не изглеждате много по-възрастен от мен — отвърнах прямо.

— Какво разправят?

— Обичайните неща — казах раздразнено. — Ако не искате да ми отговорите, просто го кажете.

— Не искам да ти отговоря.

— О!

— На сто и двайсет — въздъхна той. — Ако щеш, вярвай.

— Какво?! — изцвърчах. Войниците отсреща изненадано ме погледнаха. — Това не е възможно! — продължих по-тихо.

Той се загледа в пламъците.

— За да гори, огънят поглъща дървото и го превръща в пепел. Силата на Гриша не действа така.

— А как?

— Като използваме силата си, ние укрепваме. Тя ни подхранва, вместо да ни похабява. Повечето гришани живеят дълго.

— Но не чак до сто и двайсет.

— Така е — призна той. — Продължителността на живота на един гришанин е съизмерима с неговата или нейната сила. Колкото по-голяма е силата, толкова по-дълго живее. А когато тази сила е подсилена от муска… — Той млъкна и потръпна.

— А вие сте жива муска. Също като мечката на Иван.

В ъгълчето на устните му потрепна усмивка.

— Също като мечката на Иван.

В главата ми се мярна неприятна мисъл.

— Но това означава, че…

— Костите ми или няколко от моите зъби могат да направят някой друг гришанин много могъщ.

— Ама това е същинска лудост. Тая мисъл не ви ли притеснява поне малко?

— Не — простичко отвърна той. — А сега ти отговори на въпроса ми. Какво разправят за мен?

Размърдах се смутено на мястото си.

— Ами… нашите учители разправят, че сте укрепили Втора армия, като сте привикали гришаните от чужбина.

— Не беше нужно да ги привиквам, те сами дойдоха при мен. Другите държави не се отнасят към своите гришани като Равка — мрачно отвърна той.

— Фйерданите ни горят на клада като вещери, а в Керч ни продават за роби. В Шу Хан ни разчленяват, търсейки източника на нашата сила. Какво друго?

— Казват, че сте най-могъщият Тъмнейший от поколения насам.

— Не съм те карал да ми се подмазваш.

Усуках около пръста си едно конче от кафтана. Той ме наблюдаваше в очакване.

— Ами — запънах се, — в имението работеше един стар крепостен селянин…

— Хайде, продължавай — подкани ме той.

— Той разправяше… че Тъмнейший се ражда без душа. И че само едно истинско зло може да създаде „Долината на смъртната сянка“. — Взрях се в студеното му лице и додадох колебливо: — Но Ана Куя го постави на място и каза, че това са селски суеверия.

— Съмнявам се, че само този крепостен вярва в тях — въздъхна Тъмнейший.

Нищо не отговорих. Не всички мислеха като Ева или стария крепостен, но бях служила достатъчно в Първа армия, за да разбера, че повечето обикновени войници нямат вяра на гришаните и не бяха предани на Тъмнейший.

След миг той пак заговори:

— Моят прапрапрапрадядо е бил Черния еретик — онзи Тъмнейший, който е сътворил „Долината на смъртната сянка“. Това било грешка, несполучлив експеримент, роден от неговата алчност, а може би от неговата злина. Не знам. Оттогава всеки следващ Тъмнейший се опитва да поправи стореното зло. Аз също. — Той обърна към мен сериозното си лице, отблясъците на огъня играеха по неговите съвършени черти. — Цял живот търся начин да оправя нещата. За мен ти си първият проблясък на надежда от дълго време насам.

— Аз?

— Светът се променя, Алина. Пушките и мускетите са само началото.

Виждал съм оръжията, които разработват в Керч и Фйерда. Ерата на гришанската мощ върви към своя край.

Това беше ужасяваща мисъл.

— Ами… какво става с Първа армия? Нали и те имат пушки? Пък и други оръжия.

— Как мислиш, откъде са се взели техните пушки? Ами мунициите? При всяко прекосяване на Долината ние даваме жертви. Разделена, Равка няма да оцелее през новата ера. Трябва да си върнем пристанищата. И крайбрежните градове. Само ти можеш да ни помогнеш.

— Как? — рекох умолително. — Как бих могла да го направя?

— Като ми помогнеш да унищожим „Долината на смъртната сянка“.

Поклатих глава.

— Вие сте луд. Всичко това е лудост.

Вдигнах поглед към нощното небе, което прозираше през изпочупените и оредели греди на хамбара. То цялото беше обсипано със звезди, но аз виждах единствено бездънния мрак помежду им. Представих си как стоя сред гробовната тишина в „Долината на смъртната сянка“ — ослепяла, наплашена, без никаква закрила, освен моята предполагаема сила. Мислех за Черния еретик. Той бе създал Долината, един Тъмнейший също като този, който сега ме наблюдаваше внимателно в заревото на огъня.

— Ами онова, което направи с фйерданина? — побързах да попитам, преди съвсем да съм загубила самообладание.

Той отмести поглед към огъня.

— На този удар му се казва сеч. За него се иска голяма мощ и силна концентрация, малцина от гришаните могат да го постигнат.

Потрих ръце, опитвайки да прогоня студените тръпки, които ме полазиха.

Той ме погледна бегло и пак впи очи в огъня.

— Щеше ли да ти е по-леко, ако го бях посякъл с меч?

Щеше ли наистина? Напоследък се бях нагледала на толкова ужаси. Но дори след преживения в Долината кошмар само един образ ме преследваше в сънищата и ме караше да се будя плувнала в пот — този на разполовения брадат мъж, който се олюлява в шарената сянка, преди да се повали върху мен.

— Не знам — отвърнах тихо.

По лицето му пробяга нещо — нещо като гняв или може би болка. Без да пророни дума повече, той стана и се отдалечи.

Гледах го как потъва в мрака и внезапно се почувствах виновна. „Я не изглупявай — скастрих се, — та той е Тъмнейший, вторият по власт човек в Равка. И е на сто и двайсет години! Няма как да нараниш чувствата му.“

Въпреки това продължавах да мисля за беглото изражение, което се мерна по лицето му, за срама в неговия глас, когато разказваше за Черния еретик, и не можех да се освободя от чувството, че съм се провалила на някакво изпитание.

 

 

Два дни по-късно, малко след зазоряване, минахме през масивна порта и прочутите двойни стени на Ос Олта.

Двамата с Мал карахме военното си обучение недалеч оттук, в крепостта при Полизная, но никога не бяхме идвали в града. Ос Олта беше достъпен единствено за най-богатите, в него бяха домовете на военния и държавен елит, техните семейства, любовниците им и всички, които ги обслужваха. Почувствах известно разочарование, докато минавахме покрай затворените магазини, просторното тържище, където неколцина ранобудни търговци вече разпъваха сергиите си, и редиците прилепени една в друга тесни къщи.

Наричаха Ос Олта „град на мечтите“. Той беше столица на Равка, седалище на Гриша, тук се издигаше и Великият царски дворец. Но въпреки това приличаше на по-голям и по-мръсен двойник на търговското градче на Керамзин.

Всичко обаче се промени, когато стигнахме моста. Той минаваше над широк канал, по чиито води се люлееха малки лодки. Оттатък, извисяващ исполински ръст над утринната мъгла, бял и сияен, се простираше другият Ос Олта. Докато минавахме по моста, забелязах, че той може да се вдига — така каналът се превръщаше в крепостен ров, който разделяше приказния град пред нас от обичайната неразбория на търговското селище, останало зад гърба ни.

Щом стъпихме на отсрещния бряг, сякаш се озовахме в друг свят.

Навсякъде около себе си виждах фонтани и площади, просторни паркове, широки булеварди, очертани със съвършено прави редици дървета. Тук-там приземните прозорци на някои от палатите светеха — вътре вече разпалваха огнищата и всекидневната шетня започваше.

Улиците постепенно взеха да се катерят нагоре по склона, колкото по-нависоко се качвахме, толкова по-величествени и разкошни ставаха палатите около нас. Най-накрая стигнахме друга стена и нова поредица от порти, обковани със сияйно злато и увенчани с двуглавия царски орел.

Отгоре, по цялата дължина на стената, забелязах въоръжени до зъби стражи, присъствието им напомняше, че при цялата й красота Ос Олта все пак е столица на държава, водеща война.

Портите се отвориха.

Продължихме по широка алея, покрита с блестящ ситен чакъл и очертана с две редици стройни дървета. Отвсякъде, докъдето поглед стига, се простираха подредени и добре поддържани градини, потънали в зеленина, с неясни контури в утринната мъгла. Над всичко това, навръх няколко мраморни тераси с позлатени фонтани, се извисяваше Великият дворец, царската зимна резиденция.

Когато най-после стигнахме увенчания с двуглав орел фонтан насред площада пред двореца, Тъмнейший изравни коня си с моя.

— Е, какво мислиш за всичко това? — попита.

Погледнах го бегло, после извърнах очи към богато украсената фасада на палата. Той беше по-внушителен от всички останали постройки, които бях виждала в живота си. По терасите му имаше подредени множество статуи, а трите му етажа бяха опасани от по няколко редици искрящи прозорци, всеки от тях богато украсен с, както подозирах, чисто злато.

— Много е… величествено — казах предпазливо.

Той ме погледна, лека усмивка заигра по устните му.

— Според мен пък е най-грозната сграда, която съм виждал — каза и смушка коня си напред.

Следвахме алеята, която отвеждаше зад двореца и се губеше навътре в парка. Минахме покрай огромен лабиринт от жив плет, прекосихме хълмиста поляна, насред която се издигаше храм с колонада, заобиколихме просторна оранжерия със замъглени от влагата стъкла. После навлязохме сред гъсти дървета, които можеха да минат за малка гора, и тръгнахме по дълъг тъмен тунел, образуван от стволовете и гъсто сплетените над главите ни клони.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Изпитах същото усещане като при пресичането на канала: сякаш минавах границата между два свята.

Щом излязохме от тунела и отново се озовахме под слабите слънчеви лъчи, в подножието на полегат склон зърнах постройка, каквато никога досега не бях виждала.

— Добре дошла в Малкия дворец — каза Тъмнейший.

Странно име — макар да бе по-скромен от Великия царски дворец, „малкият“ палат насреща също беше огромен. Въздигащ се над околните дървета, той приличаше на приказно творение от омагьосан лес: съчетание между покрити с тъмно дърво стени и златни кубета. С приближаването ни към него забелязах, че всеки сантиметър от стените е покрит с най-фина дърворезба — цветя и птици, виещи се лозници и вълшебни зверове.

На стълбището ни чакаха прислужници във въгленочерни униформи. Слязох от коня и един веднага се втурна да поеме юздите от ръцете ми. Останалите разтвориха пред мен дълга поредица двукрили врати. Докато вървях през тях, не устоях на изкушението и протегнах ръка да докосна изящната дърворезба. Тя беше инкрустирана със седеф, който проблясваше под зарите на ранното утро. Колко ли чифта ръце и колко години са били нужни да се сътвори такова чудо?

Минахме през входната зала и попаднахме в шестоъгълно помещение с четири дълги маси, подредени на квадрат в центъра. Стъпките ни кънтяха по каменния под, а масивният златен купол сякаш се рееше на немислима височина над главите ни.

Тъмнейший дръпна настрани една от прислужниците — възрастна жена в гарвановочерна рокля, и заговори с приглушен глас. Накрая леко се поклони и си тръгна, следван от своите хора.

Усетих как в мен се надига раздразнение. С Тъмнейший бяхме разменили само няколко думи след оная нощ в хамбара, той така и не ми подсказа какво да очаквам, като стигнем Малкия дворец. Но сега нямах нито кураж, нито сили да хукна подире му, затова покорно последвах жената в черно през друга двукрила врата към една от малките кули.

Щом зърнах стръмните стълби, които ме чакаха, едва не загубих самообладание и не ревнах. „Ами ако помоля да ме оставят направо в коридора“ — жално си помислих. Вместо това обаче опрях ръка на резбованата колона и се потътрих нагоре. Вдървеното ми тяло се противеше на всяка крачка. Канех се, щом стигнем горе, да се тръшна и да заспя, но прислужницата продължи по коридора. Отминавахме стая подир стая, докато не стигнахме покои, пред чиято отворена врата ни чакаше друга униформена прислужница.

Смътно ми се мярна просторна стая, тежки златисти завеси, разпален огън в красиво облицованата с плочки камина, но единственото, което ме интересуваше в момента, бе огромното легло с балдахин.

— Какво ще обичате? Да ви донеса ли нещо за ядене? — попита възрастната жена. Поклатих глава. Имах нужда само от сън.

— Много добре — каза тя и кимна на прислужницата, която направи реверанс и изчезна по коридора. — Тогава ще ви оставя да си починете. Не забравяйте да заключите вратата.

Примигнах смаяно.

— Само като предпазна мярка — поясни жената и внимателно притвори вратата след себе си.

„Предпазна мярка срещу какво?“ — запитах се. Но бях прекалено изтощена, за да мисля за това сега. Ето защо заключих вратата, свалих кафтана и ботушите и се строполих върху леглото.