Лий Бардуго
Сянка и кост (10)

Глава 8

Събудих се призори след неспокойна нощ и не успях пак да заспя. Не се бях сетила да дръпна завесите преди лягане и сега слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците на стаята. Реших да стана, да спусна завесите и да се опитам да поспя още малко, но не събрах сили да го направя. Не можех да преценя дали заради притесненията и грижите се мятах и въртях цяла нощ, или заради непознатото усещане да нощувам в меко и пищно ложе, след като толкова месеци бях спала върху паянтови походни легла или само с едно одеяло между мен и коравата земя.

Протегнах се и прокарах пръст по таблата на леглото, изкусно резбована и богато украсена с птици и цветя. Високо над мен балдахинът откриваше част от тавана, обагрен в ярки цветове и покрит със сложни фигури от листа, цветя и птици в полет. Както се взирах в него и броях листата на хвойновия венец, унасяйки се отново в сън, дочух откъм вратата леко почукване. Отметнах тежките завивки и напъхах крака в обточените с пухкава кожа чехли, оставени край леглото.

Пред вратата стоеше прислужница с купчина дрехи, чифт ботуши и тъмносин кафтан в ръце. Едва успях да й благодаря, преди да се поклони и да изчезне.

Затворих вратата и оставих дрехите и ботушите върху леглото. Новия кафтан преметнах внимателно върху паравана. Известно време просто го гледах. Досега бях носила само омалелите дрехи на по-големите от мен сираци или стандартната униформа на Първа армия.

Никога нищо не бе шито специално за мен. Дори не можех да мечтая, че някога ще облека кафтан като една от Гриша. Измих лицето си и се сресах. Не бях сигурна кога точно ще дойде Женя, затова не знаех дали има време да се изкъпя. Готова бях на всичко за чаша чай, но нямах смелост да позвъня на прислужниците. Така накрая просто не ми остана какво да правя.

Втренчих се в купчината дрехи върху леглото: чифт прилепнали бричове от материя, каквато никога досега не бях срещала и която приличаше повече на втора кожа; дълга риза от фин памук, която се препасваше с тъмносин пояс и ботуши. Но ботуши не беше най-точното наименование за тях. И преди бях носила ботуши. Това тук беше нещо съвсем различно. Изработени бяха от най-мека черна кожа и плътно обгръщаха прасците ми. Имаше и някакви странни дрехи, каквито обикновено носят селяните и земеделците. Тъканта им обаче беше много по-фина и скъпа от онова, което някой селянин би могъл да си позволи.

Щом се облякох, съгледах и кафтана. Мигар наистина можех да го облека?

Щях ли да стана една от Гриша? Не ми се вярваше да е възможно.

„Това е просто дреха“ — укорих се мислено.

Поех си дълбоко дъх, свалих кафтана от паравана и го навлякох. Оказа се по-лек, отколкото очаквах, и също като останалите дрехи ми прилегна идеално. Закопчах малките невидими копчета на предницата и отстъпих, опитвайки да се огледам в цял ръст в огледалото над умивалника. Кафтанът бе с цвета на тъмносиньо среднощно небе и стигаше почти до петите. Имаше широки ръкави и макар да бе по-скоро връхна дреха, в него се чувствах като в изящна вечерна рокля. Чак тогава забелязах везбата по маншетите. Подобно на всички останали от Гриша Етералките обозначаваха своето призвание в ордена чрез цвета на бродерията: бледосиня за Вълнотворците, червена за Огнетворците и сребърна за Вихротворците. Моите маншети обаче бяха извезани със златна бродерия. Прокарах пръсти по блестящата сърма и усетих пронизващо безпокойство.

Едва не подскочих, когато откъм вратата се разнесе почукване.

— Много добре — посрещна ме Женя, когато отворих вратата. — Но щеше да изглеждаш още по-добре в черно.

Благодарих й подобаващо, като се изплезих, после забързах да я настигна по коридора и надолу по стълбите. Тя ме отведе в същата куполна зала, където предишния ден се бяхме събрали за процесията към Великия дворец. Сега тя не беше толкова препълнена, но въпреки това въздухът беше наситен с жуженето на множество разговори. В ъглите Гришаните се трупаха около самоварите, изтягаха се на диваните и се грееха около зиданите печки, покрити със сложна украса от кахлени плочки^[1]. Някои закусваха на четирите дълги маси, подредени в квадрат в центъра на помещението. Както и предишния ден, с влизането ми всички разговори утихнаха, но сега присъстващите поне си даваха вид, че продължават да си приказват, докато минавахме покрай тях.

Две момичета с одежди на Призоваващи се спуснаха към нас. В едното разпознах Мари, която се бе счепкала със Сергей преди процесията.

— Алина! — възкликна тя. — Вчера не се запознахме, както подобава. Аз съм Мари, а това е Надя. — Тя посочи момичето с ябълкови бузи зад себе си, което беше открило всичките си зъби в широка усмивка. После ме хвана под ръка, обръщайки демонстративно гръб на Женя. — Ела с нас!

Смръщих се и отворих уста да се възпротивя, но Женя само поклати глава и каза:

— Върви. Мястото ти е при Етералки. Ще те взема след закуска и ще те разведа наоколо.

— И ние можем да я разведем… — започна Мари.

— За да й покажете точно онова, което нареди Тъмнейший, така ли? — прекъсна я Женя.

Мари цялата пламна.

— Ти какво, да не си нейна камериерка?

— Нещо такова — отвърна Женя и отиде да си налее чаша чай.

— Много си е навирила носа — изсумтя Надя.

— И от ден на ден става все по-лошо — добави Мари. После се обърна към мен и отново засия. — Сигурно умираш от глад!

Отведе ме при една от дългите маси, а щом ни видяха да наближаваме, двама от слугите пристъпиха напред, за да ни дръпнат столовете.

— Ние седим тук, от дясната страна на Тъмнейший — гордо каза Мари и посочи масата, където бяха насядали гришани в сини кафтани. — А Корпоралки са ето там — продължи, поглеждайки надменно масата насреща, на която закусваха намръщеният Сергей и още неколцина в червени одежди.

Дадох си сметка, че щом ние сме отдясно на Тъмнейший, а Корпоралки — отляво, значи сме му еднакво приближени, но реших да не го правя на въпрос.

Масата му стоеше празна и единственото, което подсказваше за кого е отредена, бе големият абаносов стол. Когато попитах дали и Тъмнейший ще закусва с нас, Надя енергично поклати глава.

— О, не, той само от време на време идва на вечеря — отговори.

Вдигнах учудено вежди — толкова вълнения за това кой ще седи по-близо до него, а той дори не си правеше труд да се появи!

Пред нас имаше подноси с ръжен хляб и маринована херинга и аз едва потиснах гаденето си. Мразех херинга. За щастие, имаше достатъчно хляб, освен това с изненада забелязах и разцепени сливи, явно набрани от оранжерията. Прислужник ни поднесе горещ чай от един от огромните самовари.

— Захар! — възкликнах, когато той постави малка купичка пред мен.

Мари и Надя се спогледаха, а аз цялата пламнах. Захарта в Равка се раздаваше с купони през последните сто години, но тя явно не беше нещо необичайно в Малкия дворец.

Към нас приближи друга група Призоваващи и след като се представиха, припряно взеха да ме отрупват с въпроси.

Откъде съм родом? От север. (Двамата с Мал никога не лъжехме за родното си място. Просто не казвахме цялата истина.)

Наистина ли съм чертала карти досега? Да.

Наистина ли съм била нападната от фйердани? Да.

Колко волкри съм убила? Нито една.

Последният ми отговор, изглежда, доста ги разочарова — особено момчетата.

— Но аз чух, че си избила стотици, когато салът ви е бил нападнат — възпротиви се едно от момчетата с хитро изражение на невестулка, което се представи като Иво.

— Ами, излиза, че не съм — отвърнах, но после се поправих: — Поне не мисля, че съм го направила. Аз… хм… май припаднах.

— Припаднала си?! — Иво изглеждаше ужасен.

Почувствах се страшно благодарна, щом усетих някой да ме потупва по рамото. Женя ми се беше притекла на помощ.

— Ще тръгваме ли? — попита, пренебрегвайки останалите.

Смотолевих едно довиждане и побързах да се измъкна, усещайки погледите им, които ме съпровождаха през цялата зала.

— Как беше закуската? — попита Женя.

— Ужасна.

Женя изсумтя с отвращение.

— Значи пак херинга и ръжен хляб?

Аз имах предвид по-скоро кръстосания разпит, на който бях подложена, но въпреки това мълчаливо кимнах.

Тя сбърчи нос.

— Гадост.

Хвърлих й подозрителен поглед.

— Ами ти какво яде?

Женя се огледа крадешком през рамо, за да се увери, че никой не ни подслушва, и прошепна:

— Дъщерята на една от готвачките има ужасни пъпки по лицето. Погрижих се за нея и сега всяка сутрин ми праща от сладкишите, които приготвя за Великия дворец. Направо са божествени.

Усмихнах се и поклатих глава. Гришаните може и да гледаха на Женя отвисоко, но тя определено притежаваше собствена сила и влияние.

— Ти обаче си мълчи — продължи Женя. — Тъмнейший особено държи да ядем здравословна селска храна. Да не дават светиите да забравим, че сме истински равканци.

Едва се удържах да не прихна. Животът в Малкия дворец беше нещо като приказна версия на селското битие и беше толкова далеч от действителността на Равка, колкото блясъкът и позлатата в царския двор.

Гришаните явно бяха обсебени от манията да подражават на селяните — чак до долните дрехи под нашите кафтани. Но имаше нещо наивно и глупаво в това да се яде „здравословна селска храна“ в порцеланови съдове, когато над главата ти се извисява купол, инкрустиран с истинско злато. Пък и кой селянин не би предпочел сладкишите пред маринованата риба?

— Дума няма да обеля — обещах.

— Хубаво. Ако пък си особено мила към мен, може дори да споделя закуската си с теб — лукаво ми смигна Женя. — Сега, тази врата тук води към библиотеката и работните помещения. — И тя посочи към масивната двукрила врата пред нас. — Оттук може да се върнеш обратно в стаята си. — Показа надясно. — А това е пътят към Великия дворец. — Кимна към двукрилата врата вляво. После ме поведе към библиотеката.

— Ами насам? — попитах, сочейки затворената двукрила врата зад стола на Тъмнейший.

— Отваряй си очите на четири, ако тази врата се отвори. Тя води към съвещателната зала на Тъмнейший и към неговите покои.

Когато се загледах по-внимателно в богато орнаментираната с дърворезба врата, успях да различа знака на Тъмнейший, вплетен в розетка от виещи се лозници и препускащи животни. После забързах подир Женя, която вече излизаше от куполната зала.

 

 

Последвах я по дългия коридор към друга внушителна двукрила врата. Нейната дърворезба напомняше корица на стара книга и когато Женя я отвори, ахнах. Библиотеката се издигаше на височината на два етажа, а стените й от пода до тавана бяха покрити с книги. Вторият етаж беше опасан с балкон, а куполът отгоре беше целият от стъкло и цялото помещение се къпеше в утринните слънчеви лъчи. Покрай стените имаше кресла за четене и малки масички. В средата, точно под сияйния купол, стоеше кръгла маса, оградена от кръгла пейка.

— Ще идваш тук за часовете по история и теория — каза Женя и ме поведе покрай кръглата маса напряко през залата. — Добре че приключих с всичко това още преди години. Голяма скука. — После се разсмя. — Затвори си устата, приличаш на риба на сухо.

Затворих уста, но продължих да се озъртам с благоговение. Библиотеката на княза винаги ми се бе струвала величествена, но в сравнение с тази приличаше на колиба. Всичко в Керамзин би изглеждало порутено и вехто в сравнение с красотата на Малкия дворец и кой знае защо ми стана тъжно при тази мисъл. Запитах се как ли би изглеждало всичко тук през очите на Мал.

Забавих крачка. Дали на гришаните беше позволено да си канят гости?

Можеше ли Мал да ме навести в Ос Олта? Той не беше освободен от служба в полка, но ако все пак успееше да дойде… Тази мисъл ме изпълни с въодушевление. Малкият дворец вече не ми се струваше толкова плашещ, когато си представях как вървя по коридорите му заедно с най-добрия си приятел.

Напуснахме библиотеката през друга поредица от двукрили врати и се озовахме в тъмен коридор. Женя пое наляво, но аз хвърлих поглед надясно и забелязах двама от гришани в алено да изникват иззад огромна лакирана в червено врата. Изгледаха ни недружелюбно и изчезнаха в сенките.

— Идвай — прошепна Женя, стисна силно ръката ми и ме задърпа в противоположната посока.

— Накъде води тази врата? — попитах.

— Към залите по анатомия.

Полазиха ме студени тръпки. Корпоралки. Лечители… и Сърцеразбивачи. Все някъде трябваше да упражняват уменията си, но не исках и да си помислям какъв може да е резултатът от техните упражнения. Ускорих крачка, за да настигна Женя. Не исках да ме заварят близо до тази врата.

Спряхме в края на коридора пред изработена от светло дърво врата, изящно резбована с птици и цъфнали цветя. Вместо тичинки в средата на всеки цвят имаше жълт диамант, а очите на птиците приличаха на аметисти.

Дръжките на вратата представляваха изящно изработени фини ръце. Женя хвана едната и отвори. Работилницата на Фабрикаторите беше разположена така, че да улавя колкото се може повече от сияйната светлина откъм изток, а почти целите й стени бяха в прозорци. Това ярко осветено помещение ми напомни Палатката с книжата, но вместо атласи, купища хартия и мастилници големите работни маси бяха отрупани с топове плат, парчета стъкло, тънки чилета злато и стомана и странно усукани късове скала. В терариумите по ъглите имаше екзотични цветя, насекоми и — както установих с потръпване — змии.

Материалки в тъмнопурпурни кафтани седяха надвесени над работата си, но като минавахме покрай тях, вдигаха глави и ни съпровождаха с поглед. Край една от масите две жени Фабрикатори се трудеха над разтопена буца руда, която сигурно скоро щеше да се превърне в гришанска стомана. Масата им беше отрупана с диаманти и буркани с копринени буби. На съседната маса друг Фабрикатор беше покрил с парче плат носа и устата си и отмерваше някаква гъста черна течност, която миришеше на катран. Женя ме преведе покрай всички тях и се насочи към един превит над малки стъклени дискове Фабрикатор. Той беше блед, тънък като тръстика и отчаяно се нуждаеше от подстригване.

— Здравей, Давид — поздрави го Женя.

Той вдигна глава, кимна отсечено и отново се приведе над заниманието си.

Женя въздъхна.

— Давид, това е Алина.

Мъжът изръмжа.

— Призоваващата слънцето — добави Женя.

— Тези са за теб — каза той, без да вдига глава.

Погледнах стъклените дискове.

— О… Хм… Благодаря ти.

Не знаех какво друго да кажа, но когато обърнах поглед към Женя, тя просто сви рамене и извъртя очи към тавана.

— Сбогом, Давид! — натърти тя.

Той изръмжа.

Женя ме хвана за ръка и ме поведе навън под дървена сводеста аркада, която гледаше към хълмиста зелена поляна.

— Не го вземай присърце — каза тя. — Давид е необикновен майстор на метала. Може да изработи толкова наточено острие, че да минава през плътта като през меко масло. Но не удостоява с внимание нищо, което не е направено от метал или стъкло.

Женя уж говореше безгрижно, но усетих в гласа й необичайно остра нотка, а когато се обърнах да я погледна, върху съвършените й скули горяха две ярки петна. Надникнах през прозореца към мястото, където все още се виждаха кокалестите рамене на Давид и чорлавата му кестенява коса.

Усмихнах се. Щом великолепно създание като Женя бе могло да се увлече по един кльощав и усърден Фабрикатор, тогава и за мен все още имаше някаква надежда.

— Какво? — попита тя, забелязвайки усмивката ми.

— А, нищо, нищичко.

Женя подозрително ме изгледа с присвити очи, но аз нищо повече не казах.

Продължихме да крачим под аркадата покрай източната стена на Малкия дворец и преминахме покрай множество прозорци, които гледаха към работилниците на Фабрикаторите. Щом завихме зад ъгъла обаче, прозорците изчезнаха и Женя ускори ход.

— Тук защо няма прозорци? — попитах.

Женя притеснено погледна монолитната стена. Това беше единствената стена от Малкия дворец без дърворезба, която виждах.

— Намираме се от другата страна на залите по анатомия на Корпоралките.

— Не им ли трябва светлина за… тяхната работа?

— Светлината влиза през таванските прозорци — отвърна тя. — Те са като купола в библиотеката. Корпоралките така предпочитат. По този начин тайните им са в безопасност.

— И какво правят вътре? — продължих да разпитвам, но не бях сигурна дали наистина искам да чуя отговора.

— Това само Корпоралките знаят. Носят се обаче слухове, че заедно с Фабрикаторите правят нови… експерименти.

Потръпнах и почувствах облекчение, когато завихме зад следващия ъгъл, където прозорците продължаваха. Зад тях се виждаха стаи като моята и аз си дадох сметка, че гледам в спалните на първия етаж. Изпитах благодарност, че моята е на третия етаж. Е, вярно, можеха да ми спестят всички тия стълби. Но бях доволна, че след като за първи път имах самостоятелна стая, останалите нямаше да маршируват покрай прозорците ми.

Женя посочи към езерцето, което бях видяла от стаята си. — Там отиваме — каза и кимна към малките бели постройки, накацали по брега. — Павилионите на Призоваващите.

— Чак там?!

— Там е най-безопасно да се упражняват. Точно сега ни липсва само някой въодушевен чирак от Огнетворците да подпали двореца.

— Ясно — казах, — не се бях замислила за това.

— Това нищо не е. Фабрикаторите имат друго място далеч извън града, където работят върху взривния прах. Мога да уредя и там да отидем — добави с лукава усмивка.

— Ще си го спестя.

Спуснахме се по стълби, които водеха към покрита със ситен чакъл алея, и поехме към езерото. Когато наближихме, на отсрещния бряг се показа друга постройка. За голяма моя изненада, забелязах група дечурлига с викове да тича около нея. Деца в червено, синьо и пурпур. Иззвъня звънец, те зарязаха игрите и се втурнаха вътре.

— Училище ли е това? — попитах.

Женя кимна.

— Щом открият дарбата на Гриша у някое дете, го водят на това място, за да се обучава. Тук почти всеки от нас е усвоил Малката наука.

Отново се сетих за трите фигури, надвесени над мен в гостната на Керамзин. Защо тогава екзаминаторите от Гриша не бяха открили моята дарба? Трудно ми беше да си представя как щеше да протече животът ми, ако го бяха направили. Тогава за мен щяха да се грижат прислужници, вместо аз да шетам редом със слугите в имението. Така нямаше никога да стана картограф, нито да се науча да чертая карти. Как ли това щеше да обърне съдбата на Равка? Ако още от малка знаех да използвам силата си, тогава сигурно досега „Долината на смъртната сянка“ щеше да е вече минало. А на двамата с Мал нямаше да се налага да се сражаваме с волкрите. Всъщност ние сигурно отдавна щяхме да сме забравили един за друг.

Зареях поглед над водата към училището.

— Какво става с тях, когато завършат?

— Стават част от Втора армия. Много от тях отиват в знатните къщи, за да служат на благородническите фамилии, други ги пращат заедно с Първа армия на северния и южния фронт или пък в Долината. Най-добрите остават в Малкия дворец, за да довършат обучението си и да се присъединят към свитата на Тъмнейший.

— Ами техните семейства? — попитах.

— Получават щедро обезщетение. Семействата на гришаните никога не изпадат в нужда.

— Не това исках да питам. Никога ли не се връщате у дома, не навестявате ли близките си?

Женя вдигна рамене.

— Не съм виждала родителите си от петгодишна. Сега това е моят дом.

Но като гледах Женя в нейната бяло-златна одежда, не бях съвсем сигурна дали е наистина така. По-голямата част от живота ми бе минала в Керамзин, но никога не съм смятала това място за свой дом. След година престой в царската армия тя не ми стана по-мила. Чувствах се на мястото си единствено с Мал, но и това не продължи дълго. Въпреки цялата й красота май двете с Женя не бяхме чак толкова различни.

Стигнахме брега на езерото и отминахме не един и два от каменните павилиони, но Женя не спря, докато не излязохме на пътека, водеща навътре в гората.

— Пристигнахме — обяви тя.

Проследих с поглед пътеката. Едва успях да различа контурите на малка каменна хижа, притаена в сенките и скрита от стволовете на дърветата.

— Тук ли?

— Не мога да дойда с теб. Не че много ми се иска.

Погледнах отново към пътеката и по гърба ми плъзнаха студени тръпки.

Женя ме изгледа състрадателно.

— Багра не е чак толкова страшна, щом веднъж свикнеш с нея. Но не трябва да закъсняваш.

— Така е — казах припряно и хукнах по пътеката.

— Късмет! — провикна се Женя подир мен.

Каменната хижа беше кръгла и — както с тревога забелязах — без нито един прозорец. Изкачих няколкото стъпала до входа и почуках. Никой не отговори.

Почуках пак и зачаках. Не знаех какво да правя. Погледнах през рамо към пътеката, но Женя отдавна беше изчезнала. Почуках още веднъж, после събрах целия си кураж и отворих вратата.

Жегата ме порази като взривна вълна и аз начаса взех да се потя в новите си дрехи. Щом очите ми свикнаха с полумрака, различих очертанията на тясно легло, леген и огнище с котле отгоре. Насред стаята имаше два стола и голяма зидана печка, в която бумтеше огън.

— Закъсня — разнесе се дрезгав глас.

Озърнах се, но не видях никого в стаята. После една от сенките се раздвижи. За малко да изскоча от кожата си.

— Затвори вратата, момиче. Жегата излиза навън.

Сторих го.

— Хубаво. Дай сега да те огледам.

Искаше ми се да хукна, накъдето ми видят очите, но се въздържах, за да не изглеждам като истинска глупачка. Насилих се да приближа до огъня.

Сянката се показа иззад печката и ме зяпна в заревото на пламъците. Отначало си помислих, че пред мен стои някаква древна жена без възраст, но когато я огледах по-отблизо, не можах да кажа защо точно това ми е хрумнало. Кожата на Багра беше гладка и плътно покриваше острото й ъгловато лице. Стоеше с изправен гръб, а тялото й бе жилаво като на акробат от Сули; в гарвановочерната й коса нямаше и следа от сиво. Въпреки това на светлината на огъня лицето й приличаше на череп с изпъкнали кости и дълбоко хлътнали страни. Носеше стар кафтан с неопределен цвят, в скелетоподобната си ръка стискаше тояга със заоблен край, която сякаш беше изсечена от сребристо вкаменено дърво.

— Е — продължи тя с нисък гърлен глас, — значи ти си Призоваващата слънцето. Дошла си да спасиш всички нас. А къде са останалите?

Взех да тъпча смутено на място.

— Какво, момиче, да не си няма?

— Не — едва успях да изрека.

— Е, предполагам, че и на това трябва да съм благодарна. Защо не са те изпитали като дете?

— Изпитаха ме.

— Пфу — откликна тя. После изражението й се промени. Впери в мен толкова бездънни черни очи, че студени тръпки ме полазиха въпреки жегата в стаята. — Дано си по-силна, отколкото изглеждаш, момиче — продължи мрачно.

От ръкава на дрехата й се протегна треперлива ръка като на скелет и плътно стисна китката ми.

— А сега — рече — да видим какво можеш.