Лий Бардуго
Сянка и кост (21)

Глава 19

Моята светлина ни сгряваше цяла нощ под завета на скалите. Започнех ли да клюмам, Мал ме сръгваше да се събудя, за да я поддържам. Насред огряния от звездите безкрай на Сайбея тя ни топлеше под животинските кожи.

Когато подадохме глави на следващата сутрин, слънцето сияеше ярко над заметнатия с бяло покривало свят. Толкова далеч на север снегът беше нещо обичайно през пролетта, но нямаше как да не помисля, че и лошият ни късмет се е намесил. Мал огледа девствената шир и възмутено поклати глава. Нямаше нужда да питам за какво мисли. Дори стадото да е било наблизо, следите му са вече заличени от снежния покров.

Ние обаче щяхме да оставим ясна диря за всеки, който искаше да ни проследи.

Без да пророним и дума, отметнахме кожите и взехме да ги прибираме. Мал привърза отново лъка към торбата и двамата поехме през платото. Напредвахме бавно. Той правеше всичко възможно да замете следите ни, но въпреки това здравата бяхме загазили.

Усещах, че Мал се вини, задето не бе успял да открие дирите на стадото, но не знаех как да го успокоя. Сега Сайбея изглеждаше още по-необятна в сравнение с предишния ден. Или просто аз се чувствах смалена.

Най-накрая ливадите отстъпиха място на горички от тънки сребърни брези и гъсти борове с отрупани от сняг клони. Мал забави крачка. Имаше изтощен вид, под сините му очи се бяха появили тъмни сенки. Импулсивно пъхнах своята облечена в ръкавица длан в неговата. Очаквах да се дръпне, но вместо това той стисна пръстите ми. Продължихме да вървим така, ръка за ръка, чак до късно следобед. Докато навлизахме все по-навътре в леса, високо над нас боровите клонаци се сплитаха и образуваха балдахин.

По залез оставихме прикритието на гората и излязохме на малка полянка, притаена под съвършените вълнисти форми на снежните навеи, върху които искряха лъчите на гаснещото слънце. Потопихме се в нейното безмълвие и неподвижност. Шумът от нашите стъпки заглъхна в снега. Ставаше късно.

Знаех, че е време да направим бивак, да си осигурим подслон. Но вместо това стояхме като окаменели ръка в ръка и гледахме как денят постепенно гасне. — Алина — тихо пророни той. — Прости. Прости за всичко, което ти наговорих онази нощ в Малкия дворец.

Погледнах го изненадана. Това сега ми се виждаше като далечно минало.

— И ти ми прости — казах.

— Съжалявам и за всичко друго.

Стиснах ръката му.

— И без това знаех, че едва ли ще открием стадото.

— Не — прекъсна ме той, като избягваше погледа ми. — Не за това. Аз…

Когато тръгнах след теб, мислех, че е защото спаси живота ми и ти дължа нещо.

Сърцето ми се сви. Мисълта, че Мал е дошъл само да изплати някакъв въображаем дълг към мен, се оказа по-болезнена, отколкото очаквах.

— А сега?

— Сега вече не знам какво да мисля. Само едно ми е ясно: всичко вече е друго.

Сърцето отново ме прободе.

— Знам — прошушнах.

— Така ли? Когато те видях с него в двореца онази нощ, ти изглеждаше толкова щастлива. Сякаш сте родени един за друг. Не мога да се отърва от този спомен.

— Наистина, тогава бях щастлива — признах. — В онзи определен момент се чувствах щастлива. Аз не съм като теб, Мал. Така и не успях да намеря своето място на този свят. Навсякъде се чувствам чужда.

— Мястото ти е до мен — тихо промълви той.

— Не, Мал, не е вярно. Или поне от доста време не е така.

Чак тогава ме погледна, в здрача синьото на очите му беше станало бездънно.

— Липсвах ли ти, Алина? Самотно ли ти беше без мен, когато те отведоха?

— Всеки божи ден — отвърнах искрено.

— Ти ми липсваше всеки час. И знаеш ли кое беше най-лошото? Че това ми дойде като гръм от ясно небе. Хващах се как обикалям с надеждата да те зърна. Не заради някаква определена причина, а по навик — защото съм видял нещо, което искам да ти споделя, или просто да чуя гласа ти. А после осъзнавах, че теб вече те няма. Всеки път, във всеки един момент, дъхът ми спираше. Рискувах живота си заради теб. Пропътувах половин Равка заради теб и бих го правил пак и пак, за да бъда с теб, да гладувам заедно с теб, да мръзна заедно с теб и всеки ден да слушам мрънкането ти заради твърдото сирене. Затова не ми казвай, че не си принадлежим — яростно заключи той.

Изведнъж се озова твърде близо до мен и сърцето ми взе бясно да думка. — Прости, че ми отне толкова време, за да те забележа, Алина. Но сега вече нищо друго не виждам.

Той сведе глава и аз почувствах устните му върху своите. Сякаш целият свят около нас притихна. Единственото, което остана, бе допирът на ръката му в моята, когато ме придърпа към себе си, и топлината на неговите устни.

А си мислех, че съм се отказала от Мал. Въобразявах си, че любовта ми към него е останала в миналото. Заедно с онова глупаво и самотно момиче, каквото не исках никога вече да бъда. Опитала се бях да погреба нея и нейната любов, така както се бях опитвала да заглуша своята дарба. Но повече нямаше да допусна тази грешка. Онова, което избухна помежду ни, беше колкото ослепително, толкова и несъмнено. В мига, когато устните ни се сляха, с непоколебима и всепроникваща увереност разбрах, че съм била готова да го чакам цял живот.

Той се откъсна от мен и клепачите ми с пърхане се отвориха. Посегна да вземе лицето ми в шепа, облечена в ръкавица, погледът му търсеше моя. Тогава с крайчеца на окото си улових някакво движение.

— Мал — изрекох само с дъх, поглеждайки над рамото му, — виж.

Измежду дърветата се появиха няколко бели тела, грациозните им шии се извиваха, докато скубеха непокритата от снега трева по краищата на поляната. В центъра на стадото на Морозов гордо стоеше едър бял елен. Той ни погледна с огромните си тъмни очи, сребристите му рога просветваха на гаснещата светлина.

Докато успея да мигна, Мал вече беше отвързал лъка от торбата.

— Аз само ще го поваля, Алина. Ти ще трябва да го довършиш — каза.

— Почакай — спрях го и положих ръка върху неговата.

Еленът бавно пое напред и спря само на няколко крачки от нас. Виждах как гръдният му кош се надига и спуска, как ноздрите му се разширяват, как дъхът му се превръща на пара в мразовития въздух.

Той прикова в нас тъмните си и влажни очи. Тръгнах към него.

— Алина! — прошепна Мал.

Еленът не помръдваше, докато вървях към него; не трепна дори когато протегнах ръка и допрях топлата му муцуна. Ушите му шавнаха леко, кожата му светеше с млечно сияние в сгъстяващия се мрак. Мислех си за всичко, от което се отказахме двамата с Мал, за риска, който поехме. Мислех за седмиците, прекарани в преследване на стадото, за мразовитите нощи, за дните на мизерия и безкрайно ходене и бях доволна. Радвах се, че съм на това място и съм още жива в тази студена нощ. Щастлива бях, че Мал е с мен.

Взрях се в тъмните очи на елена и усетих твърдата земя под здравите му копита, долових аромата на борова смола в ноздрите му, мощните удари на сърцето му. Знаех, че не съм тази, която ще сложи край на живота му.

— Алина — припряно прошепна Мал, — нямаме много време. Знаеш какво трябва да направиш.

Поклатих глава. Не бих могла да прекъсна живота в тъмния взор на елена.

— Не, Мал. Ще открием друг начин.

Звукът, който дочухме, приличаше на тънко подсвирване. Последва го тъп кух удар на стрела, попаднала в целта. Еленът измуча и отстъпи назад, от гърдите му стърчеше стрела. Предните му крака се подкосиха и той коленичи. Олюлях се. Кошутите от стадото изплашени се пръснаха сред дърветата. Мал на мига се озова до мен с готов за стрелба лък. Поляната се пълнеше с опричници във въгленочерни униформи и Гриша със сини и червени наметки.

— Трябваше да го послушаш, Алина. — Гласът дойде откъм сенките ясен и студен. После и Тъмнейший излезе на поляната, мрачна усмивка играеше по устните му. Черният кафтан се влачеше подире му като абаносов разлив. Еленът лежеше повален на хълбок в снега, дишаше тежко, а в тъмния му поглед личеше ужас.

Усетих движението на Мал, преди да го видя. Той насочи лъка към елена и пусна стрела, но Вихротворец в синя одежда излезе напред и светкавично протегна ръка. Стрелата се отклони наляво и падна в снега, нестигнала целта.

Мал отново посегна към колчана, но сега Тъмнейший стрелна ръка напред и прати тъмна лента от мрак, която взе да се кълби към нас. На свой ред вдигнах ръце и от пръстите ми заструи светлина, която с лекота разпръсна мрака.

Това обаче се оказа подвеждащ ход. В следващия миг Тъмнейший се насочи към елена и вдигна ръка с до болка познат жест.

— Не! — изкрещях и без да мисля, се хвърлих пред елена. Стиснах очи, очаквайки да бъда разполовена от удара сеч, но Тъмнейший явно успя да го отклони в последния момент. Дървото зад мен се разцепи с оглушителен трясък и от раната му взеха да се вият тъмни ленти мрак. Пощадена бях, но и еленът оцеля.

Доброто настроение на Тъмнейший се изтри като с кърпа от лицето му, той плесна с ръце и покривало от кълбящ се мрак погълна и нас, и елена. Не ми трябваше време да мисля. Светлината разцъфна в пулсираща сияйна сфера, която обгърна двама ни с Мал, спря мрака и заслепи нашите нападатели. За миг силите се изравниха. Нито те можеха да ни видят, нито ние тях. Мракът се кълбеше около мехура светлина, напирайки да проникне вътре.

— Забележително — дочух да казва Тъмнейший, гласът му стигаше до нас сякаш от много далече. — Багра те е обучила повече от добре. Но ти още не си достатъчно силна, Алина.

Давах си сметка, че се опитва да наруши концентрацията ми, затова не му обърнах внимание.

— Ами ти, следотърсачо, готов ли си да умреш за нея? — провикна се Тъмнейший. Изражението на Мал не се промени. Държеше тетивата изопната с насочена стрела и бавно се въртеше в кръг, опитвайки да налучка местоположението на Тъмнейший по гласа му. — Станахме свидетели на много трогателна сцена — саркастично подметна Тъмнейший. — Ти каза ли му за нас, Алина? Момчето знае ли как копнееше да ми се отдадеш? Разказа ли му на какво те научих в тъмното?

Плисна ме вълна от срам и ослепителната светлина помръкна. Тъмнейший се разсмя.

Скришом погледнах Мал. Челюстите му бяха здраво стиснати. От него струеше същата ледена ярост като вечерта на зимния бал. Усещах как светлината ми се изплъзва и отчаяно опитах да я задържа. Направих усилие отново да се съсредоточа. Сферата около нас взе да трепти с по-ярко сияние, но вече разбирах, че съм стигнала предела на възможностите си. Мракът подобно на мастило във вода постепенно взе да се смесва със светлината. Знаех какво следва. Тъмнейший имаше право — не бях достатъчно силна. А друг шанс нямаше да имаме.

— Направи го, Мал — прошепнах. — Знаеш какво трябва да стане.

Мал ме погледна, в очите му припламна паника. Поклати глава. Мракът напираше по краищата на сферата. Залитнах леко.

— Побързай, Мал, преди да е станало прекалено късно!

Мал мълниеносно пусна лъка и посегна към ножа.

— Направи го, Мал! Сега!

Ръката му трепереше. Усещах как силата ми се оттегля.

— Не мога — окаяно прошепна той. — Не мога. — Пусна ножа и го остави безшумно да потъне в снега. Мракът постепенно ни превземаше.

Мал изчезна. Поляната изчезна. Озовах се обградена от задушаваща тъмнина. Чух как Мал извика и посегнах по посока на гласа му, но внезапно нечии силни ръце ме стиснаха от двете страни. Започнах яростно да ритам и да се съпротивлявам.

Мракът взе да се разсейва и аз видях, че всичко вече е приключило. Държаха ме двама от охраната на Тъмнейший. Мал се съпротивляваше в хватката на други двама.

— Стой мирен, иначе ще те убия още сега — изръмжа му Иван.

— Пуснете го! — изкрещях.

— Шшшт! — Тъмнейший приближи към мен, опрял пръст на устните си, които бяха извити в подигравателна усмивка. — Млъкни, иначе ще заповядам на Иван да го убие. Бавно.

По страните ми потекоха сълзи, които скоро замръзнаха в студения нощен въздух.

— Факли — заповяда Тъмнейший.

Разнесе се щракане на кремък и две факли лумнаха, осветявайки поляната, войниците и елена, който дишаше с мъка върху снега. Тъмнейший измъкна от пояса си тежък нож, светлината проблесна по острието му от гришанска стомана.

— И без това загубихме достатъчно време. — После направи няколко крачки и без колебание преряза гърлото на елена.

Върху снега бликна кръв и взе да се събира на локва под тялото на животното. Гледах как животът се изцежда от тъмните му очи и от гърдите ми се изтръгна ридание.

— Вземи рогата — нареди Тъмнейший на един от опричниците. — Отрежи по едно парче от всеки.

Мъжът пристъпи напред и се наведе над тялото на елена, в ръката си държеше назъбено острие.

Извърнах поглед, стомахът ми се сви от режещия звук на триона, разцепил безмълвието на поляната. Стояхме потънали в мълчание, дъхът ни се кълбеше в ледения въздух, а звукът от триона все не спираше. Когато най-после секна, продължих да усещам вибрирането му в стиснатите си до болка зъби.

Опричникът прекоси поляната и подаде на Тъмнейший две парчета от еленовите рога. Те бяха почти еднакви и завършваха с разклонения с приблизително един и същ размер. Тъмнейший ги сграбчи с две ръце и впи пръсти в грапавата сребриста кост. После направи знак. Изненадах се, като видях Давид в пурпурен кафтан да се измъква от сенките.

Разбира се, Тъмнейший държеше неговият най-умел Фабрикатор да изработи нашийника. Давид избягваше погледа ми. Запитах се дали Женя знае къде е той сега и какво прави. Може би щеше да се гордее с него. Може би и тя вече ме мислеше за предател.

— Давид — проговорих тихо, — не прави това.

Той ме погледна, но после припряно извърна очи.

— Давид много ясно си дава сметка за бъдещето — обади се Тъмнейший, в гласа му се долавяше заплаха. — И предпочита да не се противопоставя на неизбежното.

Давид застана от дясната ми страна. Тъмнейший ме изгледа изпитателно в светлината на факлите. За миг се възцари пълно мълчание. Здрачът отдавна се беше стопил и сега грееше луна, ярка и пълна. Поляната сякаш беше замряла в очакване.

— Разкопчай си палтото — нареди Тъмнейший.

Не помръднах.

Той погледна към Иван и кимна. Мал изкрещя, хвана се за гърдите и се повали на земята.

— Не! — извиках. Опитах да се втурна към Мал, но охранителите ме държаха здраво от двете страни. — Моля те — обърнах се отчаяно към Тъмнейший, — накарай го да престане!

Той кимна отново и виковете на Мал секнаха. Сега лежеше в снега и едва си поемаше дъх, впил поглед в нагло ухиления Иван; очите му преливаха от омраза.

Тъмнейший ме гледаше в очакване с безстрастно изражение. Видът му беше едва ли не отегчен. Освободих се от хватката на опричниците. С разтреперани ръце изтрих сълзите си и разкопчах палтото, оставяйки го да се свлече от раменете ми.

Като в някакъв унес почувствах как студът прониква през вълнената ми риза, усетих втренчените погледи на войници и гришани върху себе си. Целият свят се беше свил до големината на двете извити парчета кост в ръцете на Тъмнейший. По цялото ми тяло пропълзя ужас.

— Вдигни си косата — нареди той.

Прибрах с две ръце косата от врата си.

Тъмнейший пристъпи напред и дръпна плата на ризата ми, така че да не пречи. Когато пръстите му докоснаха кожата ми, цялата потръпнах от погнуса. Видях как по лицето му премина гняв.

Безкрайно внимателно той намести роговете от двете страни на врата ми и ги положи върху ключиците. После кимна на Давид. Усетих как Фабрикаторът поема роговете. Мислено го виждах да стои зад мен със същото съсредоточено изражение, което забелязах още първия ден при посещението си в работилниците на Малкия дворец. Виждах как двата рога се напасват и сливат един с друг. Без помощта на закопчалка или клипс. От сега нататък нашийникът щеше завинаги да е на врата ми.

— Готово — прошепна Давид. После пусна нашийника и аз усетих тежестта му около врата си. Свих юмруци и зачаках.

Нищо не последва. Почувствах внезапен прилив на дръзка надежда. Ами ако Тъмнейший грешеше и нашийникът нямаше никаква сила?

Тогава обаче той ме стисна за раменете и в мен завибрира безмълвна команда: „Светлина“. Имах чувството, че някаква невидима ръка бръкна в гърдите ми.

От мен заизвира златиста светлина и окъпа поляната. Видях как Тъмнейший присвива очи заслепен, лицето му триумфално грееше.

„Не“ — помислих си и направих опит да освободя светлината, да я отпратя. Но още със зараждането на моята съпротива невидимата ръка без никакво усилие бръкна в гърдите ми и я сломи. След това в мен отекна друга команда: „Още“. Тялото ми забуча с нова сила, по-необуздана и могъща от всичко, което бях усещала някога. И това нямаше край. Самоконтролът, който бях овладяла, познанията, които бях придобила — всичко беше пометено от нея.

Крехките и несъвършени построения, създадени от мен, се сринаха до основи пред помитащата мощ на елена. Светлината извираше от мен в последователни искрящи вълни; нощното небе отстъпи пред техния стремителен и бляскав прилив. Не почувствах нито радостта, нито въодушевлението, които би трябвало да ми носи новопридобитата сила. Тя вече не беше моя; безпомощно се давех, притисната от тази ужасяваща и невидима хватка.

Тъмнейший ме държеше здраво, изпробвайки границите на новите ми възможности. Колко продължи това, не можех да кажа. Знаех само, че накрая невидимата ръка отпусна хватката си.

Над горската поляна отново падна мрак. Поех си пресекливо дъх, опитвайки да се съвзема и да възвърна самоконтрола си. Сега само трепкащата светлина на факлите огряваше лицата на охранителите и гришаните. Върху тях беше изписано страхопочитание. Мал все още лежеше на земята със злочесто изражение и пълен с разкаяние поглед. Извърнах глава към Тъмнейший. Той ме наблюдаваше с присвити очи. Малко след това отмести поглед към Мал, после се обърна към хората си:

— Оковете ги.

Отворих уста да се бунтувам, но очите на Мал ме накараха да замълча.

— Тази нощ ще лагеруваме тук, а утре още призори поемаме към Долината — нареди Тъмнейший. — Пратете вест на Аппарат да бъде готов. — После се обърна към мен. — Опиташ ли да се нараниш, следотърсачът ще пострада.

— А какво да правим с елена? — попита Иван.

— Изгорете го.

Един Огнетворец протегна ръка към факлата и пламъкът й се изви в буйна дъга, поглъщайки безжизненото тяло на елена. Напуснахме поляната, съпроводени единствено от звука на нашите стъпки и пукота на пламъците. Откъм дърветата не се долавяше нито скърцане на клони, нито бръмчене на насекоми, нито зов на нощна птица. Гората беше притихнала в скръбта си.