Дейвид Залцер
Изчадие адово (5)

Четвърта глава

През юли всичко в местността разцъфна. Всичко се обви в зеленина и оживя; в горите, които започваха веднага след градините, се криеха много животни. Хортън слагаше капани за зайците, страхувайки се, че те могат да излязат от гората, и да изгризат лалетата му. Пронизителните викове на попадналите в капан животинчета можеха да се чуят всяка нощ. Но скоро това свърши — и то не само защото Катерина настоя за това, но и защото на самия Хортън не му харесваше да ходи из гората и да събира останките от нещастните зайци. Освен това той чувстваше върху себе си нечий поглед, който като че ли постоянно го следеше. Когато призна това на жена си, тя се разсмя и каза, че това сигурно е призракът на Хенри V. Но на Хортън не му беше до шеги. Той беше обезпокоен от това, че мисис Бейлък води постоянно Деймън в гората, където го занимава с часове — кой знае с какво. Хортън забеляза също така, докато помагаше на жена си в прането, че по дрехите на момчето има много черни косми, като че ли се е занимавало с някакво животно. Но той не можа да се сети за никакво правдоподобно обяснение и прибави това към неприятните загадки на къщата Пирфорд, които ставаха все повече и повече.

Катерина започна да отделя на детето все по-малко и по-малко време, новата бавачка я заместваше. Мисис Бейлък наистина беше прекрасна гувернантка и детето я обикна. Но имаше нещо тревожно и даже донякъде неестествено: момчето предпочиташе компанията й пред собствената си майка. Всички слуги обсъждаха това; беше им неприятно заради господарката, която новата бавачка беше изместила от сърцето на сина й. Искаше им се мисис Бейлък да напусне. Но вместо това положението й се укрепваше с всеки изминал ден, а влиянието й върху господарите на дома се засилваше.

Катерина също усещаше това, но не можеше да го промени. Тя се чувстваше виновна, че вече веднъж е лишила Деймън от любим приятел, и се страхуваше да не би това да се повтори.

Катерина използваше докрай възвърнатата си свобода: сутрин се занимаваше с благотворителност, следобед посещаваше приятели. Тя излезе от образа си на крехко цветче и се превърна в лъвица, излъчваща енергия и увереност, които никой дотогава не беше подозирал у нея. Торн би искал да има точно такава жена и въпреки че внезапната й промяна леко го обезпокои, не се опитваше да й пречи по никакъв начин. Даже в леглото тя се промени — стана по-възбудена и страстна. Торн не можеше да разбере, че това беше по-скоро проява на отчаяние, отколкото на желание.

С назначението си в Лондон Торн беше станал централна фигура по въпросите на вноса на нефт. След няколко седмици трябваше да замине за Саудитска Арабия, но сам, тъй като арабите смятаха присъствието на жени при делови пътувания за проява на мъжка слабост.

— Не мога да го разбера — каза Катерина, когато той й обясни всичко.

— Това е част от културата им — отговори Торн. — Отивам в тяхната страна и съм длъжен да се съобразявам с националните им особености.

— А те не са ли длъжни да се съобразяват с теб?

— Разбира се.

— Но нали и аз съм част от културата?

— Катерина…

— Виждала съм ги тия шейхове. Виждала съм жените, които те си купуват. Където и да отидат, около тях винаги се навъртат проститутки. Може би очакват това и от теб?

— Честно казано, не знам.

Те разговаряха в спалнята; беше вече късно — не най-подходящото време за спорове.

— Какво имаш предвид? — тихо попита Катерина.

— Това е много важно пътуване, Кети.

— И ако поискат ти да спиш с някоя проститутка…

— Ако поискат да спя с някой евнух, аз ще спя с техния евнух! Знаеш какво е поставено на карта.

— А каква е моята роля в това? — тихо попита тя.

— Ти ще бъдеш тук. Това, което правиш тук, не е по-маловажно.

— Не ми трябва покровителственият ти тон!

— Просто искам да разбереш…

— Че ще спасиш света, ако правиш, каквото ти кажат те?

— Може и така да се каже.

Тя го погледна. С неприязън.

— Сигурно всички ние сме проститутки, Джереми. Ти — за тях, а аз — за теб. Затова хайде да си лягаме.

Той нарочно остана дълго време в банята, като се надяваше, че докато се върне, жена му вече ще спи. Но тя не спеше. Тя го чакаше и Торн усети във въздуха миризмата на парфюм. Той седна на леглото и се загледа в нея. Най-сетне тя се усмихна и каза:

— Извинявай. Всичко разбирам.

Тя го притисна към себе си. После започнаха да правят любов, но по съвършено нов начин. Катерина отказваше да се движи, но не пускаше мъжа си, като го заставяше да свърши. Когато всичко свърши, тя отпусна ръце и той я погледна с болка.

— Иди да спасяваш света — прошепна Катерина. — И прави всичко, което ти заповядат.

Тази нощ Торн не успя да заспи, седеше до остъклената врата на балкона и се любуваше на лунната нощ. Той виждаше гората, няма и застинала като някакво сънно същество.

Но гората не спеше и на Торн се стори, че някой го наблюдава. Торн отиде до прага, взе бинокъла и го приближи до очите си. Отначало не виждаше нищо, освен тъмнина. И изведнъж видя очите! Две светещи въгленчета, отразяващи светлината на Луната, близко поставени, тъмножълти. Те бяха насочени към къщата. Торн трепна, свали бинокъла и отстъпи назад. Остана известно време в стаята, потресен от видяното, а после слезе по стълбата до входната врата и бавно излезе на улицата. Беше съвсем тихо. Торн отново пристъпи напред, като че нещо го теглеше към гората. Наоколо нямаше никой. Двете светещи въгленчета изчезнаха. Той се обърна и се спъна в нещо топло и мокро. Дишането му спря, отстъпи настрана и се наведе над земята. Беше мъртво зайче, току-що убито. Животинчето нямаше глава…

На следващата сутрин Торн стана по-рано и попита Хортън дали продължава да слага капани за зайци. Хортън отговори отрицателно и тогава Торн го заведе в гората, до мястото, където лежаха останките на животното. Над телцето кръжаха мухи. Хортън ги отпъди, а после се наведе и огледа трупчето.

— Какво мислите? — попита Торн. — Хищник ли се е появил наблизо?

— Не разбирам, сър. Но се съмнявам.

Той вдигна вкочаненото телце и с отвращение го показа на Торн.

— Хищниците обикновено оставят главата, а нея изяждат. Този, който го е убил, го е направил за развлечение.

Торн заповяда на Хортън да махне трупчето и да не казва на никого за това. Те тръгнаха напред, но Хортън внезапно спря.

— Тази гора никак не ми харесва, сър. Не ми харесва и това, че мисис Бейлък води там сина ви.

— Кажете й да не прави това повече — отговори Торн. — На поляната също има интересни неща.

Хортън изпълни заповедта и Торн за пръв път забеляза, че в къщата не всичко е наред. Мисис Бейлък го намери вечерта в кабинета му и изказа негодуванието си по повод на това, че й предават заповедите си чрез слугите.

— Разбира се, ще го направя — каза тя презрително, — но смятам, че заповедите трябва да ми се дават непосредствено от господаря.

— Не виждам разликата — каза Торн. Удиви го яростта, която проблясна в очите на жената.

— Това е разликата между голямата къща и някоя малка къщица, мистър Торн. Започва да ми се струва, че тук не се знае кой е главният.

Тя се обърна на токовете си и излезе, а Торн така и не разбра какво имаше предвид тя.

 

 

В Челси, на третия етаж на скромното си жилище, не спеше репортьорът Хабър Дженингс. Той разглеждаше колекцията си от снимки на Торнови, окачени по стените на стаята му.

Беше се изяснило, че Катерина е от семейство на руски емигранти и баща й се беше самоубил: една статия в „Минеаполис таймс“ разказваше как той се е хвърлил от покрива на кантората си в Минеаполис. Катерина се беше родила един месец след това, а майка й се беше омъжила повторно и се беше преместила с мъжа си в Ню Хампшър. Катерина носеше бащината си фамилия и в оскъдните интервюта, които даваше на печата, тя никога не беше споменавала втория си баща. Репортьорът усещаше нарастваща увереност, че е попаднал на важна следа.

Липсваше му само снимка на самия посланик и той се надяваше да я получи на следващия ден! В църквата „Вси светии“ трябваше да се състои венчавка на важни личности и Торнови сигурно ще присъстват. Разбира се, подобно събитие не беше в стила на Дженингс, но човек никога не знае кога може да му провърви.

 

 

Един ден преди венчавката Торн изостави обичайната си съботна работа в посолството и замина с Катерина извън града. Той беше обезпокоен от последните събития, искаше да останат насаме и да разбере какво става с нея. За пръв път през последните няколко месеца Катерина се развесели, наслаждаваше се на пътуването и го държеше за ръка, докато бродеха по поляните. По обяд се оказаха в Страдфорд на Ейвън и отидоха на любителски спектакъл „Крал Лир“. Катерина беше погълната от пиесата и даже се просълзи. Накрая тя заплака открито и Торн дълго я успокояваше в празната зала, след като всички зрители отдавна си бяха отишли.

Те се върнаха в колата и продължиха. Краткотрайният изблик на емоции беше върнал отдавна изчезналата близост помежду им. Когато отново спряха до реката, Катерина пак се разплака. Тя му разказа за страховете си да не загуби Деймън — не би преживяла нещо да се случи с него.

— Няма да го загубиш, Кети — нежно я успокояваше Торн. — Животът не може да бъде толкова жесток.

Той отдавна не я беше наричал Кети и тази дума му напомни за увеличаващото се разстояние помежду им през последните няколко месеца. Седнаха на тревата под един огромен дъб и гласът на Катерина спадна до шепот.

— Толкова се страхувам — каза тя.

— Няма от какво да се страхуваш.

Огромен майски бръмбар пълзеше край нея и тя го наблюдаваше как се промъква между тревичките.

— От какво се страхуваш, Катерина?

— А как да не се страхувам?

Той я гледаше, очаквайки продължение.

— Страхувам се от хубавото, защото то ще свърши… Страхувам се от лошото, защото съм слаба… Страхувам се от твоите успехи и неуспехи. Страхувам се, че аз нямам никакво отношение към тях. Страхувам се, че ще станеш президент на Съединените щати, Джереми, и ще ти се налага да търпиш съпруга, която е недостойна за теб.

— Ти правиш всичко прекрасно — успокояваше я Джереми.

— Но това не ми харесва!

Признанието беше просто и някак си го успокои, като изясни някои неща.

— Шокира ли те това? — попита Катерина.

— Малко — отговори Джереми.

— Знаеш ли какво искам най-много?

Той поклати глава.

— Искам да се върнем вкъщи.

Той легна на тревата, като се взря в зелените листа на дъба.

— Повече от всичко на света, Джереми. Да заминем там, където ще бъдем в безопасност. Там, където сме родени.

Последва дълга пауза. Тя легна до него и Торн я прегърна.

— Тук също е безопасно. В прегръдките ти.

— Да.

Катерина затвори очи и на лицето й се появи замечтана усмивка.

— Виждам Ню Джърси — прошепна тя. — А там, на хълма — наша ли е тази малка ферма?

— Този хълм е много голям, Кети.

— Знам. Знам. Никога не можем да го преминем.

Задуха лек ветрец и листата над тях зашумоляха.

Торн и Катерина мълчаливо гледаха слънчевите зайчета, пребягващи по лицата им.

— Може би Деймън ще успее — прошепна Джереми. — Може би той ще стане преуспяващ фермер.

— Едва ли. Метнал се е на теб.

Торн не отговори.

— Това е истина — продължаваше Катерина. — Като че ли изобщо нямам нищо общо с него.

Торн се привдигна и видя натъженото й лице.

— Защо говориш така?

Тя сви рамене, без да знае как да го обясни.

— Той е твърде самостоятелен. Като че ли никой не му трябва.

— Само така изглежда.

— Той не е привързан към мен, както децата се привързват към майките си. А ти обичаше ли майка си?

— Да.

— А жена си?

Очите им се срещнаха и той я погали по лицето. Катерина целуна ръката му.

— Не искам да си тръгвам оттук — прошепна тя. — Искам да лежа така цял живот.

— Знаеш ли, Кети — произнесе Торн след дълго мълчание, — когато те видях за пръв път, си помислих, че си най-красивата жена на света.

Тя се усмихна благодарно.

— И досега мисля така, Кети — прошепна той. — Досега.

— Обичам те — каза Катерина.

— И аз много те обичам — отговори Джереми.

Тя сви устни, в очите й заблестяха сълзи.

— Даже не искам да говорим повече. Искам да запомня това, което казахме току-що.

… Когато тя отново отвори очи, вече беше тъмно.

Върнаха се в Пирфорд късно. Всички в къщата спяха. Съпрузите запалиха огъня в камината, наляха си вино и седнаха един до друг на мекия, тапициран с кожа диван.

— А какво ще правим в Белия дом? — попита Катерина.

— Той е много далеч.

— А може ли да се прави любов там?

— Защо не?

— А няма ли да е неприятно в спалнята на Линкълн?

— Неприятно?

— Че сме толкова нищожни.

— В спалнята на Линкълн?

— На собственото му легло.

— Сигурно ще се обърне в гроба.

— О, той може да се присъедини към нас.

Торн се засмя и я притисна към себе си.

— Ще се наложи да свикнем и с туристите — добави тя. — Те минават през спалнята на Линкълн три пъти на ден.

— Ще заключим вратата.

— Не, така не става. Ето какво: ще вземаме от тях допълнителна такса!

Той отново се засмя, доволен от доброто й настроение.

— Погледнете — продължаваше да се занася Катерина. — Вижте как президентът и жена му…

— Кети!

— Кети и Джери заедно. Старецът Линкълн се обръща в гроба си.

— Какво ти става? — опита се да я отрезви Торн.

— Ти.

Тя се засмя и Торн се присъедини към нея. Този ден и тази нощ бяха такива, за каквито тя беше мечтала винаги.

Следващият ден започна прекрасно. Към девет сутринта Торн вече беше облечен за венчавката и весело слезе в гостната.

— Кети! — повика я той.

— Още не съм готова — разнесе се от банята гласът й.

— Ще закъснеем.

— Сигурно.

— Ще ни чакат, затова побързай.

— Опитвам се.

— Деймън облечен ли е вече?

— Надявам се, да.

— Не трябва да закъснявам.

— Помоли мисис Хортън да приготви закуската.

— Не искам да закусвам.

— Аз искам.

— По-добре побързай.

Хортън вече беше докарал лимузината до входа. Торн излезе на улицата и с жест го помоли да почака още малко, после бързо се върна в кухнята.

Катерина излезе от стаята, като завързваше пътьом колана на бялата си рокля, и тръгна към стаята на Деймън, казвайки силно:

— Хайде, Деймън! Всички вече са готови!

Момчето не беше в стаята си. Тя чу шума на вода в банята, бързо отиде там и извика от негодувание: Деймън още седеше във ваната, а мисис Бейлък продължаваше да го мие.

— Мисис Бейлък — заплашително каза Катерина, — помолих ви момчето да бъде облечено не по-късно от…

— Ако нямате нищо против, мисля, че е по-добре той да отиде на разходка в парка.

— Казах, че смятаме да го вземем със себе си в църквата!

— Църквата не е подходящо място за малко момченце в такъв слънчев ден.

Жената се усмихваше. Очевидно не разбираше цялата сериозност на положението.

— Извинявайте — Катерина се опитваше да говори спокойно, — но е много важно да бъдем в църквата.

— Още е малък за църквата. Ще направи куп пакости — държеше на своето мисис Бейлък.

— Вие като че ли не ме разбирате? — твърдо каза Катерина. — Искам той да дойде с нас в църквата.

Мисис Бейлък се стегна, оскърбена от тона на Катерина. Детето също почувства нещо нередно и се приближи до бавачката си, а тя, седейки на пода, гледаше майка му отдолу нагоре.

— Бил ли е в църква преди? — попита мисис Бейлък.

— Не разбирам какво значение има…

— Кети! — извика Торн.

— Идвам! — отзова се тя и строго погледна жената, но тя й отвърна със същия поглед.

— Извинете, че казвам мнението си, но нима мислите, че четиригодишно дете ще разбере църковните ритуали на католическа венчална церемония?

Дъхът на Катерина спря.

— Аз съм католичка, мисис Бейлък, мъжът ми — също!

— На кого са нужни католиците — парира жената.

Катерина се вкамени от внезапното нападение.

— Ще трябва да облечете сина ми — произнесе тя колкото можа по-спокойно — и да го доведете в колата в срок от пет минути. Или си търсете работа другаде.

— Сигурно точно така ще направя.

— Това е ваша работа.

— Ще си помисля.

— Надявам се.

Настъпи напрегната тишина. Катерина изведнъж се обърна, смятайки да тръгва.

— Колкото до църквата… — каза мисис Бейлък.

— Да?

— Ще съжалявате, че сте го взели.

Катерина излезе. Не бяха минали и пет минути и Деймън, чист и облечен, стоеше до колата.

Минаха през Шепъртън, където се строеше ново шосе, и попаднаха в голямо задръстване. От това напрежението, което и без това се чувстваше в колата, се засили.

— Случило ли се е нещо?

— Нищо особено.

— Ти си ядосана.

— Глупости.

— Какво е станало?

— Нищо.

— Е, добре. Разказвай.

— Мисис Бейлък — въздъхна Катерина.

— Какво за нея?

— Поговорихме си.

— За какво?

— Тя искаше да се разходи с Деймън в парка.

— Нима това е лошо?

— Вместо църквата.

— Не мога да кажа, че бих бил против това.

— Тя направи всичко възможно той да не дойде с нас.

— Сигурно й е скучно без него.

— Не знам дали това е хубаво.

Торн сви рамене и с невиждащ поглед се взря напред, докато се промъкваха през ръмжащата редица коли.

— Не можем ли да заобиколим, Хортън?

— Не, сър — отговори Хортън, — но, ако нямате нищо против, бих искал да ви кажа някои неща за мисис Бейлък.

Торн и Катерина се спогледаха, учудени от това заявление.

— Говорете — каза Торн.

— Не искам да говоря в присъствие на момчето.

Катерина погледна Деймън. Той си играеше с връзките на новите си обувки и очевидно не слушаше разговора.

— Всичко е наред — каза Катерина.

— Струва ми се, че тя му влияе зле — продължаваше Хортън. — Тя не уважава правилата, приети в къщата.

— Какви правила? — попита Торн.

— Не бих искал да навлизам в подробности, сър.

— Моля ви.

— Е например у нас е прието слугите да се хранят заедно, а съдовете да мият, като се редуват.

Торн погледна Катерина. Явно нямаше нищо страшно.

— Тя никога не се храни с нас — продължаваше Хортън. — Сигурно слиза, след като всички са се нахранили, и взема храна за себе си.

— Разбирам — каза Торн с престорена загриженост.

— И после оставя чиниите си.

— Мисля, че просто можете да я помолите да не прави вече това.

— Освен това при нас е прието да не се излиза на улицата, след като загаснат светлините — продължаваше Хортън, — а аз неведнъж съм виждал как тя посред нощ ходи в гората. И върви много тихо, като явно се надява, че никой няма да я чуе.

Торн се замисли, казаното силно го учуди.

— Това е доста странно… — промърмори Джереми.

— И още нещо — доста деликатно. Извинете ме — каза Хортън, — но забелязахме, че тя не използва тоалетна хартия. Не сме сменяли рулона й нейната кабинка, откакто се е появила.

На задната седалка Торнови се спогледаха. Историята започваше да става неразбираема.

— Мисля, че тя го прави в гората, което никак не подхожда на поведението на цивилизован човек.

Настъпи мълчание. Торнови бяха потресени.

— И още нещо, сър. Още нещо лошо.

— Какво има още, Хортън? — попита със страх Торн.

— Тя поръчва по телефона разговори с Рим.

Като свърши речта си, Хортън намери свободно място между колите и бързо излезе от задръстването. Пейзажът се замярка пред очите им. Катерина и Торн тихо разговаряха, като рядко се поглеждаха един друг.

— Днес тя се държа предизвикателно — каза Катерина.

— Искаш да я уволниш ли?

— Не знам. А ти?

Торн сви рамене.

— Изглежда, Деймън свикна с нея.

— Знам.

— Трябва да се съобразяваме с това.

— Да — въздъхна Катерина. — Разбира се.

— Но можеш да я уволниш, ако искаш.

Катерина замълча за момент.

— Мисля, че тя сама ще напусне.

Деймън седеше между тях, взрян в пода. Колата навлизаше в града.

Църквата „Вси светии“ беше гигантска постройка. Тук се сливаха елементи от архитектурата на всички векове от XVII до XX. Днес стълбата, водеща към огромната врата, беше покрита с цветя и от двете й страни стояха тържествено облечени шаферки. На тържеството се бяха събрали много хора, охраната с мъка задържаше тълпата. Това отнемаше време и затова на колите се налагаше да се подредят на опашка, като оставят поред пътниците си.

Поради закъснението лимузината на Торнови се оказа назад в опашката. Тук нямаше охрана и хората заобиколиха колата, надничайки безцеремонно вътре. Колата бавно се придвижваше напред, а тълпата се сгъстяваше все повече и повече. Задрямалият Деймън се събуди и се изплаши от надничащите през прозореца хора. Катерина притисна момчето към себе си и погледна напред. Хората ставаха все повече и повече, те започнаха да бутат колата. Уродливата глава на хидроцефал се приближи до прозореца и той започна да чука по стъклото, като че ли искаше да влезе в колата.

Катерина се обърна, стана й лошо, а уродът се разкикоти.

— Боже мой — каза Катерина, като се пребори с гаденето. — Какво става тук?

— Целият квартал е задръстен.

— Не можем ли да заобиколим?

— Колите са опрени една в друга — и отпред, и отзад.

Чукането по стъклото продължаваше и Катерина затвори очи, опитвайки се да не слуша усилващия се неприятен звук.

— Не можем ли някак да се измъкнем оттук? — примоли се тя.

Деймън също споделяше тревогата на майка си, в очите му се появи безпокойство.

— Всичко е наред… всичко е наред — успокояваше момчето Торн, забелязал тревогата му. — Тези хора няма да ни направят нищо лошо, те само искат да видят кой пътува в колата.

Очите на детето започнаха да се разширяват от ужас, ала те не гледаха тълпата, а по-високо — издигащата се съвсем наблизо кула на църквата.

— Деймън…

Торн погледна Катерина, която не сваляше очи от детето. Лицето на Деймън беше станало съвсем каменно, той се беше свил на кълбо, макар че тълпата отдавна беше отстъпила и пред тях се извисяваше величественият купол.

— Всичко наред ли е, Деймън? — попита Катерина. — Хората вече си отидоха…

Но погледът на детето, както и преди беше устремен към църквата, а в очите му беше застинал страх.

— Какво е станало с него? — рязко попита Торн.

— Не знам.

— Какво ти е, Деймън?

— Той е изплашен до смърт.

Катерина протегна ръка на момчето и то се вкопчи в нея, като с отчаяние гледаше ту нея, ту Торн.

— Та това е просто църква, миличък — напрегнато проговори Катерина.

Момчето рязко се обърна. Устните му пресъхнаха, то започна да изпада в паника: дишането му стана прекъснато, кръвта се отдръпна от лицето му.

— Боже мой! — ахна Катерина.

— Лошо ли му е?

— Той е като лед. Студен като лед!

Лимузината рязко спря пред църквата, вратите се отвориха; един от шаферите подаде ръка на Деймън и той се замята в ужас, като се вкопчи в роклята на Катерина.

— Деймън! — извика Катерина. — Деймън!

Тя се опитваше да разтвори пръстите му, но той се държеше за роклята й с нарастващо отчаяние.

— Джереми! — Катерина губеше самообладание.

— Деймън! — извика Торн.

— Той къса роклята ми!

Торн се наведе към момчето, но то още по-силно се вкопчи в майка си, като я драскаше по лицето, хващаше се за косата й, отчаяно се мъчеше да се задържи.

— Помощ! Боже! — изпищя Катерина.

— Деймън! — закрещя Торн, като се опитваше да откъсне детето. — Деймън! Пусни я!

Деймън пронизително закрещя от ужас. Събра се тълпа, която наблюдаваше с любопитство схватката им. Хортън, желаейки да помогне, се обърна от предната седалка и се опита да го побутне, за да го избута на улицата. Но детето се превърна в истински звяр, то крещеше, а пръстите му с остри нокти се забиха в лицето и главата на Катерина. То даже успя да изскубне солиден кичур от косата й.

— Махнете го! — закрещя Катерина.

В ужас тя започна да бие Деймън, като се опитваше да махне ръката, вкопчена в лицето й. С рязко движение Торн изтръгна детето, хвана го и го притисна към себе си.

— Да тръгваме! — извика той, задъхан, на Хортън. — Да се махаме оттук!

Детето продължаваше да се мята. Хортън затвори вратите, лимузината потегли.

— Боже мой — хлипаше Катерина, обхванала главата си с ръце. — Боже… мой…

Лимузината се движеше напред и конвулсиите на детето постепенно стихваха, главата му се отметна в пълна изнемога. Хортън излезе на шосето и след няколко минути в колата настъпи тишина. Очите на Деймън горяха, на лицето му бяха избили капки пот. Торн все още не го изпускаше от ръцете си. До него седеше потресената Катерина, с разрошени коси, едното й око се беше затворило. Пътуваха мълчаливо, никой не смееше да заговори.

Като пристигнаха в Пирфорд, те отведоха Деймън в стаята му и поседяха малко при него. Челото на детето беше студено и не се наложи да викат лекар. Деймън се опитваше да не ги гледа. Той като че ли сам се беше изплашил от това, което бе направил.

— Ще се погрижа за него — спокойно каза мисис Бейлък, като влезе в стаята.

— Той е много наплашен — каза Катерина.

— Той не обича църквата — отговори бавачката. — Аз исках да го заведа в парка.

— Той… той съвсем подивя — произнесе Торн.

— Той просто се е разсърдил. — Мисис Бейлък се приближи до Деймън и го взе на ръце. Той се притисна към нея, а Торнови ги наблюдаваха мълчаливо. След това бавно излязоха от стаята…

— Нещо не е наред — каза през нощта Хортън на жена си.

Тя мълчаливо изслуша разказа му за това, което е станало през деня.

— Нещо не е наред с тази мисис Бейлък — продължаваше той. — И нещо не е наред с това момче, и нещо не е наред в цялата тази къща.

— Ти твърде сериозно възприемаш нещата — отговори тя.

— Ако беше видяла това, би ме разбрала.

— Детски изблик на раздразнение.

— Животински изблик.

— Той е много нервен, това е всичко.

— И откога?

Тя поклати глава и не отговори.

— Поглеждала ли си го някога в очите? — попита той. — Като че ли гледаш звяр. Тези очи наблюдават. Те чакат. Те знаят неща, за които ти нямаш и представа. Те помнят места, в които ти никога не си била.

— Стига с твоите суеверни страхове.

— Почакай и ще видиш — убеждаваше я Хортън. — Тук става нещо лошо.

— Навсякъде става нещо лошо.

— Всичко това никак не ми харесва — мрачно каза той. — Мисля, че трябва да заминем оттук.

По това време Торнови седяха във вътрешния двор. Беше вече късно. Деймън спеше. Те мълчаха и гледаха нощта. Лицето на Катерина беше подпухнало, виждаха се кръвоизливи и тя постоянно вдигаше към болното място салфетка, като от време на време я потапяше в топла вода от каната, която беше до нея.

— Е — каза тя най-сетне, — най-доброто, което можем да направим след този лош ден, е да го завършим. Отивам да си легна.

— Ще поседя още малко и идвам.

Стъпките на жена му затихнаха и Джереми остана насаме с мислите си.

Той гледаше гората, но вместо нея виждаше болницата в Рим, себе си, застанал до стъклената преграда и даващ съгласие за осиновяването на детето. Защо не беше разпитал за майката на Деймън? Коя е тя? Откъде е? Кой е бащата на детето и защо не беше дошъл? През тези години той беше правил някои предположения, които успокояваха страховете му. Може би истинската майка на Деймън е била просто селско момиче, религиозно, и затова й се е наложило да ражда в католическа болница. Това беше скъпа болница и тя не би могла да попадне там, ако няма връзки. Може да е била сираче, а детето да е извънбрачно — с това се обясняваше и отсъствието на бащата. Какво още трябваше да знае? Какво друго имаше значение? Детето беше подвижно, красиво и „напълно здраво“.

Торн не беше свикнал да се съмнява в постъпките си и да се обвинява, мозъкът му упорито настояваше, че е направил всичко правилно. Тогава той беше отчаян. Тъй като беше лесно раним и чувствителен, лесно би могъл да се поддаде на внушение. Може би е постъпил неправилно. Може би е трябвало да знае повече?

Торн така и не получи отговор на тези въпроси.

Само шепа хора знаеха, но сега те бяха разхвърляни по цялото земно кълбо. Сестра Тереза, отец Спилето, отец Тасоне. Само те знаеха. Само на тяхната съвест лежеше тази тайна. В мрака на онази далечна нощ те си гледаха работата, горди с това, че са избрали именно тях. През цялата история на Земята нещо подобно се беше случвало само два пъти, но едва сега щеше да бъде сполучливо. Те бяха трима, всичко вървеше чудесно и нито една жива душа не знаеше какво става тук. След раждането на Деймън сестра Тереза го подготви: премахна с депилатоар козината от ръцете и челото му, напудри го, за да изглежда детето добре, когато се появи Торн. Косата на главата на детето беше много гъста, както и разчитаха, тя я подреди с помощта на лак, като отначало провери дали на скалпа има бенка. Торн никога няма да види нито сестра Тереза, нито по-дребната риба — отец Тасоне, който в това време слагаше в ковчег два трупа, за да ги откара. Единият беше на детето на Торн — то беше млъкнало, преди да изплаче, а второто — на майката на оживялото дете. Отвън чакаше камион, готов да откара труповете в Черветери, където в тишината на гробището Сент Анжело вече чакаха гробарите.

Планът беше разработен от общество на поклонници на дявола и Спилето беше главен. Той избираше много внимателно съучастниците си. Сестра Тереза напълно го удовлетворяваше, но в последните минути Спилето започна да се безпокои за отец Тасоне, чиято вяра беше родена от страх. В последния ден той прояви нерешителност, което накара Спилето да се замисли. Тасоне беше енергичен, но тази енергия беше насочена към самия него, той правеше всичко на ръба на отчаянието. Тасоне забрави важността на тяхната мисия и вместо това се отдаде напълно на ролята си. Това самосъзнание го водеше до превъзбуда и Спилето искаше да извади Тасоне от играта. Ако един от тях не издържи, то ще трябва да отговарят и тримата. Но най-главното, това ще се отложи за още хиляда години.

В края на краищата Тасоне се оправда, като изпълняваше работата си предано и усърдно, и даже се справи с една случайност, която никой не можеше да предвиди. Докато товареха ковчега в колата, детето не беше мъртво и издаваше звуци. Като свали детето, Тасоне се върна с него в мазето на болницата и се постара детето никога да не произнесе нито звук. Извършеното силно го потресе. Но той направи това, а останалото нямаше значение.

Тази нощ всичко наоколо изглеждаше обикновено: лекарите и сестрите изпълняваха всекидневните си задължения, без да подозират за това, което става в непосредствена близост. Всичко беше направено с изключителна предпазливост и никой, най-вече Торн, не би могъл да узнае нищо.

Той седеше във вътрешния двор и гледаше в нощта. Изведнъж Торн осъзна, че Пирфордската гора вече не предизвиква у него лоши предчувствия. Сега гората изглеждаше спокойна, а щурците и жабите издаваха обичайните си звуци — шум, успокояващ и навяващ размисъл за това, че животът върви по естествения си път. Джереми премести поглед върху къщата, към стаята на Деймън. Там светеше нощна лампа и Торн си представи лицето на спящото момче. Сега, на края на този страшен ден, си струваше да отиде да види Деймън. Джереми стана, угаси лампата и се отправи към спящата къща.

Вътре беше съвсем тъмно, тишината звънеше в ушите му. Торн намери опипом стълбата и се качи горе. Той напразно се опита да намери ключа на лампата и продължи. Всичко около него беше като насън и Джереми бавно минаваше покрай стените, след това зави зад ъгъла на коридора. Пред него беше стаята на Деймън, слабата светлина на нощната лампа се процеждаше изпод вратата. Торн спря като вкопан: стори му се, че чу някакъв звук. Този звук приличаше повече на вибрация или глухо ръмжене, което веднага спря, преди Торн да успее да го определи. Отново се възцари пълна тишина. Торн смяташе да направи крачка напред, но звукът се повтори, този път по-силно, от което сърцето на Джереми едва не се пръсна от собствените си удари. Той погледна надолу и видя очите. Дишането му спря и Торн, вкаменен, се притисна към стената; ръмженето се засили и от тъмнината изникна куче, което се хвърли като страж към вратата на детето. Очите блестяха, взрени в него, ръмженето не спираше.

— Е… е… — промълви Торн с треперещ глас и от неговия звук звярът се сви, готов за скок.

— Спокойно — каза мисис Бейлък, излизайки от стаята си. — Това е стопанинът на къщата.

Кучето веднага се успокои, напрежението се разсея. Мисис Бейлък докосна ключа на лампата и коридорът изведнъж се изпълни със светлина. Торн, взрян в кучето, затаи дишането си.

— Какво… е това? — процеди той.

— Кое? — спокойно попита мисис Бейлък.

— Това куче.

— Според мен е овчарка. Красива е, нали? Намерихме я в гората.

Кучето, като неочаквано се усмири, легна в краката й.

— Кой ви е позволил…

— Помислих си, че може да ни потрябва куче пазач, а и момчето много го обича.

Торн, който стоеше напрегнат до стената, още го тресеше и мисис Бейлък не можа да сдържи любопитството си.

— Изплаши ли ви?

— Да.

— Виждате ли колко е добро. В смисъл като пазач. Повярвайте ми, ще ми бъдете благодарни за него, когато заминете.

— Когато замина къде? — попита Торн.

— Нали отивате в Саудитска Арабия?

— Откъде знаете за Саудитска Арабия?

Тя сви рамене.

— Не знаех, че това е такава тайна.

— Не съм казвал на никого за пътуването си.

— Мисис Хортън ми каза.

Торн кимна и отново погледна кучето.

— То няма да безпокои никого — увери го жената. — Ще го храним с остатъци от храна…

— Не искам да остава тук — отсече Торн.

Мисис Бейлък го погледна с удивление.

— Не обичате ли кучета?

— Когато поискам да имам куче, сам ще си го избера.

— Но то много се харесва на момчето, то му трябва.

— Аз сам ще реша какво куче му трябва.

— Децата смятат животните за свои защитници, сър. Останалото не ги интересува.

Тя го погледна, като че ли смяташе да му съобщи нещо много важно.

— Искате… искате да кажете нещо ли?

— Не смея, сър.

Но видът й безпокоеше Торн.

— Ако искате да кажете нещо, мисис Бейлък, с удоволствие ще ви изслушам.

— Не, сър. И без това си имате достатъчно грижи…

— Казах, че ще ви изслушам.

— Според мен детето се чувства самотно.

— Защо да е самотно?

— Майка му не се отнася към него много благосклонно.

Торн застина при тази забележка.

— Виждате ли? — каза тя. — Не трябваше да го казвам.

— Не много благосклонно?

— Струва ми се, че тя не го обича. И той усеща това.

Торн премълча. Не знаеше какво да каже.

— Понякога ми се струва, че Деймън си няма никого, освен мен — добави жената.

— Мисля, че грешите.

— А сега си има куче. То му харесва. Заради детето недейте да го прогонвате.

Торн погледна надолу към огромния звяр и поклати глава.

— Това куче не ми харесва. Още утре го махнете.

— Да го махна — къде? — попита тя изумено.

— Дайте го на кучкарите.

— Та те ги убиват!

— Тогава просто го изхвърлете. Утре да го няма.

Лицето на мисис Бейлък се вкамени и Торн се обърна. Жената и кучето гледаха след него; в очите им гореше омраза.