Лий Бардуго
Сянка и кост (5)

Глава 3

Пробудих се внезапно. Почувствах как въздухът струи по кожата ми и отворих очи, за да видя нещо, което приличаше на тъмни облаци пушек.

Лежах по гръб върху палубата на сала. Трябваше ми само миг да осъзная, че облаците изтъняват, отстъпвайки място на тъмни пролуки, а между тях — ярко есенно небе. Пак затворих очи, наслаждавайки се на плъзналото из тялото ми облекчение. „Излизаме от Долината — помислих си. — Някак сме успели да я прекосим.“ Или пък не? Споменът за връхлитащите волкри нахлу в мен като ужасяващ прилив. Къде беше Мал?

Опитах се да седна и мълниеносна болка ме проряза цялата. Стиснах зъби и се насилих да се надигна. Озовах се пред дулото на пушка.

— Разкарай това от мен! — озъбих се, блъскайки цевта настрани.

Войникът се прицели отново в мен и заплашително притисна цевта в тялото ми.

— Стой на място — изкомандва.

Зяпнах го смаяна.

— Какво ти става?

— Тя е будна! — провикна се той през рамо. Скоро приближиха още двама въоръжени: капитанът на сала и една жена Корпоралник. В пристъп на паника забелязах, че ръкавите на червения й кафтан са избродирани с черно.

Какво искаше тоя Сърцеразбивач от мен?

Огледах се. Един Вихротворец с вдигнати ръце все още стоеше край мачтата и със силен вятър ни носеше напред. Край него имаше един-единствен войник. На места палубата беше станала хлъзгава от кръв.

Стомахът ми се сви при спомена за ужаса на битката. Гришан Лечител се грижеше за ранените. Къде беше Мал?

Край перилата стояха воини и гришани — окървавени, обгорени и значително по-малко на брой, отколкото бяха на тръгване. Всички ме гледаха изпитателно. С нарастващ страх осъзнах, че войниците и жената.

Корпоралник всъщност охраняват мен. Като затворник.

— Мал Оретцев — проговорих. — Следотърсач е, беше ранен по време на нападението. Къде е? — Никой не обели дума. — Моля ви — продължих умолително, — къде е той?

Салът се раздруса, опрял твърда земя. Капитанът ми направи знак с цевта на пушката: „Ставай!“.

Мислех да се заинатя и да не мръдна от място, докато не ми кажат какво е станало с Мал, но погледът на Сърцеразбивача ме накара да се разколебая.

Изправих се на крака, кривейки лице от болката в рамото си, и залитнах, щом салът отново се раздвижи, когато докерите го изтеглиха на твърда земя.

Инстинктивно посегнах да се хвана някъде, за да запазя равновесие, но войникът, на когото се опрях, отскочи като опарен назад. Успях да се задържа на крака, но мислите ми продължаваха да се носят без посока.

Салът пак спря.

— Мърдай! — заповяда капитанът.

Войниците ме подкараха с прицелени в мен пушки. Минах покрай останалите топографи, усещайки върху себе си любопитните им и уплашени погледи; мярнах и старшия картограф, който брътвеше превъзбудено нещо на един войник. Искаше ми се да спра при него и да му кажа какво е станало с Алексей, но не посмях.

Щом стъпих на сухия док, с изненада установих, че сме отново в Крибирск. Даже не бяхме прекосили Долината. Потръпнах. По-добре да ме прекарат през целия лагер под конвой и с насочени в гърба ми пушки, отколкото отново да се озова в Безморие.

„Не че сега е много по-добре“ — помислих с тревога. Докато войниците ме съпровождаха по главния път, хората спираха работа и ме зяпаха. Главата ми шумеше от усилието да намеря отговор на всички въпроси, които се въртяха из ума ми, но нищо не ми хрумваше. Дали не бях прегрешила с нещо в Долината? Ами ако бях нарушила някакво правило от нещо като военен протокол? И как така се бяхме измъкнали от Долината все пак? Раните в рамото ми пулсираха. Последното, което помнех, беше ужасната болка, когато ноктите на волкрата се впиха в гърба ми, и онзи ослепителен взрив от светлина. Как така бяхме успели да оцелеем?

Но всички мисли се разлетяха от главата ми, щом наближихме офицерската палатка. Капитанът заповяда на войниците да спрат и се упъти към входа.

Жената Корпоралник протегна ръка да го спре.

— Това си е чиста загуба на време. Трябва незабавно да отидем при…

— Долу ръцете от мен, кръвопийца такава — озъби се капитанът и се дръпна.

За момент жената Корпоралник го гледаше втренчено с опасни очи, но после се усмихна студено и се поклони.

— Слушаюс^[1], капитан.

Усетих как космите по ръцете ми настръхват.

Капитанът хлътна в палатката. Ние зачакахме. Поглеждах притеснено към жената Корпоралник, която явно беше забравила за спречкването и сега не откъсваше очи от мен. Видя ми се съвсем млада, дори по-млада от мен самата, но това не й попречи да се опълчи на старши офицер. И какво би я спряло? Та тя можеше да го убие на място, без дори да докосва оръжието си.

Потрих ръце, опитвайки се да прогоня студените тръпки, които ме полазиха. Платнището при входа на шатрата се вдигна отново и аз ужасена видях капитанът да излиза, следван от полковник Раевски. Какво толкова бях прегрешила, че да се иска намесата на старши офицер?

Полковникът ме прикова с поглед, закаленото му лице беше мрачно.

— Какво си ти?

— Помощник-картограф Алина Старков, царски топографски корпус…

Той ме прекъсна:

— Какво си ти?

Примигнах объркано.

— Аз… картограф съм, ваша милост.

Раевски се намръщи. Дръпна един от войниците настрани, каза му тихо нещо и го прати на бегом обратно при сухите докове.

— Да вървим — каза само после.

Усетих как дулото на пушка опира в гърба ми и закрачих напред. Имах много лошо предчувствие накъде ме водят. „Не може да бъде — помислих си отчаяно. — Това е пълно безумие.“

Но колкото повече наближавахме черната шатра, толкова повече се разсейваше съмнението ми накъде сме тръгнали. Входът към шатрата на Гриша се охраняваше от Сърцеразбивачи и облечени във въгленочерно опричници: елитна войска, съставляваща личната охрана на Тъмнейший. Опричниците не бяха гришани, но това не ги правеше по-малко ужасяващи.

Жената Корпоралник от сала се представи на стражата пред входа и двамата с полковник Раевски хлътнаха вътре. Чаках и сърцето ми препускаше лудо заради приглушения говор зад мен и впитите в гърба ми погледи; тревогата ми растеше.

Високо над мен четирите пряпорци плющяха на вятъра: син, червен, пурпурен, а над всички останали — черен. Едва снощи Мал и приятелите му със смях се канеха да влязат в тази шатра и се чудеха какво ли ще открият вътре. Май излизаше, че на мен е съдено първа да разбера какво има там.

„Къде е Мал?!“ Това постоянно ми се въртеше в главата — единствената ясна мисъл в съзнанието ми.

След цяла вечност, както ми се стори, жената Корпоралник се върна и кимна на капитана, който ме вкара в шатрата на Гриша.

За момент всичките ми страхове изчезнаха, затъмнени от красотата, която ме заобикаляше. Вътрешните стени на шатрата бяха драпирани с водопади коприна с бронзов оттенък, която ловеше отблясъците от пламъчетата на полилеите високо горе. Земята беше покрита с дебели килими и кожи.

Покрай стените лъскави копринени паравани отделяха едни от други множество частни покои, където се трупаха гришани в ярки кафтани. Някои разговаряха прави, други се изтягаха върху пухени възглавници и пиеха чай. Двама седяха приведени над партия шах. Някъде невидими пръсти подръпваха струните на балалайка^[2]. Имението на княза беше красиво, но над неговата хубост владееше меланхолията на прашните стаи, напуканата боя и ронещата се мазилка — далечен отглас от нещо, което навремето е било величествено. Шатрата на Гриша беше нещо невиждано: място, преливащо от власт и богатство.

Конвоят от войници ме поведе по дълга пътека, покрита с килими. В дъното й видях черен павилион, разположен върху издигнат подиум. Усетих как през множеството в шатрата минава тръпка на любопитство, докато вървяхме покрай тях. Мъжете и жените гришани прекъснаха разговорите си и ме зяпнаха; неколцина дори се надигнаха, за да ме огледат по-добре.

Докато стигнем подиума, цялото помещение утихна. Можех да се закълна, че сега всички чуват как сърцето ми думка в гърдите. Пред черния павилион неколцина богато нагиздени министри, увенчани с царския двуглав орел, и група Корпоралки се бяха скупчили около дълга маса, отрупана с карти.

Начело на масата стоеше богато украсен стол с висок гръб, изработен от най-черен абанос, а на него се беше отпуснала някаква фигура в черен кафтан, подпираща брадичката си с бледа ръка.

Един-единствен от всички гришани можеше да носи черно — беше му позволено да носи черно. До тази фигура се беше изправил полковник Раевски и говореше нещо, но с толкова тих глас, че не успях да го доловя.

Стоях захласната, разкъсвана между страх и възхита. „Прекалено млад е“ — помислих си. Този Тъмнейший командваше Гриша още отпреди да се родя, но мъжът на подиума отпред не изглеждаше много по-възрастен от мен. Имаше красиво лице с остри черти, потресаващо гъста коса и ясни сиви очи, които просветваха като слюда. Знаех, че на дарените с по-голяма мощ гришани им е отреден дълъг живот, а Тъмнейшите бяха най-могъщи от всички. Но чувствах, че в това има нещо нередно и си спомних думите на Ева: „Той сякаш не е от този свят. Никой от тях не е като обикновените хора.“

От събралата се около мен в подножието на подиума тълпа се извиси звънлив смях. Познах красивото момиче в синьо — същото от каретата на Етералки, което така се захласна по Мал. Тя прошушна нещо на кестенявата си приятелка и двете пак се разсмяха. Страните ми пламнаха при мисълта как ли изглеждам в разпокъсания си дрипав шинел след пътуването из „Долината на смъртната сянка“ и схватката с рояк изгладнели волкри. Въпреки това вирнах глава и погледнах красавицата право в очите. „Смей се колкото щеш — помислих си мрачно. — Независимо какво си шушукате там, чувала съм и по-лошо.“

Тя издържа погледа ми за миг, после отклони очи. Позволих си да се насладя за кратко на тази победа, после гласът на полковник Раевски ме върна обратно към горчивата реалност и положението, в което се намирах.

— Доведете ги — нареди той. Обърнах се и видях друг конвой войници. Те въведоха група смазани и объркани хора в шатрата и ги подкараха по пътеката. Сред тях различих войника, който стоеше до мен при нападението на волкрите, както и старшия картограф — неизменно спретнатият му мундир сега беше разкъсан и мръсен, а лицето — уплашено. Потресът ми се усили, когато осъзнах, че това са оцелелите от сала, на който бях и аз. Доведени бяха пред Тъмнейший като свидетели. Какво ли се бе случило в Долината?

Какво ли съм сторила според тях?

Дъхът ми секна, когато разпознах сред тях и следотърсачите. Първо съгледах Михайло, неговата чорлава рижа коса стърчеше над останалите, обрамчила дебелия му врат; облегнат на него, целият в превръзки, направени от разкъсаната му риза, вървеше мъртвешки бледият и страшно изтощен Мал. Коленете ми омекнаха, притиснах длан към устните си, за да заглуша своя вопъл.

Мал беше жив. Искаше ми се да разбутам тълпата и да го прегърна, но можех единствено да стоя като вкопана в земята, усещайки как облекчението се разлива по тялото ми. Каквото и да се случеше от тук нататък, с нас двамата всичко щеше да бъде наред. Ние оцеляхме в Долината, щяхме да преживеем и това безумие.

Обърнах поглед към подиума и въодушевлението ми повехна попарено. Тъмнейший гледаше право в мен. Продължаваше да слуша полковник Раевски, позата му бе все така отпусната като допреди малко, но погледът му беше станал целеустремен и настоятелен. После пак насочи вниманието си към полковника и аз осъзнах, че сдържам дъха си.

Когато опърпаната група на оцелелите стигна подножието на подиума, полковник Раевски заповяда: „Докладвайте, капитане!“.

Капитанът застана мирно и започна с безизразен глас:

— Близо трийсет минути след началото на прехода бяхме атакувани от голямо ято волкри. Оказахме се притиснати от всички страни и претърпяхме тежки загуби. Сражавах се на десния борд, когато видях… — Поколеба се, а когато отново продължи да разказва, гласът му вече не беше толкова уверен.

— Не знам какво точно видях. Взрив от светлина. Ярка като пладне, че и по-силна. Все едно гледах право в слънцето.

В тълпата се надигна приглушен ропот. Оцелелите от сала кимаха в знак на съгласие; усетих, че аз също кимам. Нали и аз бях видяла избухването на светлината.

Войникът отново застана мирно.

— Волкрите се пръснаха и светлината изчезна. Наредих незабавно да се върнем при сухите докове.

— Ами момичето? — попита Тъмнейший.

Прониза ме студеното острие на страха, щом си дадох сметка, че говори за мен.

— Не видях момичето, господарю мой.

Тъмнейший повдигна вежди и се обърна към останалите оцелели.

— Някой видя ли какво точно се случи? — Гласът му беше студен, резервиран, почти безразличен.

Оцелелите взеха в един глас да обсъждат нещо полугласно. После старшият картограф бавно и плахо пристъпи напред. Изведнъж изпитах жал към него. Никога не го бях виждала толкова разчорлен. Рядката му кафеникава коса стърчеше във всички посоки; пръстите му нервно пробягваха по съсипания мундир.

— Кажи какво си видял — нареди Раевски.

Картографът облиза устни.

— Ние… ние бяхме нападнати — започна боязливо той. — Битката кипеше навсякъде около нас. Такъв грохот. Толкова много кръв… Едно от момчетата, Алексей, беше отнесено. Това е ужасно, ужасно. — Ръцете му запърхаха като подплашени птици.

Свъсих вежди. Щом старшият картограф бе видял отвличането на Алексей, тогава защо не се бе опитал да помогне?

Възрастният мъж прочисти гърлото си.

— Те бяха навсякъде. Видях как една тръгна да я преследва…

— Кого? — попита Раевски.

— Алина… Алина Старков, една от моите помощници.

Красавицата в синьо се подхили и се наведе да прошепне нещо на приятелката си. Стиснах зъби. Колко мило, че Гриша не губят прословутото си високомерие дори когато слушат разказ за нападение на волкри от първа ръка.

— Продължавай — настоя Раевски.

— Видях как една преследваше нея и следотърсача — заразказва пак картографът, сочейки към Мал.

— А вие къде бяхте през това време? — попитах гневно. Въпросът изскочи от устата ми, преди да успея да размисля. Всички лица се извърнаха към мен, но не ме беше грижа. — Видели сте, че волкрата ни напада. Станали сте свидетел как онова нещо отвлече Алексей. Защо не се притекохте на помощ?

— Нищо не можех да направя — умолително рече той и разпери широко ръце. — Те бяха навсякъде. Същински хаос.

— Алексей можеше да е още жив, ако си бяхте домъкнали кокалестия задник на помощ!

Тълпата ахна, после заклокочи от смях. Картографът почервеня от яд и аз внезапно изпитах угризение. Измъкнех ли се някак от тая каша, щях да си имам големи неприятности с него.

— Достатъчно! — прогърмя Раевски. — Кажете ни какво видяхте, старши картограф.

Тълпата утихна и картографът пак облиза устни.

— Следотърсачът падна. Тя стоеше до него. Онова нещо, волкрата, връхлетя върху тях. Видях как се впи в нея и тогава… тя се запали.

Сред гришаните избухнаха възгласи на недоверие и присмех. Неколцина дори се разсмяха. Ако не бях толкова изплашена и объркана, бих се изкушила да се присъединя към тях. „Май не трябваше да съм толкова рязка с него — помислих си, втренчена в разчорления картограф. — Бедният човек явно си е ударил зле главата при нападението.“

— Видях го! — опита да надвика врявата той. — Светлината излизаше от нея.

Сега някои от гришаните открито взеха да му се присмиват, други започнаха да крещят: „Оставете го да говори!“. Картографът отчаяно потърси с поглед подкрепа сред своите оцелели другари и — за моя огромна изненада — един от тях кимна. Всички ли бяха полудели? Нима наистина мислеха, че аз съм прогонила волкрите?

— Това не може да бъде! — извиси се някакъв глас от тълпата. Оказа се на красавицата в синьо. — Какви ги разправяш, старче?! Мигар казваш, че си открил Призоваващ слънцето?

— Нищо не казвам — възпротиви се той. — Само описвам какво видях.

— Не е невъзможно — обади се едър гришанин. Носеше пурпурния кафтан на Материалник, член на Ордена на Фабрикаторите. — Съществуват легенди…

— Не ставай смешен — разсмя се момичето с натежал от презрение глас. — Волкрите са разхлопали дъската на тоя човечец!

В тълпата се надигнаха шумни спорове.

Внезапно се почувствах страшно уморена. Рамото, в което волкрата беше впила ноктите си, пулсираше. Нямах представа какво си въобразяваха, че са видели картографът и останалите. Знаех само, че това е някаква ужасна грешка и че когато този фарс приключеше, в очите на всички щях да съм пълна глупачка. Цялата се сгърчих вътрешно, като си представих как щяха да ме взимат на подбив след това. Дано само тая история свършеше час по-скоро.

— Тишина. — Тъмнейший едва повиши глас, но заповедта му отряза като с нож разговорите и тълпата утихна.

Опитах се да овладея треперенето си. Явно на него тази шега не му се виждаше чак толкова смешна. Молех се само да не обвини мен за всичко.

Тъмнейший не се славеше като милостив. Май не трябваше да се притеснявам толкова, че ще ме вземат на подбив, колкото, че ще бъда заточена в Сайбея. Или още по-лошо. Ева разправяше, че Тъмнейший веднъж наредил на Лечител от Корпоралки да запечата завинаги устата на някакъв предател. Устните на нещастника били зашити и той умрял от глад. Тогава ние с Алексей се присмяхме и решихме, че това е поредната от нейните налудничави истории. Сега обаче не бях толкова уверена в това.

— Следотърсачо — полека произнесе Тъмнейший, — ти какво видя?

Всички в тълпата като един погледнаха Мал. Той ми отправи неспокоен поглед, после пак се обърна към Тъмнейший.

— Нищо. Аз нищо не видях.

— Момичето е било точно до теб.

Мал кимна.

— Все нещо трябва да си видял.

Мал пак извърна към мен натежал от тревога и умора поглед. Не го бях виждала толкова блед. Запитах се колко ли кръв е загубил. Усетих, че ме обзема безсилен гняв. Той беше зле ранен. Сега трябваше да си почива, вместо да стои тук и да отговаря на нелепи въпроси.

— Просто разкажи какво си спомняш, следотърсачо — заповяда Раевски.

Мал леко потръпна и сгърчи лице от болка в раните.

— Лежах по гръб на палубата. Алина беше до мен. Видях как волкрата връхлита от въздуха и разбрах, че идва за нас. Казах нещо и…

— Какво каза? — изплющя студеният глас на Тъмнейший.

— Не си спомням — отговори Мал. Забелязах инатливо стиснатата му челюст и разбрах, че лъже. Помнеше. — Усетих зловонието на волкрата и я видях да се спуска над нас. Алина изпищя и повече нищо не виждах. Светът просто… засия.

— Значи не си видял откъде идва светлината? — попита Раевски.

— Алина не е… Тя не би могла… — Мал поклати глава. — Ние сме от едно… село. — Усетих недоловимото премълчаване, премълчаването на сирака. — Ако беше способна на нещо такова, щях да знам.

Тъмнейший дълго се взира в Мал, после обърна поглед към мен.

— Всички си имаме тайни — каза.

Мал отвори уста, сякаш искаше да каже още нещо, но Тъмнейший вдигна ръка да го прекъсне. Гневът изопна чертите на Мал, но той замълча и стисна устни в мрачна линия.

Тъмнейший се надигна от стола. Направи знак и войниците се дръпнаха назад, за да ни оставят очи в очи. Шатрата зловещо притихна. Той бавно слезе по стъпалата на подиума.

Насилих се да устоя на желанието си да отстъпя, когато той спря пред мен.

— Е, а ти какво ще кажеш, Алина Старков? — любезно ме попита.

Преглътнах мъчително. Гърлото ми беше пресъхнало и сърцето ми едва прескачаше от удар на удар. Знаех обаче, че трябва да говоря. Трябваше да го накарам да разбере, че нямам никакво участие във всичко това.

— Трябва да е станала някаква грешка — произнесох дрезгаво. — Нищо не съм направила. Представа нямам как оцеляхме.

Тъмнейший явно обмисляше думите ми. После кръстоса ръце на гърдите си и наклони глава.

— Добре тогава — каза замислено. — Лаская се от мисълта, че научавам за всичко, което става в Равка, и ако в собствената ми страна живее Призоваващ слънцето, би трябвало да го знам. — Надигна се одобрителен шепот, но той не му обърна внимание, а се вгледа още по-отблизо в мен. — Само че нещо много могъщо е спряло волкрите и е спасило саловете от царската флота.

Той замълча и зачака, сякаш ме подканяше да разреша тази главоблъсканица.

Вдигнах инатливо брадичка.

— Нищо не съм направила — казах. — Нищичко.

Устните на Тъмнейший потрепнаха в ъгълчето, сякаш искаше да скрие усмивката си. Очите му ме обходиха от глава до пети и обратно. Почувствах се като необичайна, но вехта вещ, рядкост някаква, изхвърлена на езерния бряг, която той би могъл да подритне с върха на ботуша си.

— И на теб ли ти изневерява паметта като на твоя приятел? — попита той и посочи с глава Мал.

— Аз не… — заекнах. Какво всъщност си спомнях? Ужас. Мрак. Болка.

Кръвта на Мал. Как животът изтича от него изпод дланите ми. Яростта, която ме обзе при мисълта колко съм безпомощна.

— Протегни ръка — нареди Тъмнейший.

— Какво?

— Загубихме достатъчно време. Протегни ръка.

Прониза ме сковаващ страх. Огледах се панически, но отникъде не идваше помощ. Войниците с каменни лица гледаха право пред себе си. Оцелелите от сала имаха уплашен и изтощен вид. Гришаните ме оглеждаха любопитно.

Момичето в синьо се подхилваше. Лицето на Мал сякаш пребледня още повече, но не прочетох отговор в пълните му с тревога очи.

Трепереща, протегнах лявата си ръка.

— Вдигни си ръкава.

— Нищо не съм направила. — Исках да го изрека високо, да го заявя на всеослушание, но гласът ми излезе тънък и уплашен.

Тъмнейший ме гледаше в очакване. Вдигнах ръкава си.

Той разпери ръце и аз усетих как ме плисва вълна ужас, щом видях дланите му да се пълнят с нещо черно, което се виеше и размиваше във въздуха като мастило във вода.

— А сега — продължи той със същия мек и предразполагащ глас, сякаш бяхме седнали да пием чай, а не стоях разлюляна пред него — да видим какво можеш.

После той плесна с ръце и се чу звук като тътен от гръмотевица. Изхълцах, когато от събраните му длани на вълни взе да се спуска мрак, покривайки и мен, и събралата се тълпа.

Ослепях. Помещението изчезна. Всичко се изгуби. Изпищях от ужас, когато почувствах пръстите на Тъмнейший да се сключват около голите ми китки. Внезапно страхът ми се изпари. Не, все още го имаше — сврян вътре в мен като животинче, — но сега го измести някакво спокойствие, сигурност и мощ, нещо смътно познато.

Усетих някакъв зов да ме пронизва и, за своя изненада, почувствах как нещо вътре в мен се надига, за да му откликне. Потиснах го, прогоних го. Някак знаех, че ако това нещо излезе на свобода, ще ме довърши.

— Нищо ли няма тук? — промърмори Тъмнейший. Дадох си сметка колко близо е до мен в непрогледния мрак. Съзнанието ми, завладяно от паниката, се вкопчи в тия му думи. „Нищо няма тук. Точно така — нищо. Нищичко. А сега ме остави!“

За мое огромно облекчение, онова съпротивляващо се нещо вътре в мен се укроти и остави без отговор зова на Тъмнейший.

— Не бързай толкова — прошепна той. Усетих нещо студено да притиска вътрешната страна на ръката ми. В мига, в който осъзнах, че това е нож, острието се вряза в кожата ми.

Заляха ме болка и страх. Извиках. Нещото в мен с рев се надигна, устремено да откликне на зова на Тъмнейший. Вече не можех да се овладея.

Отвърнах. Светът избухна в ослепителнобяла светлина. Мракът около нас се пръсна като стъкло. Зърнах лицата в тълпата, раззинатите от потрес усти и шатрата, изпълнена със сияйна слънчева светлина, трептящия от жега въздух. После хватката на Тъмнейший се отпусна и заедно с неговото докосване си отиде и онова странно усещане за сигурност, което ме беше обладало. Лъчистото сияние изчезна и на негово място се върна делничната светлина от полилеите, но аз продължавах да усещам топлината и неописуемия блясък на слънцето върху кожата си.

Коленете ми омекнаха и Тъмнейший ме подкрепи с неочаквано силна ръка.

— Така си и знаех: ти само външно приличаш на мишка — прошепна в ухото ми, после махна на един от личната си охрана. — Отведете я — нареди на опричника, който протегна ръка да ме поеме. Почувствах се унизена, че си ме предават така — като чувал с картофи, но бях твърде немощна и объркана, за да се противя. По ръката ми се стичаше кръв от раната, причинена от Тъмнейший.

— Иван! — извика Тъмнейший. Висок Сърцеразбивач се втурна надолу по стъпалата на подиума и застана до него. — Отведете я в каретата ми. Искам да бъде охранявана постоянно от въоръжени стражи. Тръгнете право към Малкия дворец и не спирайте по никакъв повод. — Иван кимна. — Доведете и Лечител да прегледа раните й.

— Чакайте! — опитах да се възпротивя, но Тъмнейший вече ми беше обърнал гръб. Хванах го за ръката, без да обръщам внимание на ахването, което жестът ми изтръгна от присъстващите гришани. — Трябва да има някаква грешка. Аз не… Аз не съм… — Гласът ми секна, когато Тъмнейший се обърна бавно към мен, тъмносивите му очи се спряха върху ръката ми, стиснала неговия ръкав. Пуснах го, но нямах намерение да се дам толкова лесно. — Не съм това, за което ме мислите — прошушнах отчаяно.

Тъмнейший пристъпи още по-близо и заговори с нисък глас, така че само аз да го чувам:

— Съмнявам се, че изобщо знаеш какво си. — После кимна на Иван. — Върви!

Тъмнейший ми обърна гръб и бързешком тръгна към подиума. Там го наобиколиха министри и съветници, които говореха високо един през друг.

Иван грубо ме стисна за ръката.

— Идвай.

— Иван — провикна се Тъмнейший, — внимавай как й говориш. Сега тя е една от Гриша.

Иван едва доловимо се изчерви и направи лек поклон, но не охлаби хватката си, когато ме помъкна по пътеката.

— Трябва да ме изслушаш — казах задъхано, опитвайки се да не изоставам подир широките му крачки. — Аз не съм Гриша. Аз просто чертая карти. А и в това не съм особено сръчна.

Той не ми обърна внимание.

Погледнах през рамо към насъбралите се. Мал спореше за нещо с капитана на пясъчния сал. Сякаш почувствал втренчения ми поглед, той извърна очи и срещна моите. Видях своя смут и паника, отразени като в огледало върху пребледнялото му лице. Искаше ми се да го извикам, но в следващия момент него вече го нямаше. Тълпата го беше погълнала.