Лий Бардуго
Сянка и кост (2)

Преди

Прислугата им казваше малечки, малките привидения, защото бяха най-дребни и невръстни и защото обитаваха дома на княза като същински кискащи се духчета, стрелкаха се напред-назад из стаите, криеха се по скриновете да подслушват, промъкваха се в кухнята да крадат последните зрели праскови.

Момчето и момичето пристигнаха през няколко седмици, поредните сираци от пограничните войни, бегълци с мръсни лица, спасени от отломките на незнайни далечни градове и пратени в имението на княза да се учат на четмо и писмо и да прихванат някой занаят. Момчето беше ниско и набито, срамежливо, но вечно усмихнато. Момичето беше особено и го знаеше.

Притаена в кухненския бюфет и заслушана в сплетните на възрастните, тя дочу икономката на княза, Ана Куя, да казва:

— Тази малка грозница. Нито едно дете не заслужава да изглежда така. Бледа е и кисела като пресечено мляко.

— И е толкова кльощава! — отвърна готвачката. — Никога не си дояжда вечерята.

Приклекнало до момичето, момчето се обърна към нея и прошушна:

— Защо не ядеш?

— Защото всичките й гозби приличат на кал.

— За мен пък са си добри.

— Ти си способен всичко да изядеш.

После двамата пак прилепиха ухо о пукнатината във вратичката на бюфета.

Миг по-късно момчето прошепна:

— За мен ти не си грозна.

— Шшшт! — изсъска момичето. Но после, скрито в сенките на тъмния бюфет, се усмихна.

През лятото трябваше да понасят дългите часове къщна шетня и още по-дългите уроци в душните класни стаи. Когато жегата станеше непоносима, или бягаха в гората да търсят птичи гнезда и да се къпят в мътното поточе, или пък лежаха с часове на тяхната ливадка, гледайки как слънцето бавно шества над главите им; представяха си къде биха построили тяхната мандра и дали в нея ще има две или три бели крави. През зимата князът се местеше в градската си къща в Ос Олта; колкото по-къси и мразовити ставаха дните, толкова по-често учителите започваха да гледат през пръсти на своите задължения — предпочитаха да седят край огъня, да играят карти и да пият квас. Отегчени от принудителното затваряне вкъщи, по-големите деца все по-често се биеха. Затова момчето и момичето се криеха из необитаемите стаи на имението, играеха на жмичка и се опитваха да се стоплят.

В деня, когато пристигнаха екзаминаторите от Гриша, момчето и момичето се бяха скрили в прашната прозоречна ниша на горната спалня, надявайки се да зърнат пощенската карета. Вместо нея обаче пристигна шейна — тройка, теглена от три врани коня, която мина през белокаменните порти на имението. Двамата гледаха как безшумно се плъзга тя по снега към парадния вход на княза.

От нея слязоха трима с елегантни кожени шапки с дълъг косъм и тежки вълнени кафтани: единият аленочервен, другият тъмносин, а третият в трептящо пурпурно.

— Гриша! — прошушна момичето.

— Бързо! — отвърна момчето.

За миг изуха обувките си и безшумно се втурнаха през залите, прокраднаха се през празната стая по музика и се стрелнаха зад една от колоните на галерията опасваща тавана на гостната, където Ана Куя обичаше да приема посетителите.

Ана Куя вече беше там, подобна на птица в черната си рокля, и отпиваше чай от самовара; тежката връзка ключове подрънкваше на пояса й.

— Значи тая година има само двама, така ли? — произнесе нисък женски глас.

Те надникнаха над перилата на балкона към стаята долу. Двама от гришаните седяха край огъня: красив мъж в синьо и жена в червена роба с горделив префинен вид. Третият, млад русоляв мъж, се разтъпкваше из помещението, раздвижвайки вдървените си от пътуването крака.

— Да — каза Ана Куя. — Момче и момиче, най-малките са тук. И двамата са около осемгодишни, така мислим.

— Така мислите? — повтори мъжът в синьо.

— Понеже родителите им са покойници…

— Разбрахме — прекъсна я жената. — Ние, разбира се, сме ревностни привърженици на вашето заведение. Единственото ни желание е повече дворяни да се интересуват от обикновения народ.

— Нашият княз е велик мъж — обади се икономката.

Горе на балкона момчето и момичето кимнаха важно един на друг. Техният покровител, княз Керамзов, беше знаменит герой от войната и истински благодетел. След завръщането си от фронта той превърна своето имение в приют за сираци и войнишки вдовици. В замяна те трябваше всяка вечер да го споменават в молитвите си.

— И какви по-точно са тия деца? — попита жената.

— Момичето има известна дарба да рисува. Момчето се чувства като у дома си из ливадите и горите.

— Но какви по-точно са те? — повтори жената.

Ана Куя сви повехналите си устни.

— Какви по-точно ли? Ами непослушни, опаки, прекалено привързани един към друг. Те…

— И в момента чуват всяка наша дума — прекъсна я младият мъж в пурпур.

Момчето и момичето подскочиха от изненада. Той гледаше право към тяхното скривалище. Притаиха се зад колоната, но вече беше твърде късно.

Гласът на Ана Куя изплющя като камшик.

— Алина Старков! Малян Оретцев! Веднага слезте долу!

Алина и Мал неохотно се спуснаха по спираловидната стълба в края на галерията. Когато стигнаха последното стъпало, жената в червено стана от мястото си и ги подкани с жест да приближат.

— Знаете ли кои сме ние? — попита тя. Имаше стоманеносива коса. Лицето й — набраздено от бръчки, но красиво.

— Вие сте магьосници! — изтърси момчето.

— Магьосници ли? — озъби се тя. После рязко се извърна към Ана Куя. — На това ли ги учите в училище?! Суеверия и лъжи!

Ана Куя пламна от смущение. Жената в червено се обърна пак към Мал и Алина, тъмните й очи мятаха мълнии.

— Ние не сме магьосници, а практикуваме Малката наука. Охраняваме страната и царството.

— Както прави и Първа армия — обади се тихо, но със стоманена нишка в гласа Ана Куя.

Жената в червено окаменя, но след миг отстъпи.

— Както прави и царската армия.

Младият мъж в пурпур се усмихна и коленичи пред децата.

— Когато листата сменят цвета си, на това магьосничество ли му викате? — кротко попита той. — Ако порежете ръката си и после тя заздравее? Ами ако сложите котле с вода на огъня и тя кипне — и това ли е магьосничество?

Мал поклати глава с ококорени очи. Алина обаче свъси вежди и отвърна:

— Всеки може да кипне вода.

Ана Куя изпъшка гневно, но жената в червено се разсмя.

— Съвсем правилно. Всеки може да кипне вода. Но не всеки може да овладее Малката наука. Ето защо дойдохме да ви изпитаме. — Тя се обърна към Ана Куя. — А сега ни оставете.

— Чакайте! — възкликна Мал. — Какво ще стане, ако и ние сме от Гриша? Какво ще се случи с нас тогава?

Жената в червено сведе поглед към тях.

— Ако по някаква случайност един от вас е от Гриша, тогава щастливецът ще бъде пратен в специално училище, където гришаните се обучават да използват дарбата си.

— Ще имате най-отбрани одежди, най-вкусната храна и всичко, което сърцето ви пожелае — обади се мъжът в пурпур. — Как ви се струва?

— Така най-достойно ще служите на своя цар — обади се Ана Куя, която още се помайваше край вратата.

— Това е самата истина — рече жената в червено, видимо поласкана от думите й и явно склонна да се помирят.

Децата се спогледаха. В този момент възрастните не ги държаха под око, затова не видяха как момичето се пресегна и стисна ръката на момчето, нито забелязаха какви погледи си размениха. Князът обаче би разпознал този поглед. Той беше прекарал дълги години из опустошените земи по северната граница, където селата бяха вечно под обсада, а жителите им се сражаваха съвсем сами, изоставени на произвола от своя цар и всички останали.

Керамзов беше видял как една босонога жена на прага на къщата си гледаше, без да трепне, насочените към нея щикове. Знаеше как гледа човек, който защитава дома си само с един камък в юмрука.