Дейвид Залцер
Изчадие адово (9)

Осма глава

За Едгаро Емилио Тасоне животът на Земята не беше по-хубав от живота в Чистилището. Затова той, както и много други, се беше присъединил към обществото на сатанистите в Рим. Самият Тасоне беше португалец, син на рибар, който беше загинал близо до бреговете на Нюфаундленд, ловейки треска. От детските му спомени беше останала само миризмата на риба. Тасоне осиротя на осем години и беше взет в един манастир, където монасите го биеха ден и нощ, за да признае всичките си смъртни грехове. На десет години беше вече спасен и можа да се прилепи към Христа, но затова пък имаше болки в гръбначния стълб — точно там, където му бяха набивали вярата.

Заради страха си от Бога посвети живота си на църквата, учи осем години в семинарията, където денонощно изучаваше Библията. Той четеше за любовта и гнева на Бога и на двадесет и пет годишна възраст тръгна да спасява грешните хора от пламъците на Ада. Стана мисионер, замина първо за Испания, после в Мароко, проповядвайки словото Божие. От Мароко се отправи на югоизток през Африка и там намери племена, които трябваше да вкара в правата вяра. Той започна да бие нещастниците, както някога бяха постъпвали с него, и скоро разбра, че мъченията им му доставят почти физическа наслада.

Смъртта го преследваше, вървеше по петите му и всеки път му се струваше, че ще стане нейна жертва. В Найроби се запозна с един друг свещеник, отец Спилето, и му призна греховете си. Спилето обеща да го защити и го взе със себе си в Рим. Там, на едно събрание, беше запознат с догмите на поклонниците на Ада. Сатанистите осигуряваха убежище на онези, които се криеха от Божия гняв. Те живееха, наслаждавайки се на телесните удоволствия, и Тасоне споделяше тялото си с онези, които му харесваха. Това беше група изгнаници, които, обединени, можеха да противостоят на останалите. Почитаха дявола, оскърбявайки Бога.

По това време в разцвета на успехите на сатанистите библейските символи сочеха приближаването на момента, когато Земята ще бъде внезапно и невъзвратимо променена. За трети път през съществуването на планетата Нечестивият ще успее да изпрати свой потомък и да довери неговото възпитание до постигане на зрелост на своите ученици на Земята. Преди това два пъти са били предприемани такива опити и двата пъти — неуспешни; стражите на Христа откриваха Звяра и го убиваха още като дете. Този път не трябваше да има провал. Планът беше премислен в подробности.

Не беше чудно, че Спилето избра Тасоне за един от тримата изпълнители на плана. Този дребен свещеник беше кучешки предан и изпълняваше заповедите без ни най-малко колебание. Затова той беше определен да изпълни най-жестоката част от плана: убийството на невинното дете, което за негово нещастие също беше част от плана. Спилето трябваше да намери приемно семейство и да се погрижи детето да бъде прието в него. Сестра Мария-Тереза трябваше да наблюдава бременността и да помага при раждането. Тасоне трябваше да внимава да не останат никакви улики и да погребе телата в гробището.

Тасоне с радост встъпи в заговора, защото разбираше, че вече не е нов в сектата. Ще го помнят и почитат: той, който някога беше нещастно сираче изгнаник, сега принадлежи към Избраните, беше встъпил в съюз със самия дявол! Но няколко дни преди събитието нещо стана с Тасоне. Силите го напуснаха. Белезите на гърба му се обаждаха. Всяка нощ, лежейки в леглото, той напразно се опитваше да заспи, болките се усилваха. Пет нощи се въртя в леглото, отпъждайки ужасните видения, които го спохождаха.

Той виждаше Тоба, африканското момченце, което го молеше за помощ. Виждаше човека без кожа, очните му ябълки бяха насочени към свещеника, всички мускули на лицето бяха оголени, устата без устни крещеше, молейки за милост. Тасоне се видя като момче: стои на брега и чака да се върне баща му. Когато сънят отново го обори, фигурата на Христа застана до леглото му. Той застана на колене до леглото и каза, че пътят към царството Божие още не е затворен за него, че още може да бъде опростен. Трябва само да се покае.

Тези кошмари така потресоха Тасоне, че Спилето забеляза напрежението му. Но Тасоне вече беше отишъл твърде далеч и знаеше, че животът му би бил в опасност, ако покаже съмненията си. Тасоне обясни, че го мъчат болки в гърба и Спилето му даде флаконче с болкоуспокояващи таблетки. До последния момент Тасоне беше в състояние на наркотичен транс и виденията на Христос престанаха да го преследват.

Настъпи нощта на шести юни. Шести месец, шесто число, шести час. Станаха събитията, които щяха да измъчват Тасоне до края на дните му. Контракциите на майката на Антихриста започнаха и тя започна да вие. Сестра Мария-Тереза я успокои с етер и гигантският плод се изтръгна от матката. Тасоне свърши с родилката с един камък, който му даде Спилето. Той размаза главата й и така се подготви за онова, което трябваше да извърши и с човешкото дете. Но когато му донесоха детето, той се стресна, защото то беше необикновено красиво. Той ги погледна: двете бебета лежаха едно до друго. Едното — покрито с гъста козина, обляно в кръв, и до него — нежното, розово, прекрасно дете, гледащо Тасоне с безгранично доверие. Тасоне знаеше какво трябва да извърши и го направи, но неудачно. Трябваше да го повтори и той заплака. За момент Тасоне усети неудържимо желание да грабне детето и да бяга с него, да бяга, да отиде някъде, където ще са в безопасност. Но той видя, че детето вече беше полумъртво и камъкът още веднъж се стовари върху главата му. И още веднъж. И още веднъж. Докато плачът спря и тялото застина неподвижно.

В тъмнината на онази нощ никой не видя сълзите, стичащи се по лицето на Тасоне; освен това оттогава никой вече не го видя в сектата. На следващата сутрин той напусна Рим и живя четири години като в тъмнина. Замина в Белгия и работи сред бедняци, после се промъкна в една клиника и доби достъп до наркотици. Сега те му бяха нужни не само заради болките в гърба, но и заради ужасните спомени, които го преследваха. Силите постепенно напускаха Тасоне. Когато най-сетне отиде в болница, диагнозата му бързо се потвърди. Болките в гърба бяха предизвикани от злокачествен тумор. Операцията беше невъзможна.

Тасоне умираше и искаше да получи опрощение от Бога.

Като събра остатъците от силите си, той замина за Израел, носейки със себе си осем флакона морфин, за да успокоява пулсиращите болки в гърба си. Трябваше му човек на име Бухенхаген. Това име е свързано със Сатаната от самото начало на историята на Земята. Точно Бухенхаген през 1092 г. открил първия потомък на Сатаната и изобретил средство да го унищожи. И през 1710 г. друг Бухенхаген откри втория потомък и го лиши от възможности да прояви властта си на Земята. Това бяха религиозни фанатици, истински кучета пазачи на Христа. Тяхна задача беше да не допускат Дявола на Земята.

Седем месеца трябваха на Тасоне, за да открие последния потомък на Бухенхагенови, укрил се в една крепост под земята. Тук той, както и Тасоне, чакаше смъртта си, измъчван от това, че не е изпълнил мисията си. Той знаеше, че му остава малко време, но беше безпомощен и не можеше да възпрепятства раждането на сина на Сатаната на Земята.

Тасоне намери стареца и му разказа цялата история, дори спомена и за своето участие в раждането на Звяра. Бухенхаген слушаше с отчаяние, но не можеше да се намеси в хода на събитията, не се осмеляваше да излезе от подземния си затвор. При него трябваше да дойде човек, непосредствено свързан с детето.

Като се страхуваше да не загуби ценно време, Тасоне отиде в Лондон, за да намери Торн и да го убеди да посети Бухенхаген.

Той нае едностаен апартамент в Сохо и го превърна в крепост, надеждна като църква. Главното му оръжие беше Свещеното писание. Той облепи стените и прозорците със страници от Библията. За това му бяха нужни седемдесет Библии. Навсякъде висяха кръстове, той не излизаше на улицата, ако на кръста, осеян с отломки от огледало, който висеше на шията му, не се отразяваше слънчевата светлина. Болките в гърба му се усилваха, срещата в кабинета на Торн се оказа неуспешна. Сега Тасоне вървеше по петите на посланика и отчаянието му растеше. Тази сутрин той наблюдаваше Торн, който с група високопоставени чиновници предаваше в дар на обществото бъдещ жилищен дом в бедния район „Челси“.

— Щастлив съм да започна осъществяването на този проект — силно говореше Торн, превъзмогвайки шума на вятъра и обръщайки се към наблюдаващата го тълпа, — тъй като това представлява волята на самото общество за повишаване на жизненото равнище.

При тези думи той заби лопатата в земята и направи първата копка. Ансамбълът от акордеонисти засвири полка и Торн се отправи към желязната ограда, за да стисне ръцете на зрителите, промъкнали се през решетките. Той се стремеше да стисне всяка протегната ръка. Изведнъж Торн застина: нечии ръце с необикновена сила го хванаха за реверите на сакото и го притиснаха към оградата.

— Утре — тежко задиша Тасоне в лицето на изплашения посланик. — В един следобед в Кю Гардънс…

— Пуснете ме! — задъхваше се Торн.

— Пет минути и никога вече няма да ме видите.

— Махнете си ръцете…

— Жена ви е в опасност. Тя ще умре, ако не дойдете.

Торн се дръпна и свещеникът изчезна също така неочаквано.

Торн дълго мисли как да постъпи. Би могъл да изпрати на срещата полицията, но го безпокоеше обвинението, което трябва да предяви. Свещеникът ще бъде разпитан, всичко ще стане достояние на обществеността. Не, това не е изход. Във всеки случай изобщо не разбираше какво иска да му каже свещеникът. Той говореше нещо за раждането на детето: страшното съвпадение беше в това, че точно по този въпрос Торн беше принуден да крие тайната си. Може би вместо полицията ще може да изпрати на срещата някой човек, който или ще наплаши свещеника, или ще му плати толкова, че да изчезне. Но в такъв случай ще трябва да забърка и друг.

Той си спомни за Дженингс, фотографа, и почувства непреодолимо желание да му се обади и да му съобщи, че е намерил онзи, когото той търси. Но този вариант също не беше подходящ. Беше опасно да забърква представител на печата. И все пак му се искаше с него да има още някой. Беше истински изплашен, страхуваше се от това, КОЕТО можеше да му каже свещеникът.

На следващата сутрин Торн взе колата си, като каза на Хортън, че иска да кара сам, и прекара цялата сутрин зад кормилото, без да отиде в офиса си. Мина му през ума дали просто да не игнорира срещата. Но разбра, че тя му беше необходима. Свещеникът беше казал, че Катерина е в опасност. Трябваше да се срещне лице в лице с този човек и да изслуша онова, което той има да му каже.

Торн пристигна в дванадесет и тридесет, паркира колата зад ъгъла и зачака с напрежение.

Точно в един бавно тръгна към парка. Сложи си шлифер и тъмни очила, за да не го познаят, но опитът да промени външността си само усилваше възбудата му. Торн затърси с поглед свещеника. Видя го седнал на една пейка с гръб към него. Тръгна напред и се приближи.

Тасоне трепна от неочакваната поява на Торн. Лицето му се напрегна и се покри с червенина, като че ли страдаше от непоносима болка. Дълго време мълчаха.

— Трябваше да дойда тук с полицията — кратко подхвърли Торн.

— Те няма да ви помогнат.

— Говорете. Какво искате да ми съобщите?

Ръцете на Тасоне затрепериха. Той беше под властта на силно напрежение, едновременно борейки се с болката.

— Когато евреинът дойде в Сион… — прошепна той.

— Какво?

— Когато евреинът дойде в Сион. И небесата изпратят комета. И Рим познае възход. Вече няма да видим светлина…

Сърцето на Торн трепна. Този човек определено беше луд! Той рецитираше, лицето му беше неподвижно като в транс, а гласът му постепенно се повишаваше.

— От вечното море ще излезе Звярът. И войската ще дойде, за да се бие до смърт. Брат брата ще убива и няма да остави меча. Докато не замлъкне и последното сърце!

Торн наблюдаваше свещеника, който, изпаднал в екстаз, едва можеше да изговаря думите.

— Книгата Откровение е предсказала всичко това! — извика той накрая.

— Не съм тук, за да слушам религиозни проповеди — сухо каза Торн.

— Само чрез човек, намиращ се изцяло под властта му, Сатаната ще съумее да извърши последното си и най-страшно престъпление. Евангелие от Данаил, евангелие от Лука…

— Казахте, че жена ми е в опасност.

— Идете в града Мехидо — произнесе Тасоне. — В стария град Джезрил ще намерите стария Бухенхаген. Само той може да ви каже как трябва да умре детето на Сатаната.

— Виждате ли…

— Този, който не бъде спасен от Агнеца, ще бъде разкъсан от Звяра!

— Престанете!

Тасоне млъкна и с трепереща ръка изтри потта, обилно избила по челото му.

— Дойдох тук — тихо каза Торн, — защото вие ми казахте, че жена ми е в опасност.

— Имах видение, мистър Торн.

— Вие казахте, че жена ми…

— Тя е бременна!

Торн млъкна и направи крачка назад.

— Грешите.

— Не. Тя наистина е бременна.

— Не е така.

— ТОЙ няма да позволи на това дете да се роди. ТОЙ ще го убие още в утробата.

Свещеникът застена от болка.

— Какво говорите? — попита Торн. Беше му трудно да диша.

— Синът ви, мистър Торн! Той е СИН НА САТАНАТА! Той ще убие нероденото дете, а после — и жена ви! А когато се убеди, че цялото ви богатство му принадлежи, тогава, мистър Торн, той ще убие и ВАС!

— Достатъчно!

— Като притежава вашето богатство и власт, той ще създаде страшното си царство на земята, получавайки заповеди непосредствено от Сатаната.

— Вие сте луд — изхриптя Торн.

— Той ТРЯБВА да умре, мистър Торн! — Свещеникът започна да се задушава и от очите му потекоха сълзи. — Моля ви, мистър Торн…

— Казахте — само за пет минути…

— Идете в град Мехидо — умоляваше го Тасоне. — Намерете Бухенхаген, докато не е късно!

Торн поклати глава, като посочи свещеника с треперещ пръст.

— Изслушах ви — каза той с предупредителна нотка в гласа си, — сега искам вие да ме изслушате. Ако ви видя още веднъж, ще бъдете арестуван.

Като се обърна рязко, Торн се отдалечи. Тасоне извика след него през сълзи:

— Ще се срещнем в Ада, мистър Торн! Там заедно ще излежаваме наказанието си!

След няколко секунди Торн изчезна, а Тасоне остана сам. Всичко беше свършено, беше загубил.

Като стана бавно, свещеникът се огледа. Наоколо цареше зловеща тишина. И тогава Тасоне чу някакъв звук. Това беше звукът „ОХМ!“. Звукът се носеше отдалеч, като че ли се зараждаше в собствения му мозък, и постепенно нарастваше, докато не запълни всичко наоколо. И когато стана силен до болка, Тасоне се хвана с две ръце за разпятието и в страх огледа парка.

Облаците на небето се сгъстяваха, излезе вятър, който постепенно набираше сила, и короните на дърветата застрашително се раздвижиха.

Като стисна кръста с двете си ръце, Тасоне тръгна напред, търсейки безопасно местенце на улицата. На другата страна той видя църква, но вятърът неочаквано се усили и се нахвърли върху него с ураганна сила. Сега звукът „ОХМ!“ звънеше в ушите му, смесвайки се със стона на усилващия се вятър. Тасоне се промъкваше напред. Прашен облак не му позволяваше да вижда пътя. Той не видя как пред него спря един камион, не чу шума на огромните колела на няколко дюйма от себе си. Автомобилът зави към постройката на един паркинг и рязко замря. Чу се звук на разбито стъкло.

Вятърът неочаквано стихна и хората, крещейки, затичаха покрай Тасоне към разбития камион. Тялото на шофьора беше безсилно притиснато към волана, стъклото беше опръскано с кръв. Тасоне стоеше по средата на улицата и плачеше от страх. В небето прогърмя гръм; внезапна мълния освети църквата й Тасоне, като се обърна, отново затича към парка. Ридаейки от ужас, той се подхлъзна и падна в калта. В момента, когато Тасоне се опитваше да се вдигне на крака, ярка мълния просветна наблизо и превърна една пейка в куп димящи трески. Като се обърна, той се промъкна през храсталака и излезе на улицата.

Хлипайки и залитайки, дребничкият свещеник тръгна напред, гледайки мрачното небе. Дъждът заваля по-силно, градът се разтвори в потока прозрачна вода. Из целия Лондон хората се разбягаха, търсейки убежище, затваряха прозорците и на шест квартала от парка една учителка все не можеше да се справи със старомодния прът за затваряне на прозорци, а малките й ученици я наблюдаваха. Тя никога не беше чувала за свещеника Тасоне и не знаеше, че съдбата ще я свърже с него. А в това време по мокрите и хлъзгави улици Тасоне неотвратимо се приближаваше към сградата на училището. Задъхан, той бродеше по тесните улички, тичаше без определена цел, чувствайки върху себе си неотстъпния гняв. Силите му бяха на привършване, сърцето отчаяно биеше. Той заобиколи сградата и спря да си почине, отворил уста, жадно гълтайки въздух. Дребният свещеник и не помисли да хвърли поглед нагоре, където в този момент неочаквано стана нещо. Точно над главата му, на третия етаж, един железен прът за затваряне на прозорци се изплъзна от ръцете на една жена, която напразно се опитваше да го задържи. Краят му разсичаше въздуха с точността на копие, хвърлено от небесата на земята.

Прътът проби главата на свещеника, премина през цялото му тяло и прикова човека към земята.

И в този момент дъждът неочаквано спря. От прозореца на третия етаж на училището погледна учителката и закрещя. От другата страна на парка хората носеха мъртвия шофьор на разбития камион, на челото на който се беше отпечатала кървава следа от кормилото.

Облаците се разсеяха и слънчевите лъчи докоснаха земята. Група деца се събраха около свещеника, висящ на пръта. Капки вода се стичаха по лицето му, на което беше застинало изражение на крайно удивление. Устата на онзи, който се казваше Тасоне, беше отворена. Наблизо избръмча муха и кацна на разтворените му устни.

 

 

На следващата сутрин Хортън извади вестниците от пощенската кутия и ги занесе в стаята, където закусваха Торн и Катерина. На излизане Хортън забеляза, че лицето на Катерина беше уморено и напрегнато. Тя изглеждаше така вече няколко седмици и той предполагаше, че това е свързано с посещенията й при лекаря. Отначало мислеше, че страда от някаква телесна болест, но после във вестибюла на болницата на една табелка прочете, че нейният лекар мистър Гриър е специалист по психиатрия. Хортън беше забелязал, че колкото и жизнерадостна да изглеждаше Катерина по пътя за Лондон, по обратния път винаги мълчеше и изглеждаше много зле.

Откакто започнаха тези визити, настроението й се влоши и сега тя живееше в постоянно напрежение.

Отношенията й със слугите се изразяваха в резки заповеди, а в отношенията й с детето имаше всичко, освен майчински чувства. Най-ужасното беше в това, че сега детето само търсеше контакт с нея. Дългите седмици, през които тя се беше опитвала да си върне любовта му, не бяха минали напразно. Но сега, когато Деймън търсеше майка си, нея я нямаше никъде.

За самата Катерина психотерапията действаше плашещо: под външните си страхове тя откри бездънна пропаст от вълнения и отчаяние. Тя не разбираше коя е всъщност. Помнеше каква е била ПРЕДИ, помнеше желанията си, но сега всичко беше минало и тя не виждаше бъдеще за себе си. Всичко я привеждаше в състояние на страх: звънът на телефон, сигналът на таймера на котлона, свиренето на чайника… Всичко наоколо като че ли изискваше внимание. Тя се намираше в такова състояние, че да се общува с нея стана почти невъзможно, а в този ден беше особено трудно, тъй като тя беше открила нещо, изискващо незабавно действие. Трябваше да поговори сериозно с мъжа си, но все не се решаваше да го направи, а сега на всичко отгоре й пречеше детето. То се залепваше към нея всяка сутрин, опитвайки се да привлече вниманието й. Днес Деймън шумно караше автомобилче с педали по паркета, като постоянно се блъскаше в стола й и пищеше по време на играта като локомотивна свирка.

— Мисис Бейлък! — извика Катерина.

Торн, който седеше срещу жена си, тъкмо смяташе да отвори вестника, беше поразен от яростните нотки в гласа й.

— Случило ли се е нещо?

— Деймън е виновен. Не понасям такъв шум!

— Според мен не е чак толкова лошо.

— Мисис Бейлък! — отново извика тя.

На вратата се показа тромавата жена.

— Мадам?

— Махнете го оттук — изкомандва Катерина.

— Но той просто си играе — възпротиви се Торн.

— Казах да го махнете оттук!

— Да, мадам — отговори мисис Бейлък.

Тя хвана Деймън за ръка и го изведе от стаята. Детето погледна майка си, в очите му се четеше обида. Торн забеляза това и с досада се обърна към Катерина. Тя продължаваше да яде, избягвайки погледа му.

— Защо решихме да имаме дете, Катерина?

— Нашият начин на живот… — отговори тя.

— … Какво?

— А как можехме да минем без дете, Джереми? Къде си виждал прекрасно семейство без прекрасно дете?

Торн, поразен от думите й, не отговори.

— Катерина…

— Така е, нали? Ние просто не помислихме какво означава да възпитаваш дете. Просто пресмятахме как ще изглеждат снимките ни във вестниците.

Торн я погледна удивен, тя спокойно издържа погледа му.

— Така ли е? — попита тя.

— Лекарят ли ти каза това?

— Да.

— Тогава и аз трябва да поговоря с него.

— Да, и той иска да се срещне с теб.

Катерина говореше открито и студено. И Торн изведнъж се изплаши от това, което ще му каже тя сега.

— И какво ще ми каже той? — попита.

— Имаме проблем, Джереми — каза тя.

— Да?…

— Не искам повече да имам деца. Никога.

Торн внимателно я погледна.

— Става ли?

— Щом така искаш… — отговори той.

— Тогава дай съгласие за аборт.

Торн застина. Беше поразен.

— Бременна съм, Джереми. Разбрах вчера сутринта.

Настъпи тишина. На Торн му се зави свят.

— Чуваш ли ме? — попита Катерина.

— Как е могло да стане? — попита Торн.

— Спиралата. Понякога не помага.

— Бременна ли си?

— Да.

Торн пребледня. Взря се в една точка, ръцете му затрепериха.

— Казвала ли си на някого?

— Само на доктор Гриър.

— Сигурна ли си?

— Че не искам да имам повече деца ли?

— Че си бременна…

— Да.

Телефонът звънна и Торн автоматично вдигна слушалката.

— Да? — Той мълчеше, без да може да познае гласа. — Да, аз съм. — После учудено погледна Катерина. — Какво? Кой е? Ало, ало!

В слушалката се чу сигнал. Торн не помръдваше, очите му се изпълниха с тревога.

— Кой беше? — попита Катерина.

— Вестниците…

— И какво за вестниците?

— Някой се обади току-що и каза: „Прочетете вестниците.“

Той погледна сгънатия вестник, бавно го отвори и се сви, като видя снимката на първа страница.

— Какво има? — попита Катерина. — Какво се е случило? — Тя взе вестника от ръцете му и погледна снимката. Беше снимка на свещеник, пронизан с железен прът. Заглавието под нея: „За смъртта на свещеника е виновна само случайността.“

Катерина погледна мъжа си и видя, че той трепери. Тя смутена го хвана за ръката. Ръката му беше ледена.

— Джери…

Торн бавно стана.

— Познаваше ли го? — попита Катерина.

Но той не отговори. Катерина отново погледна снимката и докато четеше статията за произшествието, чу как колата на Торн запали и се отдалечи от къщата. В статията се казваше:

„За мисис Джейн Акюйън, учителка в трети клас в Бишопс Индъстриъл Скул, денят започнал както обикновено. Било петък и когато завалял дъжд, тя подготвяла класа за четене на глас. Макар че дъждовните капки не падали в стаята, тя решила да затвори прозорците, за да не е толкова шумно. Тя и преди се е оплаквала от старите прозорци, тъй като не можела да стигне дръжките им, и винаги се качвала на табуретка, дори и да държи железния прът. Без да успее този път да улучи металната халка на прозореца с кукичката на пръта, тя извадила пръта навън, като смятала да достигне външната част на рамката и да я притегли към себе си. Прътът се изплъзнал от ръцете й и пронизал един случаен минувач, спрял пред сградата, явно за да потърси убежище от дъжда. Личността на загиналия се установява в полицията, с цел да бъдат издирени роднините му.“

Катерина не разбираше нищо. Тя се обади в кабинета на Торн и помоли да му предадат да я потърси. После Катерина позвъни на доктор Гриър, но той беше толкова зает, че даже не можа да се обади. След това тя се свърза с болницата, за да уреди аборта.