Лий Бардуго
Сянка и кост (18)

Глава 16

Облекчението на Багра беше видимо, но тя не губеше време.

— Може да се измъкнеш от двореца заедно с артистите. Тръгни на запад.

Когато стигнеш Ос Кърво, търси „Верлорен“. Това е търговски кораб от Керч. Пътуването ти е вече предплатено.

Пръстите ми замръзнаха върху копчетата на кафтана.

— Искаш да отида в Западна Равка? И пак да прекося Долината, но този път сама?

— Искам да изчезнеш, момиче. Сега си достатъчно силна, за да пътуваш сама в Долината. Не би трябвало да те затрудни. Защо, мислиш, хвърлих толкова усилия да те обуча?

Ето още едно нещо, за което не си бях дала труд да се замисля. Тъмнейший беше казал на Багра да ме остави на мира. Тогава си въобразявах, че ме защитава, но може би просто бе целял да ме държи слаба.

Смъкнах кафтана от гърба си и навлякох грубата вълнена риза през глава.

— Знаела си за намеренията му още от самото начало — обърнах се към Багра. — Защо ми казваш чак сега? Защо точно тази вечер?

— Защото вече нямаме никакво време. Не съм вярвала, че ще открие стадото на Морозов. Това са неуловими създания, част от най-древната наука, дошли от самото сърце на света. Но явно съм подценила хората му.

„Не — помислих си, докато намъквах кожения брич и ботушите, — подценила си Мал.“ Мал, който можеше да преследва и открива като никой друг. Мал, който можеше да намери дирите на всяко живо същество. Мал, който щеше да намери елена и да ми го достави на тепсия, а заедно с това да предаде всички нас във властта на Тъмнейший, без дори да го подозира.

Багра ми подаде дебел кафяв пътнически балтон, обточен с кожи, тежка кожена шапка и широк колан. Докато го опасвах около кръста си, открих окачени на него кесия, своя нож и торбичка с кожените ръкавици без пръсти, в които на сигурно място бяха скрити стъклените дискове.

Изведе ме навън през ниска врата, после ми подаде кожена пътническа торба, която метнах на гръб. След това протегна ръка към парка, в чиято далечина блещукаха светлинките на Великия дворец. Дори долових музика. Сепнах се, като си дадох сметка, че балът е още в разгара си. На мен ми се струваше, че са минали години, откакто напуснах балната зала, но явно не бе минал повече от час.

— Иди при лабиринта от жив плет, после завий наляво. Стой далече от осветените алеи. Част от музикантите и артистите вече си тръгват. Важното е да се добереш до някой от заминаващите фургони. Претърсват ги само на влизане в двореца, затова там ще си в безопасност.

— Мислиш ли?

Багра не обърна внимание на въпроса ми.

— Излезеш ли веднъж от Ос Олта, избягвай главните пътища. — Подаде ми запечатан плик. — Ти си дърводелец крепостник на път за Западна Равка, където трябва да се срещнеш със своя нов господар. Разбра ли?

— Да. — Кимнах, а сърцето ми думкаше в гърдите. — Защо ми помагаш? — попитах внезапно. — Защо предаваш собствения си син?

За миг тя притихна, изопнала рамене в сенките на Малкия дворец. После се извърна към мен и аз стъписана политнах назад, защото го видях съвсем ясно, сякаш стоях на самия му край: пъкъла. Безкрая, черната зейнала бездънна пустота на един твърде дълго живян живот.

— Преди много години — тихо проговори тя, — преди още да се бе родила мечтата за Втора армия, преди да се откаже от името си и да стане Тъмнейший, той беше просто едно блестящо и талантливо момче. На мен дължи своите амбиции. На мен дължи гордостта си. А когато стане време, аз ще съм тази, която ще го спре. — После се усмихна, съвсем лека усмивка, пропита с толкова болезнена тъга, че бе непоносима за гледане. — Ти си мислиш, че не обичам сина си — продължи. — Но аз го обичам. И точно поради тази причина няма да позволя да отиде отвъд изкуплението.

Тя погледна назад към Малкия дворец.

— Ще пратя някоя прислужница пред вратата на стаята ти утре сутрин, за да казва, че си болна. Ще опитам да ти спечеля колкото се може повече време.

Прехапах устни.

— Още тази нощ. Ще трябва да пратиш прислужница още тази нощ.

Тъмнейший може… да дойде в стаята ми.

Очаквах Багра пак да ми се присмее, но вместо това тя само поклати глава и тихо каза: „Глупаво момиче“. Сигурно по-лесно щях да понеса презрението й. Загледана в парка, се замислих какво ме чака занапред. Мигар наистина бях готова на това? Насилих се да преглътна обзелата ме паника.

— Благодаря, Багра — казах задавено. — За всичко.

— Хм — отвърна тя. — Сега върви, момиче. Бързай и се пази.

Обърнах й гръб и се затичах.

Покрай безкрайните тренировки с Боткин бях опознала парка добре. Сега, докато тичах през поляните и между дърветата, му бях благодарна за всички ония пропити с пот часове. Багра прати от двете ми страни две редки кълба мрак. Те ме сливаха с тъмнината, докато наближавах гърба на Великия дворец. Дали Мари и Надя все още танцуваха в балната зала? Чудеше ли се Женя къде съм изчезнала? Прогоних тези мисли от ума си. Избягвах да се замислям много-много какво се каня да направя и за всичко онова, което оставях зад себе си.

Някаква театрална трупа товареше в своя фургон реквизит и щендери с костюми, а кочияшът вече държеше юздите и им подвикваше да побързат. Един от актьорите се качи на капрата до него, останалите се накачулиха в теглена от пони малка двуколка, която пое напред под съпровода на звън от камбанки. Стрелнах се към задницата на фургона и се промуших между частите от декора, спускайки след себе си конопеното покривало.

Сдържах дъха си, докато с грохот минавахме по дългата алея, покрита с чакъл, и през портала на дворцовия парк. Очаквах всеки момент някой да вдигне тревога и да ни спрат. Представях си как ме измъкват опозорена от фургона. Най-накрая колелетата взеха да подскачат по неравна повърхност — вече трополяхме по калдъръма на Ос Олта.

Опитвах да си спомня пътя, по който преди месеци Тъмнейший ме преведе през града, но тогава бях толкова уморена, че в главата ми бе останала само неясна поредица от палати и мъгливи улици. Сега от скривалището си също не виждах много, а не се и осмелявах да надзърна под платнището. С този мой късмет точно тогава щеше да мине някой и да ме види. Единствената ми надежда беше да се отдалеча колкото се може повече от двореца, преди да са открили бягството ми. Не знаех колко време може да ми спечели Багра и се молех кочияшът да пришпорва по-често конете. Чак когато минахме моста и се озовахме на градското тържище, си позволих да отдъхна с известно облекчение.

Мразовитият въздух лесно проникваше през дървените ритли^[1] на фургона и аз мислено благодарих на Багра за дебелия балтон. Чувствах се изтощена, беше ми неудобно, но най-вече се страхувах. Бягах от най-могъщия човек в Равка. Всички от Гриша, цялата Втора армия и сигурно даже Мал и неговите следотърсачи щяха да бъдат пратени по петите ми. Пък и какви бяха шансовете ми да оцелея съвсем сама в Долината? Но дори да успеех да се добера до Западна Равка и да се кача на „Верлорен“, после какво? Щях да бъда съвсем сама в една чужда страна, където никого не познавам и дори не говоря езика. Напиращите сълзи подлютиха очите ми и аз яростно ги разтърках. Започнех ли да плача сега, едва ли някога щях да престана.

В първите часове на деня оставихме зад гърба си калдъръмените улици на Ос Олта и навлязохме в широките мръсни коловози на Вий. Зазори се, после утрото взе да преваля към пладне. Понякога задрямвах, но страхът и неудобствата ме държаха будна през повечето време. Когато слънцето се издигна високо в небето и вече започвах да се потя в дебелия си балтон, фургонът забави ход и спря.

Рискувах и надзърнах откъм страната на двуколката. Намирахме се зад нещо като крайпътен хан или гостилница.

Протегнах крака. И двата бяха изтръпнали, а когато кръвта се раздвижи в тях, се намръщих от болка. Изчаках кочияшът и артистите да влязат вътре и чак тогава се измъкнах от скривалището си.

Допусках, че ще е много по-подозрително да се снишавам и да се прокрадвам незабелязано, затова изопнах рамене и бодро излязох на главната улица, вливайки се в навалицата от каруци и минувачи.

Достатъчно беше да се поослушам, за да разбера, че съм в Балакирев — малко градче западно от Ос Олта. Значи бях извадила късмет и се движех в правилната посока.

По време на пътуването успях да преброя парите от Багра и опитах да си направя план. Знаех, че най-бързият начин за придвижване е на кон. Въпреки това си давах сметка, че само момиче с достатъчно пари да си купи кон несъмнено ще привлече вниманието. Оставаше ми само едно — да го открадна. Само че нямах представа как се прави това и продължих пеша.

На излизане от града се отбих през една сергия, за да купя твърдо сирене, хляб и сушено месо.

— Май си доста гладна, а? — попита беззъбият продавач и ме огледа отблизо, докато пъхах покупките в торбата.

— Брат ми е по-гладният. Тъпче се като прасе — отвърнах и се престорих, че соча някого в навалицата. — Идвам! — провикнах се след малко и забързано се отдалечих. Оставаше само да се надявам, че търговецът ще запомни едно малко момиче, което пътува със семейството си, или — още по-добре, — че изобщо няма да ме запомни.

Същата вечер нощувах в спретнатия плевник на една мандра недалеч от Вий. Той нямаше нищо общо с красивото ми легло в Малкия дворец, но бях благодарна и за този подслон, както и за приспивните звуци на животните около мен. Тихото мучене и пръхтенето на кравите ми помагаха да не се чувствам толкова самотна и изоставена. Лежах свита на кравай, подпъхнала под главата си пътническата торба и кожената шапка като възглавница.

Ами ако Багра грешеше? Тази мисъл не ми даваше мира. Ами ако ме бе излъгала? Или просто не бе доразбрала нещо? Можех да се върна в Малкия дворец. Пак да спя в собственото си легло, да вземам уроци при Боткин и да си бъбря с Женя. Тази мисъл беше толкова изкусителна. Дали Тъмнейший щеше да ми прости, ако се върнех още сега?

Да ми прости ли? Ама какво ми ставаше?! Нали именно той искаше да ми надене нашийник около врата и да ме зароби, а аз жадувах неговата прошка!

Обърнах се на другата страна бясна на самата себе си.

Дълбоко в сърцето си знаех, че Багра е права. Още помнех какво бях казала на Мал: че той „притежава всички нас“. Тогава го бях изрекла в яда си, без да се замислям, защото исках да уязвя гордостта на Мал. Но неволно бях налучкала истината. Багра имаше право. Знаех, че Тъмнейший е безжалостен и опасен, но предпочитах щастливо да вярвам във великото си предопределение, поласкана от мисълта, че той тъкмо мен желае.

„Защо просто не признаеш, че искаше да му се отдадеш? — обади се някакъв глас в главата ми. — Защо не си признаеш, че част от теб все още го иска?“

Прогоних тази мисъл. Опитах се да предугадя какво може да ми донесе утрешният ден и кой може да е най-безопасният път на запад. Стараех се да мисля за всичко друго, но не и за буреносния цвят на неговите очи. РИСКУВАХ ДА ПЪТУВАМ по Вий на другия ден и следващата нощ, като се смесих с потока хора, който се стичаше от и към Ос Олта. Въпреки това си давах сметка, че каквато и преднина да ми бе осигурила Багра, главните пътища вече криеха опасност. Затова през следващите дни гледах да минавам напряко през горите и полята, да избирам ловджийските пътеки и коловозите на селските каруци.

Пеша напредвах бавно. Краката непрекъснато ме боляха и вече имах пришки по пръстите, но продължавах на запад, ориентирайки се по движението на слънцето. Нощем нахлупвах кожената си шапка плътно над ушите, свивах се трепереща в балтона, заслушана в къркоренето на корема си, и си представях въображаеми карти като онези, които рисувах в уюта и спокойствието на Палатката с книжата. Опитвах мислено да очертая бавния си напредък от Ос Олта до Балакирев, заобикаляйки селцата Черницин, Керский и Полвост, и се стараех да не губя надежда. До Долината имаше още много път. Нямах избор, освен да продължа напред и да разчитам късметът да не ми изневери. „Нали още си жива — прошепнах в тъмното. — И си още на свобода.“

Понякога срещах земеделци или други пътници. Затова постоянно носех ръкавиците и не свалях ръка от ножа, но хората почти не ми обръщаха внимание. Непрекъснато се чувствах гладна. Никога не съм била добър ловец, затова я карах на оскъдните запаси, които носех от Балакирев, пиех вода от ручеите и от време на време отмъквах по някоя ябълка или яйце от уединено стопанство.

Нямах дори слаба представа какво ми готви бъдещето, нито какво ме чака в края на това изтощително пътуване, но кой знае защо не се чувствах злочеста. Откакто се помня, съм самотна, но никога досега не бях оставала съвсем сама. Това обаче не ме плашеше колкото очаквах.

И все пак, когато една сутрин на пътя ми се изпречи варосана в бяло църквица, не се стърпях и се помъкнах вътре, за да чуя как свещеникът води богослужението. Накрая той призова събралото се паство да отправи молитви за сина на жена, ранен в битка; за пеленаче, болно от треска, и за здравето на Алина Старков. Сепнах се.

— Нека светиите пазят Призоваващата слънцето — започна напевно той, — тази, която бе пратена да ни спаси от бесовете в „Долината на смъртната сянка“ и отново да събере народа в едно.

Преглътнах мъчително. Скришом и набързо напуснах църквата. „Сега се молят за теб — помислих си мрачно, — но ако Тъмнейший постигне своето, ще те намразят.“ И може би съвсем заслужено. Не бях ли изоставила Равка и всички хора, които вярваха в мен? Единствено моята сила можеше да унищожи Долината, а аз бягах.

Тръснах глава. Точно сега не беше време да мисля за това. Вече ме водеха за предател и беглец. Успеех ли да се отскубна от Тъмнейший, тогава вече можеше да се замисля и за бъдещето на Равка.

Забързах по издълбания от колелата селски път и влязох в гората, а биенето на църковните камбани ме преследваше чак до билото на хълма. Когато отново си представих въображаемата карта, осъзнах, че трябва да съм вече близо до Райевост. А това ще рече, че е дошло време да реша по кой път да стигна до „Долината на смъртната сянка“. Можех да вървя покрай реката или да тръгна към Петразой, каменистата планинска верига, която се извисяваше на северозапад. Пътят покрай реката беше по-лесен, но така щеше да се наложи да мина през гъсто населени области. През планината щеше да е по-напряко, но преходът беше несравнимо по-труден.

Продължих да споря мислено със себе си, докато не стигнах кръстопътя край Шура. Тогава реших да мина през планината. Преди да тръгна към подножието й обаче, трябваше да се отбия в Райевост, най-големия крайречен град. Давах си сметка какъв риск поемам, но не можех да прекося Петразой без хранителни припаси и палатка или поне пътническо одеяло. След дългите дни, прекарани в самота, шумът и навалицата по оживените улици и канали на Райевост ми се видяха необичайни. Държах главата си ниско сведена, а шапката — нахлупена над очите, защото бях сигурна, че на всяка улична лампа и по витрините на магазините ще видя обявления с моя портрет. Колкото по-навътре в града навлизах обаче, толкова повече се отпусках. Може би новината за бягството ми не се разпространяваше чак толкова бързо, колкото очаквах.

Миризмата на печено агнешко и пресен хляб напълни устата ми със слюнка и аз си позволих да се почерпя с една ябълка, докато попълвах запасите си от твърдо сирене и сушено месо. Привързах новото си пътническо одеяло към кожената торба и се опитах да преценя с колко допълнителен товар на гръб мога да се изкача по склоновете на планината. Улисана в такива мисли, завих зад един ъгъл и се натъкнах право на група войници.

Сърцето ми запрепуска в галоп при вида на дългите маслиненозелени шинели и пушките на гърба. Прииска ми се да се обърна на пети и да хукна накъдето ми видят очите, но въпреки това сведох ниско глава и се насилих да продължа с равномерна крачка. Чак когато ги подминах, си позволих да се озърна през рамо. Никой от тях не ме следеше с подозрителен поглед. По всичко личеше, че не са тук с някаква специална мисия. Приказваха си, шегуваха се, а един дори подсвирна на момиче, което простираше пране.

Шмугнах се в първата пряка и останах там, докато сърцето ми не се успокои. Какво ставаше всъщност? Избягала бях от Малкия дворец преди повече от седмица и досега трябваше да са вдигнали тревога. Сигурна бях, че Тъмнейший ще разпрати вестители до всеки полк и в най-малките градчета. Вече всички от Първа и Втора армия би трябвало да са по петите ми. Видях още войници из улиците на Райевост. Някои бяха в отпуск, други на поста си, но никой от тях не даваше вид, че издирва беглец. Не знаех как да тълкувам това. Зачудих се дали не го дължа на Багра. Може би бе успяла да внуши на Тъмнейший, че съм отвлечена, а защо не и убита от фйерданите?

Или той мислеше, че вече съм стигнала много по-далече на запад. Въпреки това реших да не насилвам късмета си и затърсих път да се измъкна от града. Това отне повече време, отколкото очаквах — добрах се до западните покрайнини на Райевост едва по мръкнало. Улиците бяха тъмни и пусти, само тук-там се мяркаше светлинка от някоя кръчма със съмнителна репутация, по чиито стени се подпираха заклети пияници и напяваха нещо под нос.

Докато минавах бързешком покрай един шумен хан, вратата рязко се отвори и в бликналата отвътре светлина и музика някакъв едър мъж се повали на улицата.

Той сграбчи полите на балтона ми и ме придърпа към себе си.

— Здрасти, хубавице! Да не идваш да ме сгрееш?

Опитах да се изскубна.

— Доста си силна за дребния си ръст. — Усещах спарената воня на бира в горещия му дъх.

— Остави ме — казах ниско.

— Недей така, лапушка^[2] — изтананика той. — Двамата с теб хубавичко може да се позабавляваме.

— Казах ти да ме пуснеш! — блъснах го в гърдите.

— Потрай още малко — изкиска се той и ме повлече в сенките край кръчмата. — Искам да ти покажа нещо.

Тръснах китка и усетих успокояващата тежест на огледалния диск да се приплъзва между пръстите ми. Ръката ми се стрелна напред и един кратък светкавичен проблясък порази зрението му.

Когато светлината го ослепи, той изгрухтя, вдигна ръце към очите си и ме пусна. След това действах така, както ме беше научил Боткин: стоварих крак върху стъпалото му, после го усуках около глезена. Краката му хвръкнаха във въздуха и той тежко падна на земята.

В този момент отстрани на кръчмата се отвори някаква врата. Отвътре излезе войник с бутилка квас в едната ръка, на другата беше увиснала жена в оскъдно облекло. С ужас установих, че мъжът носи въгленочерната униформа на личната охрана на Тъмнейший. Той с мътен поглед се взря в сцената пред себе си: падналият на земята мъж и аз, надвесена над него.

— Това пък какво е? — изфъфли. Момичето до него се изкиска.

— Ослепях! — виеше поваленият мъж. — Тя ме ослепи!

Опричникът погледна първо него, после впи очи в мен. Погледите ни се срещнаха и по изражението му разбрах, че ме е познал. Явно късметът ми вече не работеше. Дори никой друг да не знаеше за моето бягство, охраната на Тъмнейший със сигурност бе по петите ми.

— Ти… — прошепна той.

Побягнах.

Хукнах надолу — право към лабиринта от тесни улички, а сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Когато подминах и последните мрачни постройки в покрайнините на Райевост, изскочих от пътя и се шмугнах в храсталака.

Колкото по-навътре влизах в гората, толкова повече клоните драскаха страните и челото ми.

Зад мен се носеше врява от потерята: мъжете си подвикваха един на друг, чуваше се шум от тежки стъпки. Инстинктивно понечих да продължа напред слепешката, но после си наложих да спра и да се ослушам.

Преследвачите ми бяха на изток от мен и претърсваха близо до пътя. От мястото си не можех да преценя колко са на брой. Успокоих дишането си и дочух ромон на вода. Сигурно наблизо имаше поток, един от притоците на реката. Стигнех ли водата, щях да мога да прикрия следите си, а на тях щеше да им се наложи да ме търсят слепешком в тъмното.

Вървях, насочвайки се по звука на водата, като от време на време спирах, за да не сгреша посоката. Тръгнах да се катеря по един хълм, който беше толкова стръмен, че почти лазех, вкопчвайки се в клоните и изскочилите над земята корени на дърветата.

— Насам! — извика някакъв глас отдолу. Погледнах през рамо и видях някакви светлинки, които прииждаха между дърветата към подножието на хълма. Задрасках трескаво нагоре, пръстта се ронеше под пръстите ми и всяко вдишване изгаряше дробовете ми. Едва стигнах билото и се надвесих да погледна от другата страна. Усетих прилив на надежда, когато видях проблясващата по водната повърхност лунна светлина.

Тръгнах да слизам по отвесния склон силно наклонена назад, за да пазя равновесие. Придвижвах се толкова бързо, колкото ми позволяваше куражът. Дочух викове и когато се обърнах, видях силуетите на преследвачите, откроени на фона на нощното небе. Вече бяха стигнали билото. Паниката в мен надделя и аз се втурнах по склона, а под краката ми заподскачаха камъни и шумно се затъркаляха надолу към коритото на потока. Наклонът беше прекалено отвесен. Загубих равновесие, политнах по очи, одрах дланите и на двете си ръце и тежко се стоварих на земята.

Затъркалях се надолу и с плясък цамбурнах в ледената вода. За момент имах чувството, че сърцето ми бе спряло. Водата беше като ръка, която сграбчи тялото ми в безмилостен леден юмрук, после ме повлече надолу. Най-накрая главата ми изскочи на повърхността и аз жадно поех безценна глътка въздух, преди течението отново да ме подхване и да ме потопи във водовъртежа. Не знаех колко надалече ме е завлякла водата. Сега единствената ми грижа бе да си поемам въздух от време на време и да се боря с постепенното вкочаняване на крайниците си.

 

 

Накрая, когато вече мислех, че няма да се преборя с течението за поредната глътка въздух, то ме изхвърли в спокоен притихнал вир. Вкопчих се в някаква скала и се измъкнах в плитчината; успях някак да се изправя на крака, ботушите ми се хлъзгаха по мокрите и гладки речни камъни, а аз залитах под тежестта на подгизналия балтон.

Не знам как стана, но някак успях да стигна до гората и да се свра в гъсталака. Трепереща от студ, се свлякох на земята, като продължавах да бълвам речна вода.

Това със сигурност беше най-страшната нощ в живота ми. Цялата бях вир-вода. Не усещах краката си в ботушите. Подскачах при най-малкия шум, убедена, че всеки момент ще ме открият. Кожената ми шапка, пълната с храна торба и чисто новото ми одеяло бяха изгубени някъде във водовъртежите на потока. Рискът от посещението в Райевост се оказа напълно безсмислен. Кесията с парите също беше изчезнала. Добре че поне ножът бе все още затъкнат на хълбока ми.

Призори си позволих да призова малко слънчева светлина, за да подсуша ботушите си и да сгрея премръзналите си ръце. Унесох се и сънувах как Багра притиска в гърлото ми моя собствен нож, а смехът й сухо кънти в ушите ми.

Събудих се от силното думкане на сърцето си и шум от движение в гората. Заспала бях прислонена край ствола на едно дърво и — поне така се надявах — скрита от чужди погледи в храсталака. От мястото си не виждах нищо, но до мен долитаха далечни гласове. Поколебах се скована от ужас, защото не знаех какво да правя. Мръднех ли, рискувах да се издам; останех ли притихнала на място, рано или късно щяха да ме открият.

С приближаването на шума сърцето ми запрепуска още по-силно. През шумака зърнах набит войник с брада. Държеше пушката си готова за стрелба, но аз знаех, че няма никакъв риск да ме убият. Цената ми беше прекалено висока. Това ми даваше предимство, ако се решах да умра.

„Те няма да ме хванат. — Тази мисъл ме връхлетя с особена категоричност и яснота. — Няма да се върна отново там.“

Тръснах ръка и огледалният диск се плъзна в лявата ми длан. С другата ръка измъкнах ножа; гришанската стомана натежа в юмрука ми. Тихо се свих, готова за скок, и зачаках. Ослушвах се. Страх ме беше, но с изненада установих, че част от мен жадно очаква схватката.

Наблюдавах брадатия войник през клонака. Той все повече стесняваше кръга около мен, докато най-накрая се озова на крачка от скривалището ми. Можех да видя капчиците пот, които се стичаха по врата му; утринните лъчи проблясваха по цевта на пушката и за момент ми се стори, че той гледа право в мен. Някой се обади отдалече. Войникът извика в отговор: Ничево! Нищо.

След това, за моя огромна изненада, обърна гръб и продължи нататък. Цялата се превърнах в слух, докато звуците постепенно утихваха, гласовете се отдалечаваха и шумът от стъпките заглъхваше. Нима бе възможно да съм чак такава късметлийка? Нима по погрешка бяха взели следата от някое животно или стъпките на друг пътник за мои? Или пък това бе капан?

Изчаках трепереща, докато най-сетне над гората се възцари относителна тишина, нарушавана единствено от шумоленето на буболечките, птичите крясъци и шепота на вятъра в клоните на дърветата.

Едва тогава пъхнах обратно огледалния диск в ръкавицата и дълбоко поех дъх на пресекливи глътки. Върнах ножа в калъфа и внимателно се надигнах.

Тъкмо посягах за все още подгизналия от влага балтон, смачкан на купчина върху земята, когато непогрешимият звук от тихи стъпки зад мен ме накара да замръзна на място. Обърнах се рязко и сърцето ми се качи в гърлото, когато само на няколко крачки различих очертанията на полускрита от клоните фигура. Толкова внимавах за брадатия войник, че не бях усетила заплахата зад гърба си. В миг ножът отново се озова в ръката ми и огледалният диск се вдигна високо, готов за действие. Неясната фигура бавно приближаваше между дърветата. Впих очи в нея, уверена, че халюцинирам.

Мал.

Отворих уста да проговоря, но той предупредително опря пръст на устните си, без да откъсва очи от моите. Постоя така за миг заслушан, после ми даде знак да го последвам и отново изчезна в гората. Сграбчих балтона и се втурнах подире му, стараейки се да не изоставам. А това не беше никак лека задача. Той се движеше безшумно, промъквайки се подобно на сянка между стволовете и клоните, сякаш следваше невидима за останалите пътека.

Заведе ме обратно при потока, до плитчината при един завой, където можехме да прегазим оттатък. Цялата настръхнах, когато ледената вода отново напълни ботушите ми. Щом излязохме на отсрещния бряг, той взе да тъпче в кръг, за да заличи следите ни.

В мен напираха хиляди въпроси и мисълта ми скачаше непрекъснато от едно на друго нещо. Как Мал бе успял да ме открие? Дали е бил в потерята заедно с останалите войници? И дали сега ми помагаше? Едва се удържах да посегна и да го пипна, за да се уверя, че е истински. Искаше ми се да го прегърна от благодарност. Но заедно с това ми се щеше да му насиня окото заради всичко, което ми бе наприказвал оная нощ в Малкия дворец.

Той часове наред крачеше напред в пълно мълчание. От време на време ми правеше знак да спра и аз чаках, докато прикрие следите ни в храсталака. По някое време следобед се закатерихме по стръмна камениста пътека. Нямах представа накъде ме е завлякъл потокът, но можех да се закълна, че Мал ме води към Петразой.

Всяка стъпка се превръщаше в същинска агония. Ботушите ми още бяха мокри, а по пръстите и петите ми се появиха нови пришки. Главата ме цепеше след кошмарната нощ в гората и вече ми се виеше свят от глад, но нямах намерение да се оплаквам. Продължавах мълчаливо да го следвам, докато той ме водеше към планината и после, когато се отклони от пътеката; катерех се по скалите, докато краката ми се разтрепериха от умора и гърлото ми пламна от жажда. Когато Мал най-после спря, вече се намирахме високо в планината, скрити от неприятелски очи зад един огромен скален къс и няколко гъсти бора.

— Тук — каза той и хвърли торбата си на земята. След това с уверена крачка се заспуска обратно. Знаех, че отива да прикрие следите от непохватното ми катерене по скалите.

Предпазливо се отпуснах на земята и притворих очи. Краката ми пулсираха, но се страхувах, че събуя ли ботушите, вече никога повече няма да мога да ги обуя. Главата ми клюмна, но не си позволих да заспя. Още не. В мен напираха хиляди въпроси, но само един не можеше да чака до сутринта.

Когато Мал се върна, прокрадвайки се безшумно по камънака, вече падаше здрач. Приседна насреща ми и измъкна манерка от войнишката си торба.

Отпи голяма глътка, обърса устата си с длан и ми подаде водата. Надигнах я жадно.

— По-бавно — спря ме той. — Това трябва да ни стигне до утре.

— Извинявай. — Подадох му манерката обратно.

— Тази нощ не можем да рискуваме да палим огън — каза, вперил поглед в сгъстяващия се мрак. — Може би утре.

Кимнах. Балтонът ми беше изсъхнал, докато катерехме планинския склон, нищо че ръкавите бяха още влажни. Чувствах се разнебитена, мръсна и вкочанена от студ. Но най-вече не можех да се съвзема от чудото, че той седи насреща ми. Всичко това обаче трябваше да почака. Ужасявах се какъв ще е отговорът, но въпреки това трябваше да попитам:

— Мал. — Изчаках, докато ме погледне. — Откри ли стадото? Успя ли да хванеш елена на Морозов?

Той удари с длан по коляното си.

— Защо това ти е толкова важно?

— Дълга история. Но трябва да знам дали той вече има елена.

— Не.

— Следотърсачите обаче го настигат, нали?

Той кимна.

— Но…

— Но какво?

Мал се поколеба. В гаснещата светлина на следобеда отново зърнах върху устните му следа от наперената усмивка, която познавах толкова добре.

— Не ми се вярва да го открият без мен.

Вдигнах вежди.

— Защото си най-добрият ли?

— Не — отвърна той, отново беше станал сериозен. — Но какво пък, може и така да е. Не ме разбирай погрешно. Те са добри следотърсачи, най-добрите в Първа армия, но… човек трябва да има специален усет, за да преследва стадото. Това не са обикновени животни.

„А ти не си обикновен следотърсач“ — помислих си, но не го казах гласно. Наблюдавах го и си мислех за думите на Тъмнейший, че всеки трябва да познава собствените си дарби. Дали в необичайните способности на Мал се криеше нещо повече от обикновен късмет и богат опит? Вярно, той никога не бе страдал от липса на самочувствие, но не мислех, че това е само гола самонадеяност.

— Дано си прав — промърморих.

— А сега ти ми отговори на един въпрос — каза и аз долових някаква сурова нотка в гласа му. — Защо избяга?

Чак сега осъзнах, че той няма никаква представа защо съм избягала от Малкия дворец и защо Тъмнейший ме издирва толкова настървено. При последната ни среща буквално бях заповядала на Мал да ми се маха от очите, но въпреки това той беше зарязал всичко и ми се беше притекъл на помощ.

Сега заслужаваше да получи обяснение, но не знаех откъде да започна. Въздъхнах и прокарах ръка по лицето си. В какво ни бях забъркала и двамата?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че се опитвам да спася света?

Той впи в мен твърд поглед.

— Значи това не е просто любовна свада, след която пак ще се върнеш с подвита опашка при него, така ли?

— Не! — възкликнах ужасена. — Това не е… Ние не сме… — Не успявах да намеря думи. Не ми оставаше друго, освен да се разсмея. — Де да беше така.

Мал дълго мълча. После, явно стигнал до някакво решение, проговори:

— Добре тогава. — Стана, разкърши се и преметна пушката на рамо. След това извади дебело вълнено одеяло и ми го хвърли.

— Почини си — заяви. — Аз поемам първото дежурство. — Обърна ми гръб и се загледа в търкулналата се високо по небосклона луна, която беше увиснала над долината, откъдето идвахме.

Свих се върху коравата земя и плътно се увих с одеялото, за да се стопля. Въпреки неудобствата клепачите ми скоро натежаха и умората най-сетне ме повали.

— Мал — прошушнах в тъмнината.

— Какво?

— Благодаря, че ме откри.

Не бях сигурна дали не сънувам, но май някъде откъм мрака долетя шепотът му:

— На твоите услуги.

После сънят ме отнесе.