Дейвид Залцер
Изчадие адово (3)

Втора глава

Торнови бяха от семейство на католици, но никога не са вярвали в Бога. Катерина рядко произнасяше молитви и посещаваше църквите само на рождество и възкресение, но повече по традиция, отколкото поради вяра в католическите догми. Самият Торн, за разлика от Катерина, се отнасяше много спокойно към факта, че така и не кръстиха своя син Деймън. Наистина, опитаха се да направят това. Веднага след раждането съпрузите отнесоха младенеца в църквата, но неговият страх, още от влизането, беше толкова очевиден, че им се наложи да спрат церемонията. Свещеникът излезе след тях на улицата, държейки светена вода в ръце, и предупреди, че ако детето не бъде кръстено, никога няма да влезе в Божието царство, но Торн рязко отказа да продължат кръщавката, виждайки колко е изплашено детето. За да успокои Катерина, беше устроено импровизирано кръщение вкъщи, но тя докрай не повярва в него, с намерението да се върне някога по-късно с Деймън в църквата и да направи всичко, както му е редът.

Но този ден така и не дойде. Скоро те се завъртяха сред неотложни неща и беше забравено за кръщенето. Конференцията по въпросите на икономиката завърши и той отново се върна във Вашингтон. Пое задълженията на съветника на президента и стана видна политическа фигура. В неговия чифлик в Маслин, щата Вирджиния, започнаха да се провеждат съвещания, за които пишеха вестниците от Ню Йорк до Калифорния, и семейство Торнови стана известно на всички читатели на националните списания. Те бяха богати, фотогенични и бързо се издигаха нагоре. И което не е маловажно, в тяхното общество често можеше да се види президентът. Затова за никого не беше неочаквано назначаването на Торн като посланик на САЩ във Великобритания. На тази длъжност той можеше да разгърне всички свои потенциални възможности.

Когато пристигнаха в Лондон, Торнови се настаниха в Пирфорд, в сгради от седемнадесети век. Животът им заприлича на прекрасен сън, особено на Катерина: тя беше толкова чудесна и съвършена, че нещо дори плашеше. В крайградския си дом тя живееше уединено — щастлива майка с любимото си чедо. При желание можеше да изпълнява задълженията на жена на дипломат, при това тя беше забележителна домакиня. Сега имаше всичко: и детето, и любовта на мъжа си. Катерина разцъфна като очарователно цветче — крехко и нежно, удивляваше всички със своята свежест и красота.

Предградието Пирфорд беше твърде респектиращо, съществуването му отиваше дълбоко в историята на Англия. Тук бяха погребите, където дълго време се е криел заточеният херцог, докато не го открили и ликвидирали. Наоколо беше гората, в която крал Хенрих V е ловил диви прасета. В дома имаше подземни преходи и секретни изходи, но там цареше радост, защото домът беше пълен със смях и гости по всяко време на денонощието.

За изпълняване на домашните задължения бяха наети слуги, двама от тях живееха в дома постоянно — Хортънови, изпълняващи задълженията на готвачка и шофьор, истински англичани с неповторимо чувство за собствено достойнство. Когато Катерина беше заета, с Деймън се занимаваше гледачката — млада, пухкава англичанка на име Чейса. Тя беше умница, знаеше много игри и обожаваше Деймън, сякаш беше нейният собствен син. Те бяха заедно по цели часове, Деймън ходеше след нея по голямата поляна или тихо седеше до езерото, докато Чейса му хващаше скакалци и водни кончета, които после отнасяха вкъщи в кутийки. Детето израстваше и от гледна точка на художника беше самото съвършенство. Той навърши три години, предсказанието за превъзходно здраве се сбъдна. Освен това той поразяваше със своята изумителна сила. Деймън беше така спокоен и наблюдателен, което рядко се срещаше при деца на неговата възраст и гостите често се чувстваха неуютно пред неговия поглед. Ако умът се измерва със способността за внимателно съзерцание, той можеше да бъде смятан за гений, защото момчето можеше с часове да стои на малката скована пейка под ябълката и да наблюдава хората, минаващи наоколо, без да пропуска нито един детайл. Хортън, шофьорът на семейството, често вземаше Деймън със себе си, когато му се налагаше да изпълнява различни поръчения. Харесваше му мълчаливото присъствие на малчугана и той се учудваше на способността на детето да опознава окръжаващия свят с такова внимание и удоволствие.

— Той прилича на малък марсианец — каза веднъж Хортън на жена си, — сякаш са го пратили тук да изучава човечеството.

— Да не чуе майка му — отговори тя, — да не вземеш да й кажеш нещо подобно.

— Нямах предвид нищо лошо. Просто той е малко странен.

И още нещо беше необикновено: Деймън рядко ползваше гласа си. Радостта си показваше с широка усмивка, от което на бузите му се появяваха ямичките. Когато тъжеше, мълчаливо плачеше. Веднъж Катерина каза това на лекаря, но той я успокои, като й разказа за едно дете, което не проговорило до осем години, а веднъж, когато обядвало, произнесло: „Не обичам картофено пюре.“ Изумена, майката го попитала защо е мълчало през цялото време. Малчуганът отговорил, че това не било необходимо, тъй като дотогава не били сервирали картофено пюре.

Катерина се разсмя и се успокои за Деймън. В края на краищата Алберт Айнщайн не е говорил до четири, а Деймън е само на три и половина. Освен неговата поразителна наблюдателност и мълчаливост в останалото той беше съвършено дете, достоен плод от идеалния съюз на Катерина и Джереми.