Лий Бардуго
Сянка и кост (22)

Глава 20

Вървяхме в пълно мълчание близо час. Гледах вцепенена краката си и ботушите, които газеха напред в снега, и мислех за елена и цената на моята слабост. Най-накрая зърнах някаква светлинка да трепка между дърветата. Излязохме на малка полянка, където около бумтяща клада беше вдигнат малък бивак. Между дърветата различих няколко пръснати ниски палатки и група завързани коне. Около огъня бяха насядали опричници и вечеряха.

Пазачите на Мал го отведоха към една от палатките, набутаха го вътре и влязоха след него. Опитах се да уловя погледа му, но той изчезна, преди да успея.

Иван ме повлече през лагера към друга палатка, тласна ме вътре. Земята беше покрита с няколко походни одеяла. Той ме побутна напред и посочи пилона, забит в средата на палатката. „Сядай“ — нареди. Седнах, опряла гръб в кола, а той ме завърза за него с ръце на гърба и стегнати здраво глезени.

— Така удобно ли ти е?

— Ти знаеш какво крои той, нали?

— Той ще ни донесе мир.

— За какъв мир говориш? — възкликнах отчаяно. — Това е същинска лудост.

— Знаеш ли, че имах двама братя? — рязко попита Иван. Самодоволната усмивка беше изчезнала от лицето му. — Естествено, че не знаеш — не бяха родени Гриша. Те бяха обикновени войници и загинаха във войните, които води царят. Баща ми също. Както и чичо ми.

— Съжалявам.

— Да, всички съжаляваме. Царят съжалява. Царицата съжалява. Аз съжалявам. Но единствено Тъмнейший може да промени нещо.

— Няма нужда да се стига дотам. Силата ми все още може да се използва за разрушаване на Долината.

Иван поклати глава.

— Тъмнейший знае какво трябва да се направи.

— Той никога няма да се спре! И ти добре го знаеш. Не и когато вече е опитал вкуса на подобна мощ. Сега аз нося нашийник, но когато всичко приключи, на всички вас ще е надянал нашийници. И тогава няма да има сила, която да застане на пътя му.

По стиснатата челюст на Иван затрепка мускулче.

— Ако продължаваш да бълваш изменнически лъжи, ще ти запуша устата — каза и без да пророни друга дума, излезе от палатката.

Малко по-късно при мен влязоха ниско приведени един от Призоваващите и един Сърцеразбивач. Не познавах нито един от двамата. Избягвайки погледа ми, те се увиха в кожените си наметки и духнаха лампата.

Седях будна в тъмното и гледах как отблясъците от лагерния огън играят по платнището на палатката. Усещах тежестта на нашийника около врата си, а вързаните ми ръце сърбяха от желание да го докопат. Мислех за Мал — само на няколко крачки от мен в другата палатка.

Аз забърках и двама ни в това. Ако бях отнела живота на елена, сега силата му щеше да ми принадлежи. Трябваше да се досетя какво може да ни коства тая моя милозливост. Тя ни струваше свободата. Живота на Мал. Живота на още безброй хора. Предчувствах го, но въпреки това проявих слабост и не стигнах докрай.

През нощта сънувах елена. Виждах как Тъмнейший прерязва гърлото му отново и отново. Виждах как животът помръква в тъмните му очи. Но когато погледнах надолу, не неговата, а моята собствена кръв попиваше в снега. Събудих се със стон; шумовете на бивака насищаха въздуха около мен. Платнището на палатката се отвори и на входа се появи Сърцеразбивач. Той ме отвърза от пилона и ме изправи на крака. Тялото ми недоволно изпука, вдървено от неудобната поза цяла нощ.

Мъжът ме заведе при вече оседланите коне. Наблизо Тъмнейший разговаряше тихо с Иван и другите от Гриша. Потърсих Мал с очи и усетих внезапен пристъп на паника, когато не го открих. После обаче забелязах как един опричник го извежда от палатката.

— Какво да правим с него? — обърна се пазачът към Иван.

— Оставете изменника да ходи пеш — отвърна Иван. — А когато вече не може да продължи, конете ще го влачат.

Отворих уста да се възпротивя, но преди да съм произнесла и дума, Тъмнейший заговори:

— Не — отсече той, възсядайки грациозно коня си. — Искам го жив, когато стигнем „Долината на смъртната сянка“.

Пазачът сви рамене и помогна на Мал да се качи на коня, после завърза окованите му ръце за седлото. Първо почувствах облекчение, но веднага след това остро ме прободе страх. Нима Тъмнейший искаше да изправи Мал пред военен трибунал? Или пък му готвеше нещо още по-страшно? „Той все още е жив — помислих си, — а това означава, че има надежда да го спася.“

— Язди заедно с нея — нареди на Иван Тъмнейший. — И се погрижи да не направи някоя глупост. — После, без да ме удостои и с поглед, препусна в тръс.

Пътувахме с часове през горите, отминавайки платото, край което двамата с Мал бяхме дебнали стадото. Зърнах отдалече скалните блокове, в чийто завет бяхме нощували, и се запитах дали моята светлина, благодарение на която оцеляхме в снежната виелица, ни бе издала и бе довела Тъмнейший право при нас.

Знаех, че сега ни водят обратно към Крибирск, и не исках да мисля какво ме чака там. Кого ли първо би нападнал Тъмнейший? Дали щеше да насочи флотилията пясъчни салове на север към Фйерда? Или се канеше да поеме на юг, за да разшири Долината чак до Шу Хан? Чия кръв щеше да е по моите ръце?

Отне ни още една нощ и един ден, докато стигнем широките пътища, които щяха да ни отведат на юг до Вий. На един кръстопът ни чакаше многочислена група въоръжени мъже, повечето от които бяха в сивата униформа на опричници. Те водеха отпочинали коне и каретата на Тъмнейший. Иван безцеремонно ме стовари върху кадифените възглавници на седалката, после и той се вмъкна вътре. След рязко изплющяване на юздите ние отново бяхме на път.

Иван настоя да не дърпаме завеските на прозорчетата, но все пак успях да надникна през пролуката между тях и видях, че сме обградени от въоръжени до зъби конници. Нямаше как да не си спомня първото ми пътуване заедно с Иван в същата тая карета.

Войниците направиха бивак за през нощта, но мен ме държаха настрана, затворена в каретата на Тъмнейший. Иван ми донесе вечеря, явно възмутен, че отново е в ролята на моя бавачка. Отказваше да разговаря с мен по време на пътуването. Заплаши, че ако продължавам да разпитвам за Мал, ще забави пулса ми, докато не изпадна в безсъзнание. Въпреки това аз продължавах да питам за него всеки ден и не откъсвах поглед от тясната цепнатина между завеските на каретата с надеждата да го зърна.

Сънят ми беше неспокоен. Всяка нощ сънувах покритата със сняг поляна и тъмните очи на елена, които ме гледаха застинали. Всяка нощ ми се напомняше за моя провал и за нещастията, които бе навлякла моята милозливост. Еленът въпреки всичко беше мъртъв, а сега двамата с Мал бяхме обречени. Всяка сутрин се събуждах с още по-силно чувство за вина.

Измъчваше ме обаче и някакво необяснимо чувство — че забравям нещо, че пропускам някакво послание, което в съня ми е било съвсем ясно, но след събуждането е потънало дълбоко в несъзнаваното.

Не видях Тъмнейший, докато не стигнахме покрайнините на Крибирск. Тогава вратата на каретата внезапно се отвори и той се вмъкна на седалката срещу мен. Иван изчезна, без да обели дума.

— Къде е Мал? — попитах веднага щом вратата се затвори.

Забелязах как пръстите на облечената му в ръкавица ръка се свиват в юмрук, но когато заговори, гласът му беше студен и равен както обикновено.

— Влизаме в Крибирск — каза. — Когато останалите Гриша излязат да ни приветстват, ти няма да споменаваш нито дума за твоето малко пътешествие.

Челюстта ми увисна.

— Нима не знаят?

— На тях им беше съобщено, че си се оттеглила в уединение, за да се подготвиш в покой и молитви за прекосяването на „Долината на смъртната сянка“.

От гърлото ми се откъсна сух лаещ смях.

— Определено имам отпочинал вид.

— Ще кажа, че си постила.

— Значи затова войниците в Райевост не ме издирваха — казах, най-после проумяла причината. — Ти така и не си казал на царя.

— Ако беше тръгнал слух за твоето бягство, наемните убийци на фйерданите веднага щяха да ти хванат дирите и само след няколко дни щеше да си мъртва.

— А на теб щяха да ти потърсят сметка как така си изпуснал единствената Призоваваща слънцето в цялото царство.

Тъмнейший ме гледа дълго и изпитателно.

— Как точно си представяш, че би живяла с него, Алина? Той е отказатся. Няма никаква надежда да проумее твоята дарба, а дори да стане, това ще го накара единствено да се страхува от теб. За хора като теб и мен не може да има обикновен живот.

— Аз не съм като теб — отвърнах решително.

Устните му се извиха в скована и горчива усмивка.

— Разбира се, че не си — вежливо отвърна. После почука по тавана на каретата и тя спря. — Когато пристигнем, ти ще поздравиш посрещачите, после ще се извиниш, че си изтощена, и ще се оттеглиш в шатрата си. Ако си позволиш да направиш нещо дръзко и необмислено, ще подложа следотърсача на такива изтезания, че ще ме моли да го умъртвя по-скоро.

После си тръгна.

През останалия път до Крибирск пътувах сама, опитвайки неуспешно да овладея треперенето си. „Мал е жив — повтарях си. — Сега само това е от значение. — Но в ума ми се прокрадваше и друга мисъл: — Може би Тъмнейший подхранва тази илюзия, за да те държи в подчинение.“ Обвих тялото си с ръце, молейки се това да не е истина.

Когато навлязохме в Крибирск, дръпнах завесите. Усетих да ме пронизва тъга при спомена как преди месеци вървях по същия този път. Тогава каретата на Тъмнейший, в която пътувах сега, едва не ме прегази и се отървах само благодарение на Мал. А Зоя се зазяпа по него от колата на Призоваващите. Тогава си пожелах да съм като нея: красиво момиче в син кафтан.

Най-после стигнахме огромната шатра от черна коприна и каретата беше наобиколена от тълпа гришани посрещачи. Насреща ми се втурнаха Мари, Иво и Сергей, нетърпеливи да ме приветстват. С изненада установих колко ми е хубаво да ги видя отново.

Но щом ме огледаха по-добре, въодушевлението им се стопи, отстъпило място на тревога и загриженост. Те бяха очаквали да видят триумфа на Призоваващата слънцето, увенчана с най-силната муска на всички времена; очакваха от мен да се излъчва мощ, подсилена от благоволението на Тъмнейший. Вместо това пристигаше едно бледо, уморено и покосено от мъка момиче.

— Добре ли си? — прошепна Мари, докато ме прегръщаше.

— Да — уверих я. — Просто съм изморена от пътя.

Впрегнах и последните си сили, за да им се усмихна колкото се може по-убедително и да ги успокоя. Постарах се да изглеждам въодушевена, докато те се възхищаваха на нашийника от еленови рога и посягаха да го докоснат.

Тъмнейший през цялото време стоеше наблизо и не ме изпускаше от поглед, затова си проправях път през множеството с усмивка на уста, докато накрая лицето ми съвсем се схвана.

Минавайки през павилионите на Гриша, зърнах Зоя, изтегната върху купчина възглавници. Тя впи жаден поглед в нашийника. „Твой е, стига да го искаш“ — помислих си с горчивина и ускорих крачка.

Иван ме отведе в самостоятелна шатра близо до покоите на Тъмнейший. Върху походното легло ме чакаха кат чисти дрехи и синият ми кафтан, имаше и вана с гореща вода. Не бях носила одеждите на Призоваващ само няколко седмици, но ми беше чуждо да ги облека пак.

Личната охрана на Тъмнейший плътно обгради шатрата ми. Само аз знаех, че освен да ме защитават, те ме пазеха и да не избягам. Шатрата беше пищно отрупана с кожи, вътре имаше изрисувана маса и столове, а също и едно изработено от Фабрикатори огледало, бистро като изворна вода и инкрустирано със злато. Готова бях да се откажа от всичко това, само и само да зъзна отново заедно с Мал върху протрито одеяло на студената земя.

Никой не влизаше при мен. По цял ден крачех напред-назад като в клетка; не ми оставаше нищо друго, освен да се тревожа и да си представям най-страшното. Недоумявах защо Тъмнейший бави влизането си в „Долината на смъртната сянка“. Не знаех какво крои, а моите пазачи определено нямаха желание да обсъждат това с мен.

Когато на четвъртата нощ платнището при входа на шатрата рязко се вдигна, едва не паднах от леглото. Оказа се Женя — невъзможно красива и носеща вечерята ми. Седнах на леглото, без да знам какво да кажа. Тя влезе и остави подноса, после се засуети около масата.

— Не би трябвало да съм тук — каза.

— Сигурно — съгласих се. — Не съм сигурна дали ми е позволено да приемам посетители.

— Не, имам предвид, че не би трябвало да съм тук. Невероятна мръсотия е.

Разсмях се и изведнъж страшно се зарадвах, че пак я виждам. Тя леко се усмихна и грациозно се настани на самия край на изрисувания стол.

— Разправят, че си била в уединение, за да се подготвиш за изпитанието — каза.

Изпитателно огледах лицето й, опитвайки да разбера какво точно знае.

— Не успях да се сбогувам, преди… да замина — отговорих предпазливо.

— Ако го беше направила, щях да те спра.

Значи беше наясно, че съм избягала.

— Как е Багра?

— Откакто ти замина, никой не я е виждал. Явно и тя се е отдала на уединение.

Потръпнах. Надявах се Багра да е успяла да избяга, но си давах сметка, че е малко вероятно. Как ли я беше наказал за предателството Тъмнейший?

Прехапах колебливо устни, но после реших да се възползвам от този може би последен шанс.

— Женя, възможно ли е да пратя известие до царя? Сигурна съм, че той не знае какво замисля Тъмнейший. Той…

— Царят е болен, Алина — прекъсна ме тя. — Сега Аппарат управлява вместо него.

Сърцето ми се сви. Спомних си какво бе казал Тъмнейший за Аппарат, когато видях свещеника за първи път: „От него има полза“.

Но свещеникът говореше не само за детрониране на царе, а и на Тъмнейший. Нима се бе опитвал да ме предупреди? Ех, де да не бях толкова страхлива. Само ако го бях изслушала по-внимателно. Ето още нещо в дългия списък с моите покаяния. Нямах представа дали Аппарат просто е верен на Тъмнейший, или козните му се простират много по-надалеч. Но сега вече нямаше как да разбера.

Надеждата, че царят ще прояви воля и желание да се противопостави на Тъмнейший, беше съвсем крехка, но именно тя ме крепеше през последните дни. А сега и тя беше отлетяла.

— Ами царицата? — попитах с последна искрица оптимизъм.

По устните на Женя пробяга дяволита усмивчица.

— Царицата не може да напуска покоите си. Заради собствената й безопасност, разбира се. Заразно е, както разбираш.

Чак сега си дадох сметка в какво бе облечена Женя. Първоначално бях толкова стъписана от появата й и така потънала в мисли, че не обърнах внимание. Женя носеше червено. Цвета на Корпоралки. Краищата на ръкавите й имаха синя бродерия — такова съчетание досега не бях виждала.

По гърба ми плъзна мраз. Какъв дял имаше Женя във внезапната болест на царя? Каква цена беше платила, за да се сдобие с цветовете на Гриша?

— Ясно — пророних тихо.

— Опитах да те предупредя — каза с известна тъга тя.

— Значи си била наясно с кроежите на Тъмнейший, така ли?

— Носеха се слухове — притеснено промърмори тя.

— Всичко е истина.

— Значи така е било писано.

Впих поглед в нея. След малко тя сведе очи към скута си. Пръстите й мачкаха и оглаждаха гънките на кафтана.

— Давид се чувства ужасно — прошепна. — Смята, че е допринесъл за унищожаването на цяла Равка.

— Вината не е негова — изсмях се кухо. — Всеки от нас допринесе с по нещо за свършека на света.

Женя ме изгледа остро.

— Едва ли наистина го вярваш. — По лицето й се изписа покруса. Дали и това не беше някакво предупреждение?

Сетих се за Мал и за заплахите на Тъмнейший.

— Не — отвърнах с празен поглед. — Разбира се, че не.

Виждах, че не ми повярва, но въпреки това челото й се проясни и тя ми се усмихна със своята мека и красива усмивка. Приличаше на изографисаната икона на някоя светица, а лъскавата бакърена коса правеше ореол около главата й.

Тя се надигна да си ходи и докато я изпровождах, пред погледа ми отново се явиха тъмните очи на елена, които виждах всяка нощ в сънищата си. — Не зная дали това вече има значение — казах, — но предай на Давид, че му прощавам. „И на теб също прощавам“ — добавих мислено. И наистина го чувствах. Защото знаех какво е най-после да си намериш мястото на този свят.

— Ще му предам — тихо рече тя. После се обърна и изчезна в нощта. В последния момент успях да зърна, че красивите й очи са пълни със сълзи.