Лий Бардуго
Сянка и кост (25)

После

Момчето и момичето стояха край перилата на кораба — същински кораб, който се люлееше и подскачаше по вълнистия гръб на Истинското море.

— Хут морген, фентомен! — провикна се на минаване покрай тях моряк, нарамил тежко въже.

Всички на кораба им викаха фентомен. Това беше думата за привидения на езика на Керч.

Когато момичето попита кормчията защо им казват така, той се разсмя и обясни, че е понеже били много бледи и защото стояли в пълно мълчание край перилата на кораба и гледали с часове морето, сякаш никога през живота си не са виждали вода. Тя се усмихна, но не му каза истината: че не трябваше да откъсват очи от хоризонта. Защото следяха за появата на кораб с черни платна.

„Верлорен“, за който й бе казала Багра, отдавна беше отплавал, затова се наложи да се крият из бордеите на Ос Кърво, докато момчето не успя да им запази място на друг кораб срещу нейните златни фиби. Целият град жужеше ужасен заради случилото се с Новокрибирск. Някои виняха Тъмнейший за това. Други — Шу Хан и Фйерда. Трети се кълняха, че това е праведно дело на разгневени светии.

До тях започнаха да стигат слухове за странни събития из Равка. Първо дочуха, че Аппарат бил изчезнал, а около границите се стичали чужди войски; че Първа и Втора армия заплашвали с война помежду си и Призоваващата слънцето е мъртва. Очакваха до тях да стигне и вестта за смъртта на Тъмнейший в Долината, но тя така и не дойде.

Нощем момчето и момичето лежаха сгушени един в друг в търбуха на кораба. Той я прегръщаше силно, когато тя се събудеше с тракащи зъби от поредния кошмар, а ушите й още пищяха от ужасените крясъци на мъже и жени, изоставени на един разбит сал. След тези кошмари крайниците й се тресяха от спомена за сила.

— Всичко е наред — шепнеше той в мрака. — Всичко е наред.

На нея й се искаше да му повярва, но се боеше отново да затвори очи. Вятърът скрибуцаше в платната. Корабът около тях въздишаше. Сега отново бяха сами като в детството си, когато се криеха от по-големите деца, от лошия нрав на Ана Куя, от всичко, което сякаш шаваше и се прокрадваше в тъмното.

Сега отново бяха сираци без истински дом. Затова пък принадлежаха един на друг. И ги очакваше един нов живот, който можеха да създадат заедно от другата страна на морето.