Дейвид Залцер
Изчадие адово (7)

Шеста глава

В Пирфорд я чакаше Джереми. Джереми се надяваше тя да пристигне в добро настроение и помоли да не поднасят обяда до пристигането й. Те седяха до малката масичка, Торн гледаше Катерина, която се опитваше да се храни спокойно, но напрежението я сковаваше.

— Наред ли е всичко, Катерина?

— Да.

— Ти само мълчиш.

— Сигурно просто съм уморена.

— Много впечатления?

— Да.

Тя отговаряше кратко, сякаш не искаше да я разпитват.

— Хареса ли ти?

— Да.

— Ти си развълнувана.

— Така ли?

— Какво е станало?

— Какво би могло да стане?

— Не знам. Но ти си разстроена от нещо.

— Просто съм уморена. Трябва да поспя.

Тя се опита да се усмихне, но не успя. Торн започна да се безпокои.

— Наред ли е всичко с Деймън?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той внимателно погледна Катерина.

— Ако нещо не е наред… ти би ми разказала, нали? Искам да кажа… с Деймън.

— Деймън? Какво може да стане с Деймън, Джереми? Какво може да се случи със сина ни? Та ние сме толкова щастливи!

Катерина леко се усмихна, но изражението на лицето й си оставаше тъжно.

— Искам да кажа, че вратите на нашата къща са отворени само за доброто. Тъмните облаци заобикалят дома ни.

— Но какво все пак се е случило?

Катерина наведе глава.

— Струва ми се… — отговори тя, опитвайки се да овладее гласа си — … че трябва да се обърна към лекар. — В очите й беше застинало отчаяние. — Имам… страхове. При това такива страхове, които един нормален човек просто не може да има.

— Кети — прошепна Торн. — … Какви страхове?

— Ако ти кажа, ще ме скриеш някъде вдън земя.

— Не — отговори той убедително. — Не… обичам те.

— Тогава ми помогни — помоли се тя. — Намери лекар.

По бузата й потече сълза и Торн я хвана за ръцете.

— Разбира се — каза той. — Разбира се.

И тогава Катерина се разрида. Това, което беше станало през деня, остана да лежи като камък на сърцето й.

 

 

В Англия не беше така лесно да се намери психиатър, както в Америка, но въпреки това Торн успя да намери такъв, на когото можеше да се има доверие. Той беше американец, наистина по-млад, отколкото би искал Торн, но с добри препоръки и огромен опит. Казваше се Чарлз Гриър. Беше завършил Принстън и работеше като интернист в Белеву. Особено ценно беше това, че беше живял известно време в Джорджтаун и беше лекувал няколко сенаторски съпруги.

— Обичайният проблем на съпругите на политически дейци е алкохолизмът — каза Гриър, когато Торн се разположи в кабинета му. — Мисля, че това идва от чувството за самота. Чувството за собствена непълноценност. Заради усещането, че не представляват отделна личност.

— Вие естествено разбирате, че разговорът ни е строго поверителен — каза Торн.

— Разбира се — усмихна се психиатърът. — Хората ми се доверяват и, честно казано, не мога да им предложа нищо повече. Те не обсъждат проблемите си с другите, страхувайки се да не би откровеността да „им се върне тъпкано“. А с мен могат. Не мога да обещая много, но точно това мога.

— Трябва ли тя да дойде при вас?

— Просто й дайте телефона ми. Не я карайте да идва.

— Не, тя сама иска да дойде. Тя ме помоли…

— Добре.

Торн стана и младият лекар се усмихна.

— Ще ми се обадите ли, след като поговорите с нея? — попита Торн.

— Съмнявам се — просто отговори Гриър.

— Искам да кажа… ако имате какво да ми кажете.

— Всичко, което трябва да кажа, ще го кажа на нея.

— В смисъл, ако се страхувате за нея.

— Има ли склонност към самоубийство?

— Не.

— Тогава няма защо да се страхувам за нея. Сигурен съм, че нещата не са чак толкова сериозни, колкото предполагате.

Ободрен, Торн се отправи към изхода.

— Мистър Торн?

— Да?

— Защо вие дойдохте при мен?

— За да ви видя.

— Защо?

Торн сви рамене:

— Сигурно за да видя как изглеждате.

— Искате да съобщите нещо важно?

Торн се почувства неловко. Като помисли малко, той поклати глава.

— Искате да кажете, че на мен самия ми трябва психиатър? Така ли изглеждам?

— А аз? — попита психиатърът.

— Не.

— А аз си имам лекар — усмихна се Гриър. — При моята работа той е просто необходим.

Този разговор разстрои Торн и като се върна в кабинета си, той размишлява над него цял ден. Докато беше при Гриър, почувства, че трябва да му разкаже всичко, всичко, за което не беше казвал на никого. Но какво добро можеше да се получи от това? Тази лъжа вече беше станала част от живота му.

Денят се точеше бавно и Торн реши да подготви една важна реч. Предстоеше му да я произнесе на следващата вечер пред група известни бизнесмени, там щяха да присъстват и представители на нефтените компании. Торн се стремеше неговото изказване да послужи в крайна сметка на установяването на мир в Близкия изток. Поради продължителния арабско-израелски конфликт Арабският блок все повече и повече се отдалечаваше от САЩ. Торн знаеше, че арабско-израелската вражда беше историческа и водеше началото си от Свещеното писание. Затова реши да прегледа цели три издания на Библията, надявайки се да изясни някои неща за себе си с помощта на вековната мъдрост. Освен всичко друго в това имаше и практическа цел, тъй като в целия свят беше трудно да се намери аудитория, на която няма да направят впечатление цитати от Библията.

В тишината на кабинета Торн чу стон, идващ от горната стая. Той се повтори два пъти и престана. Торн излезе от кабинета и тихо се качи горе, в стаята на Катерина. Тя спеше неспокойно, лицето й беше покрито с пот. Джереми почака дишането й да се изравни, а после излезе от стаята и се отправи към стълбите. Преминавайки по тъмния коридор, той забеляза, че вратата на стаята на мисис Бейлък е открехната. Огромната жена, осветена от луната, спеше по гръб. Торн тъкмо смяташе да продължи, но изведнъж застина, поразен от вида й. На лицето й имаше дебел слой бяла пудра, устните й бяха безвкусно намазани с ярко червило. Той изведнъж се почувства зле. Опита се да намери обяснение за това, но нищо не му идваше наум.

Като затвори вратата, Торн се върна в кабинета си и погледна отворените книги. Беше развълнуван, не можеше да се съсредоточи и очите му безцелно блуждаеха по страниците. Малката Библия на Яков беше отворена на книгата на Данаил и той мълчаливо се взря в нея.

„… И на мястото му ще се издигне презреният, и не ще му въздадат царски почести; но той ще дойде без шум и с ласкателство ще завладее царството; всепотопяващите пълчища ще бъдат потопени и съкрушени… И ще постъпва тоя цар по свое щение, ще се въздигне и възвеличи по-високо от всяко божество, ще вземе да говори хулно за Бога на боговете и ще има успех, докле не се изпълни гневът: защото, което е предопределено, то ще се изпълни.“

Торн се порови в чекмеджето на бюрото си, намери цигари, после си наля чаша вино, като се стремеше да се потопи в разсъждения и да не мисли за видяното горе. Отново се зае да прелиства страниците.

„… Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест.“

Армагедон. Краят на света.

Торн затвори книгата и угаси настолната лампа. Дълго време остана в тишината, размишлявайки над книгите на Библията, над този, който ги е съчинил, и защо изобщо са били написани, след това полегна на дивана и заспа. Сънува страшен сън. Видя себе си в женски дрехи, макар и да знаеше, че е мъж. Намираше се на шумна улица. Като се приближи до един полицай, се опита да му обясни, че се е загубил и го е страх. Но полицаят не го слушаше, а продължаваше да управлява движението. Когато колите се приближиха към Торн, той почувства внезапен полъх. Вятърът се засили и колите ускориха ход. Стори му се, че е попаднал в буря. Вятърът стана толкова силен, че той започна да се задъхва. Джереми се хвана за полицая, но той не го забелязваше. Джереми извика, ала викът му потъна в бушуващия вятър. Неочаквано една черна кола тръгна към него и Джереми не можеше да помръдне от мястото си. Колата се приближаваше, той видя лицето на шофьора. На това лице нямаше нито една човешка черта, шофьорът започна да се смее, плътта се разтвори там, където би трябвало да бъде устата, оттам бликна кръв и колата го прегази.

В този момент Торн се събуди. Той се задъхваше и беше облян в пот. Всички в къщата още спяха. Торн едва се сдържаше да не се разридае.