Лий Бардуго
Сянка и кост (4)

Глава 2

Цялата сутрин ми мина като в мъгла: закуската, отскачането до Палатката с книжата за допълнителни хартия и мастило, после суетнята на сухите докове. Стоях заедно с останалите топографи и чаках да дойде нашият ред за качване в малката флотилия пясъчни салове. Зад гърбовете ни Крибирск постепенно се пробуждаше и се залавяше с обичайните си дела.

Отпред лежеше необикновената, подвижна и променлива тъма на Долината. Животните бяха твърде шумни и плашливи, за да се пътува с тях през Безморието, затова прекосяването ставаше с пясъчни салове: плитки корита с огромни платна, благодарение на които те се плъзгаха почти безшумно по мъртвите сиви пясъци. Сега саловете бяха натоварени със зърно, дървен материал и суров памук, но на връщане щяха да возят захар, пушки и всякакви други стоки, които се доставят в пристанищата на Западна Равка.

Докато разглеждах сала, който се състоеше едва ли не само от платно и паянтова платформа, в главата ми се въртеше единствено мисълта, че на него няма как да се скриеш.

Край мачтата на всеки сал, оградени от въоръжени до зъби войници, стояха по двама гришани от Етералки — Ордена на Призоваващите. Носеха тъмносини кафтани. Сребърната бродерия по маншетите и по края на одеждите им показваше, че са Вихротворци: гришани, които могат да повишават или понижават атмосферното налягане и да издуят платната с вятър, който да ни преведе по дългия път през Долината.

Останалите войници, въоръжени с пушки и командвани от мрачен офицер, стояха покрай перилата. Сред тях също имаше Етералки, но маншетите на сините им дрехи бяха алени, което показваше, че могат да сътворяват огън.

По сигнал от капитана на един от саловете старши картографът ни подкара — мен, Алексей и останалите помощници — да се качим на борда. После се присъедини към Вихротворците край мачтата, за да им помага да следват курса в тъмното. Държеше компас в ръката си, но в Долината от него едва ли щеше да има голяма полза.

Когато се скупчихме на борда, потърсих с поглед Мал — стоеше заедно с останалите следотърсачи в другия край на сала. Те също носеха пушки. Зад тях строени в редица стояха стрелците с лък; колчаните на гърбовете им бяха наежени от стрели с върхове от гришанска стомана. Неволно попипах дръжката на войнишкия нож, затъкнат в колана ми. Това не ми вдъхна кой знае каква сигурност.

Началникът на доковете изкрещя някаква заповед и група плещести мъже започна да тика саловете един по един към обезцветения пясък, който бележеше границите на Долината. После всички бързо заотстъпваха назад, сякаш този мъртъв и блед пясък заплашваше да обгори стъпалата им.

Дойде и нашият ред. Салът с внезапен тласък отскочи напред, когато докерите го бутнаха, скърцайки от съприкосновението със земята. Вкопчих се в парапета, за да запазя равновесие, сърцето ми биеше лудо.

Вихротворците вдигнаха ръце. Платната се разгънаха с оглушително плющене и салът се стрелна към Долината.

Отначало сякаш се носехме сред гъст димен облак, само дето нямаше нито мирис на изгорено, нито жега, нито огън. Звуците изведнъж станаха приглушени и светът замря. Гледах как саловете пред нас навлизат в мрака, изчезвайки постепенно от поглед. По едно време осъзнах, че вече не виждам носа на нашия сал, а не след дълго и ръката си, вкопчена в парапета.

Погледнах през рамо. Светът на живите беше изчезнал. Обгръщаше ни мрак — черен, безтегловен и абсолютен. Намирахме се в Долината.

Усещането бе все едно сме изправени на самия край на Всичкото. Стиснах още по-здраво парапета и усетих как дървото се впива в дланта ми; почувствах се благодарна за тази опора. Съсредоточих се върху това усещане, върху стъпалата си в ботушите, сякаш залепнали за палубата. Отляво чувах дишането на Алексей.

Опитах се да мисля само за войниците с техните пушки и за гришаните Огнетворци със сините роби. Надявахме се да прекосим Долината тихо и незабелязано — за целта нито един изстрел не биваше да се чуе; никакъв огън не трябваше да бъде сътворен. Въпреки това тяхното присъствие ме успокояваше.

Изгубих представа колко дълго пътуваме — саловете се носеха плавно напред и единственият звук бе тихото триене на корпусите им о пясъка. Може би бяхме тръгнали преди броени минути, но нищо чудно и да бяха минали часове. „Всичко с нас ще бъде наред — казах си. — Ние ще се справим.“

После усетих как Алексей трескаво търси ръката ми. Намери я и здраво ме стисна за китката.

— Чуй! — прошушна той, задавен от ужас.

Отначало чувах единствено пресекливото му дишане и равномерния съсък на сала. После някъде от мрака долетя и друг звук, слаб, но неумолим: ритмичен плясък на криле.

Вкопчих се в Алексей с една ръка, с другата стиснах дръжката на ножа. Сърцето ми думкаше. Напрягах се да зърна нещо, каквото и да е, в тая чернилка. Дочух прищракване от натискане на спусък и потракването на стрелите срещу корпуса на арбалетите. Някой прошепна: „Готови!“. Чакахме заслушани в ударите на криле във въздуха, които ставаха все по-ясни и наподобяваха барабаните на наближаваща армия. Имах чувството, че техният повей бръсне страните ми, докато стесняваха кръга около нас.

„Огън!“ Командата прокънтя в тишината, последвана от щракане на кремъчно огниво и свистене на експлозии. Над всеки от саловете взеха да избухват пламъците на гришанския огън.

Присвих очи, докато привикна с внезапната ярка светлина. После в заревото на обстрела ги видях. Волкрите би трябвало да се придвижват на малки ята, но сега бяха… не десетки, а стотици: кръжаха и пикираха из въздуха около саловете. Видът им се оказа още по-ужасяващ от рисунките в книгите, които бях виждала; те бяха по-смразяващи от кое да е въображаемо чудовище, родено от фантазията. Затрещяха изстрели. Полетя дъжд от стрели и писъците на волкрите, пронизителни и страховити, разцепиха въздуха.

После нападнаха. Чух остър писък и ужасена видях как един от войниците се откъсна от земята; той риташе и се съпротивляваше, но беше отнесен във въздуха. Двамата с Алексей се сгушихме един в друг и приклекнахме ниско зад парапета; бяхме се вкопчили в дръжките на неблагонадеждните си ножове и шепнехме молитви, докато светът наоколо се превръщаше в кошмар. Чуваха се викове и писъци. Всички — до последния войник — бяха въвлечени в неравната схватка с масивните гърчещи се тела на крилатите зверове, а противоестественият мрак на Долината се цепеше от залповете на златния огън на Гриша.

Въздухът около мен се раздра от нечий вой. Изхълцах, когато ръката на Алексей се изтръгна от моята. В заревото на един от залповете го зърнах вкопчен в парапета с една ръка. Видях разчекнатата му от писъка уста, изхвръкналите от ужас очи и чудовищното създание, което го държеше в лъскавите си сиви ръце; замахът на крилете му раздра въздуха, докато го отнасяше; дебелите нокти се бяха впили дълбоко в гърба му, вече почервенял от кръвта. Пръстите на Алексей изпуснаха парапета. Хвърлих се напред и се вкопчих в ръката му.

— Дръж се! — изкрещях.

Огънят наоколо утихна и в падналия мрак усетих как пръстите на Алексей се изплъзват от дланта ми.

— Алексей! — извиках.

Писъците му постепенно потънаха в шума от битката, докато волкрата го отнасяше в мрака. Нов огнен залп озари небето, но него вече го нямаше.

— Алексей! — нададох вой, надвесена през парапета. — Алексей!

Вместо отговор се разнесе удар на криле — друга волкра връхлиташе над мен. Извих се силно назад и едва избегнах грабливите й нокти, протегнала с треперещи ръце ножа пред себе си. Волкрата атакува, заревото на огъня мътно се отрази в млечните й слепи очи; разчекнатата й уста разкриваше няколко реда остри като бръснач закривени зъби. С крайчеца на окото си видях лумването на барут, чух изстрел от пушка и волкрата залитна с рев на болка и ярост.

— Бягай! — Това беше Мал с пушка в ръка и набраздено от кървави вади лице. Сграбчи ръката ми и ме помъкна след себе си.

Волкрата продължи да ни преследва, забивайки нокти в дървената палуба. Едното й крило висеше под неестествен ъгъл. Мал се опита да презареди, възползвайки се от заревото на залповете, но волкрата беше прекалено бърза. Тя ни връхлетя, закривените й пръсти се протегнаха и ноктите й на хищна птица раздраха гърдите на Мал. Той изкрещя от болка.

Сграбчих счупеното крило на волкрата и забих ножа си между плешките й. Мускулестата й плът беше слузеста под пръстите ми. Тя нададе пронизителен писък и се отърси от мен; отхвръкнах назад, падайки тежко върху палубата. Нахвърли ми се, заслепена от ярост, и огромната й челюст хлопна.

Проехтя нов изстрел. Волкрата залитна и се строполи в гротескна купчина; от устата й рукна черна кръв. В мътния светлик видях как Мал отпуска пушката. Раздраната му риза беше потъмняла от кръв. Пушката се изплъзна от ръцете му, той се олюля и падна на колене. После рухна по очи на палубата.

— Мал! — За миг се озовах край него, ръцете ми притиснаха гърдите му в отчаян опит да спрат кръвта. — Мал! — изхълцах и сълзите рукнаха по бузите ми.

Въздухът се сгъсти от миризмата на пушек и кръв. Навсякъде около нас трещяха изстрели, ридаеха хора… и се чуваше гнусният звук на предъвкващи челюсти. Огнените залпове на Гриша ставаха все по-слаби и откъслечни, но най-лошото бе, че салът стоеше на място. „Край, това беше“ — помислих си отчаяно. Надвесих се над Мал, притискайки с длани раните му. Дишаше трудно.

— Идват — изохка.

Вдигнах очи, в заревото на замиращия и бледнеещ огън на Гриша различих две волкри, които ни връхлитаха.

Превих се над Мал, закривайки тялото му със своето. Знаех, че е безполезно, но само това можех да направя. Долових зловонния дъх на волкрите и усетих как въздухът се сгъстява от ударите на техните криле.

Притиснах чело о Мал и го чух да шепти: „Ще те чакам на нашата ливадка“.

От ярост, от чувство за безнадеждност, заради неизбежността на собствената ми смърт нещо в мен се пречупи. Усещах кръвта на Мал под дланите си, виждах болката, изписана на любимото лице. Една от волкрите нададе пронизителен победоносен писък, когато ноктите й се впиха в рамото ми. Болката прониза тялото ми.

Пред очите ми се спусна бяла пелена.

Стиснах клепачи, когато отнякъде избухна внезапен и ослепителен порой светлина. Тя сякаш изпълни главата ми, заслепи ме, задави ме. Над мен се разнесе ужасяващ писък. Усетих как ноктите на волкрата се разтварят, почувствах тъп удар, когато паднах по лице и главата ми се удари в палубата, а после вече нищо не чувствах.