Дейвид Залцер
Изчадие адово (8)

Седма глава

Торн трябваше да произнесе реч пред бизнесмените в хотел „Майфер“, който към седем часа се препълни с хора. Посланикът заяви на помощниците си, че би искал тази реч да стигне до печата, и вестниците бяха поместили съобщение за събранието в дневните си броеве. Бяха се събрали много хора, имаше и немалко репортьори и даже просто хора от улицата, на които бяха позволили да застанат в задните редове.

Като стигна до мястото си, Торн забеляза в групичка фоторепортери онзи, чиято камера беше счупил пред посолството. Фотографът се усмихна и вдигна нагоре новия си апарат. Торн му се усмихна в отговор, зарадван от този миролюбив жест. После почака тълпата да затихне и започна речта си. Той говореше за световната икономическа структура и за важността на Общия пазар. Във всяко общество, даже и в демократичното, пазарът играеше огромна роля, но той беше като общ знаменател, под който се привеждат различни култури. Когато един иска да продава, а друг — да купува, се появява основа за мирно сътрудничество. А когато един иска да купи, а другият отказва да продава, тогава се прави първата крачка към войната.

— Ние живеем всички заедно — каза той, цитирайки Хенри Бестън — в мрежата на времето. Всички ние сме пленници на великолепието и тежкия труд на земята.

Речта беше завладяваща и публиката внимателно гълташе всяка дума. После посланикът премина към въпросите на политическия безпорядък и техните последствия за икономиката. Торн забеляза в залата група араби и се обърна непосредствено към тях.

— Лесно е да се разбере какво отношение има безпорядъкът към нищетата — каза той, — но не трябва да се забравя, че цивилизацията може да бъде заплашена от падение и от излишен разкош!

Торн говореше страстно и Дженингс, който стоеше до стената, го хвана в обектива и бързо започна да щрака с апарата.

— Има една тъжна и парадоксална истина — продължаваше Торн, — чиито корени са във времето на цар Соломон. Тези, които са родени за богатство и знатно положение…

— Трябва да знаете някои неща относно това — изведнъж извика някой от задните редове.

Торн замълча, вглеждайки се в публиката. Обадилият се млъкна и Торн продължи:

— Още по времето на фараоните в Египет онези, които са родени за богатство и знатно положение…

— Е, разкажете ни това! — отново се разнесе същият глас и този път тълпата възмутено забръмча. Репликите подхвърляше някакъв млад брадат студент със скъсани джинси.

— Какво знаете вие за бедността, Торн? — продължаваше той. — Та вие никога не сте превивали гръб през живота си!

Тълпата недоволно заподсвирква на студента, някои даже започнаха да се провикват, но Торн вдигна ръце, изисквайки тишина.

— Младежът иска да каже нещо. Нека да го изслушаме.

— Щом толкова се грижите за това, да поделите цялото богатство, защо не делите своето? — силно говореше момчето. — Колко милиона имате, знаете ли? А знаете ли колко хора по света гладуват? Със заплатата, която плащате на шофьора си, бихте могли да изхраните цяло семейство в Индия в течение на месец! А растителността от четиридесетакровата градина пред къщата ви би могла да изхрани половината от населението на Бангладеш! С парите, които изразходвате за устройване на вечеринка за детето си, би могла да се основе болница тук, в Южен Лондон! Ако призовавате хората да делят богатството си, дайте пример! Не стойте тук пред нас в костюм за четиристотин долара, говорейки за бедност! Действайте!

Избликът на студента се хареса на публиката. Момчето явно печелеше рунда. Чуха се даже аплодисменти и изведнъж всички замряха, очаквайки какво ще каже Торн.

— Завършихте ли? — вежливо попита той.

— Какво е вашето богатство, Торн? — извика юношата. — Като на Рокфелер ли?

— Доста по-малко.

— Когато Рокфелер беше избран за вицепрезидент, вестниците съобщиха, че неговото състояние е малко повече от триста милиона. Знаете ли какво е това „малко повече“? Това са още тридесет и три милиона! Това изобщо не влиза в сметката! Това са джобните му пари, докато половината население на Земята умира от глад! Не е ли оскърбително това? Нима на един човек му трябват толкова пари?

— Аз не съм Рокфелер…

— Виждаме това!

— Ще ми позволите ли да отговоря?

— Едно дете! Едно гладуващо дете! Направете нещо поне за едно гладуващо дете! Тогава ще ви повярваме! Подайте му ръка вместо речите си, само ръка, подайте я на едно гладуващо дете!

— Може би вече съм направил това — спокойно отговори Торн.

— Е, и къде е то? — попита младежът. — Къде е детето? Кого сте спасили, Торн? Кого се опитвате да спасите?

— Някои от нас имат задължения, които излизат далеч извън интересите на едно гладуващо дете.

— Вие не можете да спасите света, Торн, докато не помогнете на едно-единствено гладуващо дете.

Публиката явно беше на страната на студента.

— Аз съм в неизгодно положение — със спокоен глас заяви Торн. — Вие стоите в тъмнината и произнасяте обвиненията си оттам…

— Тогава ми дайте светлина, аз ще заговоря по-силно!

Публиката се разсмя, прожекторите се обърнаха, а фотографите станаха от местата си. Дженингс се проклинаше за това, че не е взел далекофокусни обективи, и насочи апарата към групата хора, сред които се намираше сърдитият студент.

Торн се държеше спокойно, но когато прожекторите осветиха хората на задните редове, поведението му веднага се промени. Той не гледаше младежа, а някого, който беше до него. Държейки шапката си в ръце, там стоеше нисък свещеник. Това беше Тасоне. Торн позна странния си посетител и застина на място.

— Какво става, Торн? — подразни го юношата. — Нямате ли какво да кажете?

Цялата страстност на Торн изчезна, заля го вълна страх, той стоеше мълчалив, вглеждайки се в тъмнината. Дженингс насочи камерата нататък, накъдето беше устремен погледът на Торн, и направи няколко снимки.

— Е, хайде, Торн! — настояваше студентът. — Сега, когато вече ме виждате, какво можете да кажете?

— Мисля… — започна Торн с треперещ глас… — че сте прав. Всички ние трябва да споделяме богатството си. Аз… ще се опитам да направя нещо.

Младежът се усмихна по детски и напрежението в тълпата изчезна. Някой помоли да махнат прожекторите. Торн се опитваше да дойде на себе си, но погледът му постоянно се връщаше в тъмнината, където се мяркаше познатият силует.

 

 

Дженингс се прибра вкъщи късно вечерта и зареди лентите във ваната за промиване. Посланикът, както обикновено, му беше направил силно впечатление и го беше заинтересувал още повече. Репортьорът видя в очите му страх, той го почувства, както плъховете усещат сиренето. Това не беше безпричинен страх. Очевидно Торн беше видял някого или нещо в дъното на аудиторията. Светлината беше много слаба, а ъгълът на снимката — твърде голям, но Дженингс се надяваше да види нещо на проявения филм. Докато чакаше лентата да се обработи, той почувства глад и разкъса пакета с храна, който беше купил по обратния път от хотела. Като извади малко печено пиле и бутилка вино, Дженингс ги постави пред себе си и се приготви за пиршество.

Таймерът даде сигнал и той премина в тъмната стая.

Извади с щипци лентите от ваната. Видяното така силно го зарадва, че даже извика от радост, след това постави лентата в увеличителя и на светлината започна да разглежда прекрасните кадри от словесната престрелка на Торн и студента. Нататък имаше серия снимки, запечатали далечната част на залата. Нито едно лице или фигура не се различаваше отчетливо, но на всеки кадър се виждаше подобен на дим копиеобразен израстък.

На снимките беше увековечен някакъв дебелак с пура. Израстъкът спокойно би могъл да бъде просто дим. Като се върна към негативите, Дженингс подбра най-добрите, зареди ги в увеличителя и петнадесет минути разглеждаше лентата с нарастващо внимание. Не. Това не беше дим. Цветът и текстурата бяха други, както и относителното разстояние до камерата. Ако това беше дим от пурата, то дебелакът би трябвало да пуши твърде много, за да създаде подобен облак. Това би било неприятно за стоящите наблизо. Напротив, те не обръщаха на пушещия никакво внимание и невъзмутимо гледаха напред. Призрачният израстък излизаше някъде от края на залата. Дженингс установи допълнително увеличение и започна да изучава снимките по-подробно. Под дима видя края на свещеническо расо. Репортьорът вдигна ръце и издаде победен вик. Пак онзи дребен свещеник! И той по някакъв начин е свързан с Торн.

— Свещеникът! — извика Дженингс. — Отново дяволският свещеник!

Зарадван, той се върна до масата, откъсна крилете на пилето и ги оглозга до кости.

— Ще го намеря тоя проклетник! — разкикоти се той. — Ще го проследя!

Следващата сутрин репортьорът взе със себе си една от снимките на свещеника, направени пред посолството. Той го показа в няколко църкви, а после и в регионалната кантора на Лондонския синод. Но никой не позна човека на снимката. Увериха репортьора, че ако свещеникът е служил в града, то сигурно го познават. Той явно не беше оттук. Работата се усложняваше.

Дженингс отиде в Скотланд Ярд и взе книгите със снимки на престъпници, но и там не намери нищо. Оставаше му само едно. За пръв път беше видял свещеника, когато той излизаше от сградата на посолството. Навярно там знаеха нещо за него.

Да влезе в посолството, се оказа доста трудно. Охраната дълго проверяваше документите му, но не искаше да го пусне.

— Бих искал да видя посланика — заяви Дженингс. — Мистър Торн каза, че ще ми възстанови стойността на камерата, която счупи.

Хората от охраната се обадиха горе, а после за удивление на Дженингс го помолиха да влезе във вестибюла, като му казаха, че там ще му се обадят от кабинета. След няколко секунди Дженингс разговаряше със секретарката на Торн, която го питаше каква сума трябва да изпрати посланикът и на какъв адрес.

— Бих искал да му обясня лично — каза Дженингс. — Бих искал да му покажа какво може да се купи с такива пари.

Тя отговори, че това е невъзможно, тъй като посланикът сега има важна среща, и Дженингс реши да мине към работата.

— Честно казано, надявах се, че той може да ми помогне по един личен въпрос. Може би и вие ще можете. Търся един свещеник. Той ми е роднина. Имаше някаква работа в посолството и аз си помислих, че може би тук са го видели и биха могли да ми помогнат в търсенето.

Това беше много странна молба и секретарката замълча.

— Той е нисък — добави Дженингс.

— Италианец ли е? — попита тя.

— Мисля, че е прекарал известно време в Италия — уклончиво отговори Дженингс, очаквайки какво впечатление ще направи това заявление.

— Не се ли казва Тасоне?

— Виждате ли, не съм съвсем сигурен. Търся свой роднина. Разбирате ли, майка ми и нейният брат са били разделени още в детството и той е сменил фамилията си. Майка ми сега е на смъртно легло и иска да го открие. Не знаем фамилията му, имаме само външните му белези. Знаем, че много нисък, както и майка ми, и че е станал свещеник. Един мой познат е видял как от посолството е излязъл примерно преди една седмица свещеник. Приятелят ми твърдеше, че този свещеник много приличал на майка ми.

— Тук дойде един свещеник — каза секретарката. — Той каза, че идва от Рим и се казваше според мен Тасоне.

— Знаете ли къде живее?

— Не.

— По работа ли дойде при посланика?

— Като че ли да.

— Може би посланикът знае къде живее той?

— Не мисля. Едва ли.

— Мога ли да го попитам?

— Аз ще го попитам.

— Кога?

— По-късно.

— Майка ми е много болна. Тя е в болница и, страхувам се, всяка минута е ценна.

В кабинета на Торн звънна селекторът. Гласът на секретарката се осведоми дали той не знае как може да се намери свещеникът, който е идвал при него преди две седмици. Торн изстина.

— Кой пита за това?

— Някакъв човек, който твърди, че сте счупили фотоапарата му. Той мисли, че свещеникът му е роднина.

Като помълча за момент, Торн произнесе:

— Поканете го да влезе при мен.

Дженингс веднага намери кабинета на Торн. Всичко наоколо беше подредено в съвременен стил. Кабинетът се намираше в дъното на дълъг коридор, по двете стени на който бяха окачени портретите на всички американски посланици в Лондон. Като минаваше покрай тях, Дженингс учуден разбра, че Джон Куинси Адамс и Джеймс Монро са заемали този пост, преди да станат президенти на САЩ. Добро начало на кариера! Може би старият Торн също ще стане велик по волята на съдбата.

— Влезте — усмихна се Торн, когато репортьорът отвори вратата на кабинета. — Седнете.

— Извинете, че нахлувам…

— Нищо.

За всички години на работа в ролята на фотоловец Дженингс за пръв път се намираше така близо до жертвата си. Да попадне тук, се беше оказало по-лесно, отколкото си бе представял. Сега го тресеше; коленете му трепереха, сърцето му биеше учестено. Възбудата беше толкова силна, че почти граничеше със сексуална.

— Бих искал още веднъж да ви поднеса извиненията си за счупения апарат — каза Торн.

— Той и без това беше стар.

— Искам да ви възстановя щетите.

— Не, не…

— Много бих искал. И вие трябва да ми помогнете.

Дженингс сви рамене и кимна.

— Кажете коя е най-добрата камера и ще ви я доставят.

— Е… вие сте твърде великодушен.

— Просто ми назовете най-добрата.

— Немско производство. „Пентафлекс-300“.

— Разбрахме се. Кажете на секретарката ми къде може да ви намерим.

Торн изучаваше репортьора, разглеждаше всеки детайл, от различните чорапи на краката до конците, висящи от яката на якето му. Дженингс обичаше да се облича предизвикателно. Той знаеше, че външността му кара хората да се чувстват неловко. В някакъв извратен смисъл това даваше необходимия тласък на работата му.

— Видях ви на събранието — каза Торн.

— Винаги се стремя да бъда на нужното място и навреме.

— Много сте усърден.

— Благодаря.

Торн стана от бюрото, приближи се до бара и отвори бутилка бренди. Дженингс гледаше как той налива напитката, после взе предложената му чаша.

— Много добре отговорихте на онзи младеж снощи — каза Дженингс.

— Така ли мислите?

— Да.

— А аз не съм сигурен.

Те протакаха. И двамата чувстваха това, чакайки събеседникът пръв да заговори по същество.

— Аз съм съгласен с него — добави Торн. — Много скоро вестниците ще ме нарекат комунист.

— Е, знаете цената на печата.

— Да.

— И те трябва да живеят от нещо.

— Така е.

Пиеха бренди на малки глътки. Торн се приближи до прозореца и като погледна през него, каза:

— Свой роднина ли търсите?

— Да, сър.

— Това свещеникът на име Тасоне ли е?

— Той е свещеник, но не съм сигурен как точно се казва. Брат е на майка ми. Разделени са още като деца.

Торн погледна Дженингс и репортьорът почувства в погледа му разочарование.

— И така, вие всъщност не го познавате? — попита посланикът.

— Не, сър. Просто се опитвам да го намеря.

Торн се намръщи и се отпусна на един стол.

— Може ли да попитам?… — започна Дженингс. — Ако знаех по каква работа е идвал при вас, бих могъл…

— Това беше молба за една болница. Той искаше… пожертвование.

— За каква болница?

— В Рим. Не си спомням точно.

— Остави ли ви адреса си?

— Не. Виждате ли, самият аз съм малко разстроен, защото обещах да изпратя чек, а не знам къде.

Дженингс кимна:

— Излиза, че ние с вас вървим по една следа.

— Явно е така — отговори Торн.

— Той просто дойде и си отиде?

— Да.

— И повече не сте го виждали?

Лицето на Торн придоби напрегнат израз. Дженингс забеляза това и реши, че посланикът крие нещо.

— Не.

— Помислих си… може би той е идвал на речите ви?

Погледите им се срещнаха и Торн разбра, че репортьорът играе някаква игра с него.

— Как се казвате? — попита той.

— Дженингс. Хабър Дженингс.

— Мистър Дженингс…

— Хабър.

— Хабър. — Торн изучаваше лицето му, после отмести очи и отново погледна през прозореца. — За мен също е много важно да намеря този човек. Този свещеник, който беше тук. Струва ми се, че бях твърде рязък с него и бих искал да се извиня.

— В какъв смисъл рязък?

— Изпратих го твърде грубо, без дори да изслушам това, което той искаше да ми каже.

— Сигурен съм, че е свикнал с това. Когато се налага да молиш за пожертвования…

— Бих искал да го намеря. Това е много важно за мен.

Като погледне Торн, човек лесно би могъл да се увери, че това е така. Дженингс разбра, че е на верен път, но не знаеше докъде ще го доведе този път. Всичко, което можеше да направи сега, беше да играе с открити карти.

— Ако го намеря, ще ви уведомя — каза той.

— Бъдете така добър.

— Разбира се.

Торн кимна. Дженингс стана, приближи се до Торн и му стисна ръката.

— Развълнуван ли сте от нещо, господин посланик? Надявам се, че мирът няма да бъде нарушен?

— О, не — отговори Торн, като се усмихна.

— Аз съм ваш поклонник. Затова ви преследвам.

— Благодаря.

Дженингс се отправи към вратата, но Торн го спря.

— Мистър Дженингс?

— Да, сър.

— Бих искал да знам… нали никога не сте виждали този свещеник?

— Не.

— Вие казахте, че той би могъл да дойде на някоя от речите ми. Помислих си, че може би…

— Какво?

— Не… Няма значение.

— Може ли да направя ваши снимки в дома ви? — изведнъж попита Дженингс. — Така да се каже, в семеен кръг?

— Сега не е най-подходящото време за това.

— Може ли да ви се обадя след няколко дни?

— Да. Моля ви.

— Добре, ще ви се обадя.

Репортьорът излезе и Торн внимателно погледна след него. Този човек определено знае нещо, но какво може да знае той за свещеника? Дали беше просто съвпадение, че човекът, с когото той се беше запознал съвсем случайно, търси точно същия свещеник, който го преследва денонощно? Торн дълго мисли, но не можа да реши нищо. Както и много други неотдавнашни събития в живота му, и това изглеждаше просто съвпадение, зад което обаче се криеше нещо повече.