Дейвид Залцер
Изчадие адово (11)

Десета глава

След като вестта за Нещастието с Катерина се разчу, на Торн му беше лесно да обясни отсъствието си от посолството в течение на няколко дни. Тон каза, че отива в Рим за травматолог, въпреки че всъщност целта на пътуването беше друга. Дженингс го убеди, че трябва да започне от самото начало, тоест да отиде в същата болница, в която се е родил Деймън. И там, троха по троха, ще започнат да възстановяват истината.

Всичко беше уредено бързо и без излишен шум. Торн нае частен самолет, за да замине от Лондон, без да привлича вниманието на публиката. Часове преди излитането Дженингс подбра най-важните материали за изследване: няколко варианта на Библията, три книги по окултните науки. Торн се върна в Пирфорд, за да подготви багажа си и да вземе една голяма шапка, която го правеше неузнаваем.

В Пирфорд беше необичайно тихо, колите стояха в гаража, като че ли вече никой нямаше да пътува в тях. Хортънови ги нямаше.

— Тръгнаха си — поясни мисис Бейлък, когато той влезе в кухнята.

Жената стоеше до умивалника и режеше зеленчуци, точно както правеше преди мисис Хортън.

— Как така си тръгнаха? — попита Торн.

— Завинаги. Приготвиха си багажа и си тръгнаха. Оставиха един адрес, за да им изпратите там заплатите за последния месец.

Торн беше поразен.

— Не обясниха ли причината? — попита той.

— Няма значение, сър. Ще се справя и сама.

— Трябваше да обяснят…

— На мен във всеки случай нищо не ми казаха. Макар че те почти не разговаряха с мен. Мистър Хортън настояваше да заминат. Стори ми се, че мисис Хортън искаше да остане.

Торн погледна обезпокоен мисис Бейлък. Страхуваше се да я остави с Деймън. Но нямаше друг изход. Трябваше бързо да замине.

— Ще се справите ли сама, ако замина за няколко дни?

— Мисля, че да, сър. Продуктите ще ни стигнат за няколко седмици, а тишината в къщата няма да попречи на момчето.

Торн кимна и тръгна към вратата, но изведнъж спря:

— Мисис Бейлък…

— Сър?

— Онова куче.

— Да, знам. До довечера вече няма да е тук.

— Защо е още тук?

— Заведохме го в гората и го пуснахме там, но то само е намерило обратния път. То седеше на улицата вчера след… след нещастието, а момчето беше толкова потресено и помоли кучето да остане с него в стаята му. Казах на Деймън, че това няма да ви хареса, но при тези обстоятелства си помислих…

— Искам да го махнете оттук.

— Още днес, сър, ще се обадя да го вземат.

Торн тръгна към изхода.

— Мистър Торн?

— Да?

— Как е жена ви?

— Оправя се.

— Докато ви няма, можем ли да й отидем на посещение с момчето?

Торн се замисли, наблюдавайки жената, изтриваща ръцете си с кухненска кърпа. Тя беше истинско олицетворение на домакиня и той се учуди защо го дразни толкова.

— По-добре недейте. Ще отида сам с него, когато се върна.

— Добре, сър.

Те се сбогуваха и Торн отиде в болницата. Там се консултира с доктор Бекер, който му съобщи, че Катерина не спи и се чувства по-добре. Лекарят попита дали да покани психиатър при нея и Торн му даде телефона на Чарлз Гриър. После отиде при Катерина. Като го видя, тя се усмихна слабо.

— Здравей — каза той.

— Здравей — прошепна тя.

— По-добре ли си?

— Малко.

— Казват, че скоро ще се оправиш.

— Знам.

Торн сложи един стол до леглото и седна. Беше удивен от това, колко красива изглежда даже в такова състояние. Слънчевата светлина влизаше през прозореца, нежно осветявайки косите й.

— Изглеждаш добре — каза тя.

— Мислех за теб — отговори той.

— Представям си как изглеждам — усмихна се насила тя.

Торн взе ръката й и те се гледаха мълчаливо.

— Странни времена — тихо каза тя.

— Да.

— Нали все някога всичко ще се оправи?

— Мисля, че да.

Тя се усмихна тъжно и той протегна ръка, оправяйки кичур коси, паднали над очите й.

— Ние сме добри хора, нали, Джереми?

— Мисля, че да.

— Тогава защо всичко е против нас?

Той поклати глава, без да може да отговори.

— Ако бяхме лоши — тихо каза Катерина, — бих смятала, че всичко е наред. Може би бихме си го заслужили. Но какво неправилно сме направили?

— Не знам — отговори той с мъка.

Тя изглеждаше така нещастна, че чувствата го препълваха.

— Тук си в безопасност — прошепна Торн. — А аз заминавам за няколко дни.

Тя не отговори. Даже не го попита къде заминава.

— По работа. Неотложно е.

— Задълго ли?

— За три дни. Ще ти се обаждам всеки ден.

Катерина кимна, той бавно стана, носле се наведе и нежно целуна издрасканата й бледа буза.

— Джери?

— Да?

— Казаха ми, че сама съм скочила. — Тя го погледна с детско учудване и наивност. — И на ТЕБ ли така ти казаха?

— Да.

— Защо ми е трябвало да го правя?

— Не знам — прошепна Торн. — Но ще го изясним.

— Луда ли съм? — просто попита тя.

Торн я погледна и бавно поклати глава.

— Може би всички ние сме луди — отговори той.

Тя се привдигна и той отново се наведе, притискайки лице към нейното.

— Не съм скачала — прошепна тя. — Деймън ме блъсна.

Настъпи дълго мълчание и Торн бавно излезе от стаята.

Шестместният самолет „Лир“ возеше само Торн и Дженингс. Той се носеше в посока към Рим през нощта и в него беше тихо и напрегнато. Дженингс беше подредил книги около себе си и караше Торн да си спомни какво му беше казал Тасоне.

— Не мога — измъчено произнесе Торн. — Всичко ми е като в мъгла.

— Започнете отначало. Разкажете ми какво си спомняте.

Торн повтори разказа за първата си среща със свещеника, за последвалото преследване, най-сетне, за срещата в парка. По време на тази среща свещеникът рецитираше стихове.

— Нещо… за някакво излизане от морето… — мърмореше Торн, опитвайки се да си спомни. — За смърт… и армии… и Рим…

— Опитайте се да си спомните по-добре.

— Бях много разстроен и го помислих за луд! Общо взето, не го слушах.

— Но вие сте чули всичко. Значи можете да си спомните. Хайде!

— Не мога!

— Опитайте пак!

Лицето на Торн изразяваше отчаяние. Той затвори очи и се опитваше да се накара да си спомни, но това никак не му се удаваше.

— Спомням си… той ме молеше да приема вярата. „Пий кръвта Христова.“ Така каза той: „Пий кръвта Христова…“

— Защо?

— За да победиш сина на дявола. Той казва: „Пип кръвта Христова, за да победиш сина на дявола.“

— Какво друго? — не се отказваше Дженингс.

— Старец. Нещо за някакъв старец.

— Какъв старец?

— Каза ми, че трябва да се срещна с някакъв старец.

— Продължавайте…

— Не мога да си спомня!

— Каза ли му името?

— М… Махдо. Махда. Мехидо. Не, това е името на града.

— Какъв град? — не отстъпваше Дженингс.

— Града, където по неговите думи трябваше да отида. МЕХИДО. Сигурен съм в това. Трябва да отида в Мехидо.

Дженингс възбудено започна да се рови в чантата си, търсейки картата.

— Мехидо… — мърмореше той. — Мехидо…

— Чувал ли сте за него? — попита Торн.

— Хващам се на бас, че е в Италия.

Но го нямаше в нито една европейска страна. Дженингс разглежда картата половин час, а после я сгъна, поклащайки глава в отчаяние. Той погледна посланика, видя, че е заспал, не го събуди, а се зае с книгите си по окултизъм. Малкият самолет бръмчеше в нощното небе, а Дженингс се потопи в предсказания за второто пришествие. То беше свързано с пришествието на Антихриста, сина на Нечестивия, Звяра, Дивия Месия.

„… и ще дойде на земята див Месия, потомък на сатаната в човешки облик. Родителката му ще бъде изнасилено четириного животно. Както младият Христос носеше по света любов и доброта, така Антихристът ще донесе омраза и страх… получавайки заповеди направо от Ада…“

Самолетът кацна и Дженингс се хвърли да събира разпилените навсякъде книги.

В Рим валеше дъжд. Като минаха бързо през пустото летище, те излязоха до колонката за таксита. Докато колата ги караше на другия край на града, Дженингс леко задряма, а Торн, гледайки осветените статуи по Виа Венто, си спомни, как той и Катерина, още млади и пълни с надежди, бродеха по тези улици, държейки се за ръце. Те бяха невинни и се обичаха. Той си спомни аромата на парфюма й, заразителния й смях. Влюбените откриваха за себе си Рим, както Колумб някога беше открил Америка. Те смятаха града за своя собственост. Тук за пръв път се отдадоха един на друг. Като се вглеждаше в нощта, Торн си помисли, дали изобщо някога пак ще правят любов…

— Болницата Женерале — каза шофьорът на таксито и рязко спря.

Дженингс се събуди. Торн погледна през прозореца.

— Не е тази — каза той.

— Да. Болницата Женерале.

— Не, онази беше стара. Тухлена. Помня я.

— Верен ли е адресът?

— Болницата Женерале е тук — повтори шофьорът.

— Това е друго място — настояваше Торн.

— Пожар — отвърна шофьорът. — Преди около три години.

— Какъв пожар? — попита Дженингс.

— Явно старата болница е изгоряла. А сега са я построили отново.

— Преди три години. Загинаха много хора.

Те платиха на шофьора и го помолиха да почака. Той отначало отказа, но като видя колко са му дали, охотно се съгласи. На развален италиански Торн му обясни, че биха искали да използват услугите му, докато не заминат от Рим.

В болницата ги чакаше разочарование. Беше късно, началниците отсъстваха. Дженингс реши да намери някого, а Торн през това време срещна една монахиня, говореща английски, която потвърди, че пожарът преди три години е разрушил болницата до основи.

— Но той не може да е унищожил всичко — настояваше Торн. — Записките… Трябва да са се запазили…

— По това време не съм била тук — обясни тя на развален английски. — Но хората казват, че огънят е изгорил всичко.

— Но може би някакви документи са се пазели на друго място?

— Не знам.

Торн беше отчаян, а монахинята сви рамене, показвайки, че няма какво повече да му каже.

— Слушайте — каза Торн. — Това е много важно за мен. Осинових дете оттук и ми трябват сведения за неговото раждане.

— Тук няма осиновявания.

— Имаше ЕДНО. Тоест това не беше точно осиновяване…

— Грешите. Всички осиновявания при нас стават в Агентството по делата за освобождаване от отговорност и оказване на помощ.

— Пазят ли се записки за ражданията? Пазите ли документи за децата, които са родени тук?

— Да, разбира се.

— Може би, ако кажа датата…

— Няма смисъл — прекъсна го Дженингс. Приближи се към Торн и той веднага видя на лицето му изражение на крайно разочарование.

— Пожарът е започнал точно в залата с документацията. В мазето, където са били всички документи. После огънят се е разпрострял нагоре по стълбите и третият етаж се е превърнал в ад.

— Третият етаж?

— Родилното отделение — кимна Дженингс. — Останала е само пепел.

Торн залитна и се опря в стената.

— Извинете ме… — каза монахинята.

— Почакайте — помоли я Торн. — А служителите? Сигурно ВСЕ НЯКОЙ е оживял.

— Да. Не са много.

— Тук имаше един висок мъж. Свещеник. Истински великан.

— Спилето ли се казваше?

— Да — отговори възбудено Торн. — Спилето.

— Той беше главен тук.

— Да, главен. Той…

— Той е оживял.

В сърцето на Торн проблесна надежда.

— Тук ли е?

— Не.

— А къде е?

— В един манастир в Субяко. Много от пострадалите отидоха там. Много починаха там, но той оживя. Спомням СИ, казваха, че това е просто чудо, нали по време на пожара той е бил на третия етаж.

— В Субяко ли? — попита Дженингс.

Монахинята кимна.

— В манастира „Сан Бенедето“.

Като се хвърлиха към колата, те веднага започнаха да се ровят в картите. Градчето Субяко се намираше на южната граница на Италия и за да стигнат дотам, би трябвало да пътуват с кола цялата нощ. Нарисуваха маршрута на таксиметровия шофьор с червен молив върху картата, за да може спокойно да кара, докато те спят.

Манастирът „Сан Бенедето“ беше полуразрушен, но огромната крепост беше запазила мощта и величието си. Тя беше стояла от векове тук, в Южна Италия, и беше издържала не една обсада. По време на Втората световна война немците, превзели манастира за щаб, бяха избили всички монаси в него. През 1946 г. самите италианци са го обстрелвали с минохвъргачки, като отмъщение за злото, криещо се между стените му.

Въпреки тези изпитания „Сан Бенедето“ си оставаше свещено място, възвисявайки се величествено на хълма, и ехото на молитви в продължение на векове се беше пропило в стените му.

Малкото, опръскано с кал такси се приближи до стените на манастира. Шофьорът трябваше да буди заспалите пътници.

— Сеньори?

Торн помръдна. Дженингс свали стъклото и вдъхна утринния въздух, оглеждайки се на всички страни.

— „Сан Бенедето“ — измърмори умореният шофьор.

Торн потърка очите си и видя величествения силует на манастира на фона на червеникавото утринно небе.

— Гледай… — прошепна Дженингс в благоговеен страх.

— Не можем ли да отидем по-наблизо? — попита Торн.

Шофьорът поклати отрицателно глава.

Като му предложиха да поспи, Торн и Дженингс тръгнаха натам пеш и скоро се оказаха до кръста в трева, която ги измокри до кости. Стана трудно да се върви, облеклото им не подхождаше за такава разходка: то постоянно лепнеше към тялото, докато си пробиваха път напред през полето. Дишайки тежко, Дженингс спря за момент, взе камерата и засне половин лента кадри.

— Невероятно — прошепна той. — Невероятно, дявол да го вземе.

Торн се огледа нетърпеливо и Дженингс бързо го догони. Тръгнаха заедно, вслушвайки се в собственото си дишане и в далечното ехо от пеене, като стон, носещо се откъм манастира.

— Колко тъга има тук — каза Дженингс, когато стигнаха до входа.

Звукът внушаваше трепет, монотонното пеене излизаше като че ли от самите стени, от каменните коридори и арки. Те бавно се придвижваха напред, оглеждайки околното пространство и опитвайки се да открият източника на звука.

— Мисля, че е тук — каза Дженингс, сочейки един дълъг коридор. — Гледай каква кал.

Пред тях се виждаше кафява пътека. Хората, стъпвали на това място векове наред, бяха изтрили с крака улей в камъка и при дъждовете тук се стичаше вода. Пътеката водеше към огромна каменна ротонда със затворена дървена врата. Те се приближиха и пеенето се засили. Като открехнаха вратата, Торн и Дженингс с благоговение се взряха в ставащото в ротондата. Сякаш изведнъж се бяха пренесли в средновековието, така силно се усещаха присъствието на Бога и духовната святост. Видяха просторна древна зала. Каменни стъпала водеха към олтара, на който се извисяваше дървен кръст с фигурата на разпнатия Христос, изсечена от камък. Самата ротонда беше построена от каменни блокове, украсени с лози и събиращи се в центъра на купола. Сега от върха на купола влизаше слънчева светлина и осветяваше фигурата на Христос.

— Свещено място — прошепна Дженингс.

Торн кимна и продължи да оглежда помещението. Погледът му падна върху група монаси с качулки, стоящи на колене и молещи се. Пеенето им беше много емоционално, то ту затихваше, ту се засилваше. Дженингс взе експонометъра и в тъмнината се зае да проверява показанията му.

— Махни го — прошепна Торн.

— Трябваше да взема светкавица.

— Казах ти да го махнеш.

Дженингс погледна удивено Торн, но се подчини. Торн изглеждаше много разстроен, коленете му трепереха, като че ли тялото му заповядваше да се отпусне на тях и да вземе участие в молитвата.

— Добре ли си? — прошепна Дженингс.

— Аз съм католик — тихо отговори Торн. Изведнъж погледът му застина, устремен някъде в тъмнината.

Дженингс видя инвалиден стол и седящ в него човек. За разлика от останалите, застанали на колене с наведени глави, този в количката седеше прав, главата му беше като вкаменена, ръцете му бяха огънати като на парализиран.

— Това той ли е? — прошепна Дженингс.

Торн кимна, очите му бяха широко отворени, като че ли от лошо предчувствие. Те се приближиха и Дженингс се намръщи, щом видя лицето на инвалида. Половината от него беше сякаш разтопена, мътните очи гледаха сляпо нагоре. Вместо дясна ръка от ръкава стърчеше обезобразен чукан.

— Не знаем дали той вижда и чува — каза монахът, който стоеше до Спилето във вътрешния двор на манастира. — След пожара не е казал нито дума.

Бяха в запусната градина, затрупана с парчета от статуи. След края на службата монахът изкара стола на Спилето от ротондата и двамата пътешественици ги последваха.

— Братята се грижат за него — продължаваше монахът — и ще се молим за оздравяването му, когато свърши епитимията.

— Епитимия ли? — попита Торн.

Монахът кимна.

— „Горко на пастира, който напусне овцете си. Нека дясната му ръка изсъхне, а дясното му око ослепее.“

— Съгрешил ли е? — попита Торн.

— Да.

— Мога ли да попитам в какво?

— Напуснал е Христа.

Торн и Дженингс се спогледаха учудено.

— Откъде знаете, че е напуснал Христа?

— Изповед.

— Но той не говори.

— Беше писмена изповед. Той може да движи лявата си ръка.

— И що за признание беше това? — не отстъпваше Торн.

— Мога ли да разбера причината за вашия разпит?

— Това е жизненоважно — искрено призна Торн. — Моля ви за помощ. Животът ми е поставен на карта.

Монахът внимателно погледна Торн и кимна.

— Елате с мен.

Килията на Спилето беше празна: имаше само сламеник и каменна маса. От вчерашния дъжд на пода беше останала локва вода. Торн забеляза, че и сламеникът беше влажен. Нима, помисли си той, всички търпят подобни лишения, или това е било част от епитимията на Спилето?

— Рисунката е на масата — каза монахът, когато влязоха. — Той я нарисува с въглен.

Инвалидният стол скърцаше, придвижвайки се по грапавите камъни. Те се събраха около малка масичка, разглеждайки странния символ, нарисуван от свещеника.

— Той го направи, когато за пръв път дойде тук — продължаваше монахът, — ние оставихме въгленчето на масата, но той не нарисува нищо повече.

На масата беше надраскана грозна фигурка. Тя беше прегърбена и обезобразена, главата й беше обградена с кръг. Вниманието на Дженингс веднага беше привлечено от три цифри, написани над главата на прегърбената фигура. Това бяха шестици. Бяха три. Както и белегът на крака на Тасоне.

— Виждате ли тази линия на главата? — каза монахът. — Тя значи монашеска качулка.

— Автопортрет ли е това? — попита Дженингс.

— Така смятаме.

— А за какво са тези шестици?

— Шест — това е знакът на дявола — отговори монахът. — Седем е идеалното число, числото на Христа. А шест е числото на Сатаната.

— А защо са три? — попита Дженингс.

— Смятаме, че това означава дяволската троица. Дяволът, антихристът и лъжепророкът.

— Отец, Син и Светият дух — забеляза Торн.

Монахът кимна.

— Всяко свято нещо има и своето нечестиво съответствие. В това е същността на изкушението.

— Но защо мислите, че това е изповед? — попита Дженингс.

— Вие нарекохте рисунката автопортрет или нещо подобно. Той е символично обкръжен с адската Троица.

— Но вие не знаете какво точно е искал да каже.

— Подробностите нямат значение — каза монахът. — Най-важното е, че той се разкайва.

Дженингс и Торн внимателно се спогледаха. Торн беше обхванат от отчаяние.

— Мога ли да поговоря с него? — попита той.

— Това няма да ви помогне.

Торн погледна Спилето и потръпна при вида на застиналото му, обезобразено лице.

— Отец Спилето — твърдо каза той. — Казвам се Торн.

Свещеникът гледаше нагоре. Той не помръдваше и не чуваше Джереми.

— Безполезно е — каза монахът.

Но вече беше невъзможно да се спре Торн.

— Отец Спилето — повтори Торн. — Помните ли онова ДЕТЕ? Искам да знам откъде е то.

— Моля ви, сеньор — предупредително произнесе монахът.

— Вие сте признали на НЕГО — извика Торн, — сега признайте и на МЕН! Искам да знам откъде е това дете!

— Ще трябва да ви помоля…

Монахът искаше да хване стола на Спилето, но Дженингс му прегради пътя.

— Отец Спилето! — закрещя Торн към нямото, неподвижно лице. — Моля ви! КЪДЕ Е ТЯ? КОЯ Е ТЯ? Моля ви! Отговорете!

Изведнъж всичко затрептя. Започнаха да звънят камбаните на църквата. Звукът беше непоносим, Торн и Дженингс потръпнаха при страшния звън, отразяващ се от каменните манастирски стени. Торн погледна надолу и видя как ръката на свещеника започна да се повдига.

— Въглен! — извика Торн. — Дайте му въглен!

Дженингс моментално се хвърли напред, взе парчето въглен от масата и го пъхна в треперещата ръка. Камбаните продължаваха да звънят, ръката на свещеника, треперейки, пишеше по масата криви букви, като всеки път потръпваше при звука на камбаната.

— Това е някаква дума — възбудено викаше Дженингс. — Ч…Е…Р…

Цялото тяло на свещеника се разтрепери, мъчейки се да продължи да пише, беше изпълнен с болка и напрежение, устата му беше отворена и оттам се чу някакъв животински стон.

— Продължавайте! — настояваше Торн.

— В… — четеше Дженингс. — Е…Т…

Внезапно камбанният звън спря. Свещеникът изпусна въглена от конвулсивно свитите си пръсти и главата му падна на облегалката на стола. Измъчените му очи се насочиха към небето, лицето му беше покрито с пот.

Всички стояха в тишина, вглеждайки се в думата, надраскана на масата.

— Червет? — попита Торн.

— Червет — отзова се Дженингс.

— На италиански ли е това?

Те се обърнаха към монаха, който също гледаше думата.

— Говори ли ви нещо тази дума? — попита Торн.

— Черветери — отговори монахът. — Мисля, че е Черветери.

— Какво е това? — попита Дженингс.

— Старо гробище. Етруско. Гробището ди Сантаджело.

Тялото на свещеника отново затрепери, той застена, опитвайки се да каже нещо, но после внезапно затихна.

Торн и Дженингс погледнаха монаха, той поклати глава и произнесе с отвращение:

— Черветери — това са само развалини. Останки от гробницата на Течалка.

— Течалка ли? — попита Дженингс.

— Етруски дяволобог. Самите те са били почитатели на дявола. Мястото на неговото погребение се е смятало за свещено.

— Защо той го написа? — попита Торн.

— Не знам.

— Къде се намира?

— Там няма нищо, сър, освен гробове и… подивели кучета.

— Къде е то? — нетърпеливо попита Дженингс.

— Вашият шофьор сигурно знае. На петдесет километра на север от Рим.

Бурята от Рим се беше разпростряла извън града, силният дъжд забавяше движението им, особено след като слязоха от главното шосе на един по-стар път, кален и осеян с дупки. Веднъж колата заседна, като затъна с лявото си задно колело в канавката и те всички трябваше да слязат и да я избутат оттам.

Утрото наближаваше, небето вече просветляваше. Дженингс запремигва, опитвайки се да разбере къде се намират. Постепенно до разсъдъка му стигна, че това вече е Черветери. Пред него се извисяваше желязна ограда, а зад нея на фона на светлеещото небе се виждаха силуетите на надгробни камъни.

Дженингс се върна при колата, отвори багажника, намери апарата си и го зареди с нова лента. Погледът му падна на парче желязо, търкалящо се между омаслените парцали. Дженингс го взе, огледа го и го пъхна в колана си, после внимателно затвори багажника и тръгна към ръждивата желязна ограда. Земята беше мокра, Дженингс замръзна и започна да трепери, движейки се покрай оградата, като търсеше врата. Но такава нямаше. Той провери още веднъж фотоапарата си и се качи с помощта на едно дърво на оградата, загуби за момент равновесие и скъса палтото си, после се приземи неумело от другата страна. Като оправи камерата си и стана, Дженингс се отправи към вътрешността на гробището. Небето ставаше все по-светло и сега той можеше да огледа гробовете и разбитите статуи около себе си. Те бяха направени твърде изкусно, макар и да бяха подложени на силно разрушение. Обезобразените каменни лица студено и отнесено се взираха в пълзящите под тях гризачи.

Въпреки студа Дженингс усети, че се е изпотил. Той се оглеждаше нервно, продължавайки по-нататък. Не го напускаше усещането, че е наблюдаван. Празните очи на статуите сякаш го следяха, когато минаваше покрай тях. Дженингс спря, за да се успокои, и погледна нагоре. Точно пред него се извисяваше огромна фигура на идол, взряна в Дженингс от горе на долу, лицето на истукана беше застинало от гняв. Дишането на Дженингс спря, опулените очи на идола като че ли му заповядваха да изчезва оттук. Обрасло с коса чело, месест нос, яростно отворена уста с дебели устни. Дженингс пребори чувството на страх в себе си, вдигна апарата и направи три снимки със светкавица, която освети като мълния каменното лице на идола…

Торн отвори очи и видя, че Дженингс е изчезнал. Той излезе от колата и видя пред себе си гробището, изпочупените статуи бяха осветени от първите слънчеви лъчи.

— Дженингс?!

Отговор не последва. Торн се приближи до оградата и отново повика Дженингс. Отдалеч се чу някакъв звук. Торн се хвана за хлъзгавите прътове и с мъка прескочи оградата.

— Дженингс?…

Звуците затихнаха. Торн търсеше Дженингс в лабиринта от полуразрушени статуи. Той бавно си проправяше път напред. Обувките му шляпаха в калта. Полуразрушената скулптура на горгоната изведнъж изникна пред Торн и косите му настръхнаха. Гробищната тишина го потискаше. Всичко наоколо като че ли внезапно беше застинало. Торн беше изпитвал същото чувство и по-рано. Тогава, в Пирфорд, той беше забелязал две блестящи очи, следящи къщата. Торн спря, като реши, че и сега може да го следят. Той огледа статуята и видя до нея голям кръст, забит в земята. Джереми замря. Някъде иззад храста се чу шум. Звук от бързо приближаващи се крачки. Торн хукна да бяга, но краката му не го слушаха, и той спря като вкопан, с разширени от ужас очи.

— Торн!

Това беше Дженингс. Задъхан, с див поглед, тон се провираше през храстите и бързо се приближи към Торн, стискайки парчето желязо в ръце.

— Намерих! — успя да каже той. — Намерих!

— Какво си намерил?

— Елате! Елате с мен!

Те тръгнаха напред. Дженингс леко прескачаше надгробните камъни, Торн с последни сили се опитваше да не изостава от него.

— Ето! Виж! Това са те! — възкликна Дженингс и спря на празната площадка до два гроба, изровени наблизо. За разлика от всички останали, тези гробове бяха изкопани сравнително скоро, един от тях беше с обикновен размер, а другият — малък. Надгробните плочи бяха скромни: на тях бяха написани само датите и имената.

— Виждате ли датата? — попита възбудено Дженингс. — Шести юни. Шести юни! Преди четири години. Майка и дете…

Торн бавно се приближи към гробовете и застана, вгледан в хълмчетата.

— Това са единствените пресни на цялото гробище — гордо заяви Дженингс. — Другите са толкова древни, че даже надписите не се разбират.

Торн не отговори. Той застана на колене и изтри изсъхналата кал от камъка, за да прочете надписите.

— Мария Аведичи Сантоя… Малкият Сантоя… Има и някаква епитафия…

— Каква е?

— На латински е.

— Какво пише?

— В смъртта… и раждането… поколенията се обединяват.

— Доста находчиво!

Дженингс застана на колене до Торн и удивен, откри, че приятелят му плаче. Торн, навел глава, ридаеше. Дженингс го почака да се успокои.

— Ето го — простена Торн. — Сега знам. Тук е погребано моето дете.

— И сигурно жената, която е родила детето, което вие сега възпитавате.

Торн погледна Дженингс.

— Мария Сантоя — каза Дженингс, сочейки надгробните плочи. — Майка и дете.

Торн поклати глава, опитвайки се да вникне в смисъла на думите.

— Слушай — каза Дженингс. — Нали искахме Спилето да ни каже къде е майката. Ето я майката. А това може би е вашето дете.

— Но защо тук? Защо на такова място?

— Не знам.

— Защо на това ужасно място?

Дженингс погледна Торн. Самият той не разбираше нищо.

— Има само един начин да разберем. Главното е, че ги намерихме, сега можем да разберем и останалото.

Той вдигна една лопата и я заби дълбоко в земята. Лопатата влезе до дръжката и спря с глух звук.

— Не е толкова трудно. Те трябва да са само на около един фут под земята.

Той разрохка земята с лопатата, а после се зае да я разгребва с ръце.

— Не искаш ли да ми помогнеш? — попита той Торн и посланикът без особено желание се зае да помага с вдървени от студ пръсти.

След половин час, окаляни и мокри от пот, те очистваха последния слой почва от бетонните плочи. Като свършиха с изтребването, Торн и Дженингс се взряха в надгробните плочи.

— Усещате ли миризмата? — попита Дженингс.

— Да.

— Сигурно всичко е направено набързо, правилата не са спазени.

Торн не отговори, измъчвайки се страхотно.

— Кой да бъде първо? — попита Дженингс.

— Може би не трябва да го правим?

— Трябва.

— Но това не е човешко.

— Ако искате, ще повикам шофьора.

Торн стисна зъби и поклати глава.

— Тогава да започваме — каза Дженингс. — Първо големият.

Дженингс пъхна дръжката на лопатата под плочата. После, използвайки я като лост, отмести плочата точно толкова, че човек можеше да пъхне пръсти под нея.

— Хайде, по дяволите! — извика той и Торн дойде на помощ. Ръцете му трепереха от напрежение, додето заедно с Дженингс повдигаше тежкия капак.

— Тежи не по-малко от тон! — изръмжа Дженингс. Като натисна плочата с цялото тяло, той успя да я повдигне и да я задържи, докато очите му изучаваха тъмната яма.

— Боже мой! — изтръгна се от Дженингс.

В ковчега лежеше трупът на чакал.

Личинки и насекоми го бяха облепили от всички страни, пълзейки по останките от плът и кожа, запазили се все още на скелета.

Торн потръпна и отстъпи назад. Плочата се изплъзна от ръцете му и с грохот падна в ямата, като се строши на парчета. Облак мухи изригна нагоре. Дженингс в ужас се хвърли към Торн, подхлъзна се в калта и като го сграбчи, се опита да го завлече по-далеч от гроба.

— Не! — закрещя Торн.

— Да тръгваме!

— Не! — продължаваше да крещи Торн. — ВТОРИЯТ!

— Защо? Видяхме всичко, което ни трябваше.

— Не, другият — в отчаяние простена Торн. — Може би там също има звяр!

— И какво от това?

— Тогава може би моето дете е живо!

Дженингс спря пред обезумелия поглед на Торн и се опита да вдигне с лопатата малката плоча. Торн се приближи към него, пъхна пръсти под плочата. След секунда тя се отмести и лицето на Торн се изкриви от болка. В мъничкия ковчег лежаха останките на дете, мъничкият му череп беше разбит на парчета.

— Главата му… — хлипаше Торн.

— Боже…

— Те са го убили!

— Да се махаме оттук.

— Те са убили сина ми! — извика Торн с всички сили.

Капакът падна и двамата го погледнаха в див ужас.

— Те са го убили! — ридаеше Торн. — Те са убили сина ми!

Дженингс вдигна Торн на крака и със сила го повлече навън. Но неочаквано той спря, като потръпна от страх.

— Торн, виж.

Торн погледна в посоката, към която сочеше Дженингс, и видя пред себе си главата на черна немска овчарка. Тя имаше близко поставени светещи очи, от полуотворената й паст течеше слюнка. Някъде наблизо се чу злобно ръмжене. Торн и Дженингс не помръдваха, звярът бавно излезе от храстите и най-после започна да се вижда изцяло. Беше изпосталял, целият в белези, на хълбока му зееше прясна рана. Съседните храсти се раздвижиха и се показа още една кучешка муцуна, сива и уродлива. После се появи друга и още една, цялото гробище се раздвижи. Отвсякъде изникваха тъмни силуети, сега те бяха не по-малко от десет — бесни, гладни кучета. От муцуните им течеше слюнка.

Дженингс и Торн замряха на място, страхувайки се даже да се погледнат. Виещата глутница засега се държеше на разстояние.

— Те са подушили… труповете… — прошепна Дженингс. — Трябва… да се връщаме…

Сдържайки дишането си, те започнаха бавно да отстъпват, в този момент кучетата тръгнаха към тях, навели ниско глави, като че ли гонейки дивеч. Торн се спъна и неволно извика, Дженингс веднага се вкопчи в него и опитвайки се да запази спокойствие, прошепна:

— Не бягай… те искат… само труповете…

Но като подминаха разтворените гробове, кучетата не спряха, следейки с очи само живите хора. Разстоянието между хората и кучетата намаляваше, зверовете се приближаваха все повече и повече. Торн отстъпи и се хвана за Дженингс. И двамата трепереха. Те продължаваха да отстъпват; гърбовете им се опряха в нещо твърдо. Като потръпна, Торн се обърна. Те стояха в подножието на каменния идол, бяха попаднали в капан. Кучетата ги обкръжиха, като прерязаха всички пътища за бягство. За миг и хищниците, и жертвите им, стоящи в кръга от озъбени муцуни, застинаха. Слънцето вече беше изгряло и осветяваше с червеникави отблясъци надгробните камъни. Секундите се нижеха, хората все по-тясно и по-тясно се притискаха един към друг, кучетата се навеждаха, готвейки се за скок.

Като наддаде боен вик, Дженингс замахна с железния прът към водача на глутницата и кучетата веднага се нахвърлиха върху тях. Те събориха Дженингс на земята, кучетата се мъчеха да се доберат до шията му. Репортьорът се търкаляше по земята, каишът на фотоапарата плътно прилягаше до шията му, а зверовете сновяха наоколо, опитвайки се да се доберат до плътта му. Отбранявайки се безпомощно от тях, Дженингс почувства камерата пред брадичката си. В кучешките зъби захрущяха лещите, зверовете я дърпаха, опитвайки се да я откъснат от Дженингс.

Торн успя да стигне до оградата, в този момент едно огромно куче се хвърли към него и челюстите се затвориха на гърба му. Джереми падна на колене и другите кучета веднага се нахвърлиха върху него. Щракаха челюсти, пръскаше слюнка. Торн се отбраняваше, опитвайки се да допълзи до оградата. Той се сви на кълбо, чувствайки върху себе си яростните, парещи ухапвания. За част от секундата успя да види Дженингс, който се търкаляше по земята, а изпадналите в бяс кучета се опитваха да се доберат до шията му. Торн не чувстваше болката, в него кипеше само едно страстно желание — да избяга! Джереми застана на четири крака — кучешки зъби се впиваха в гърба му — и така продължи да се движи към оградата. Ръката му напипа нещо студено. Това беше желязото, хвърлено от Дженингс. Той го стисна и замахна с него назад, където бяха зверовете. Разнесе се страшен писък и той разбра, че е улучил. Кръв заля раменете му и като се обърна, Торн видя, че окото на единия пес е извадено. Това му даде храброст, той започна да размахва пръта наляво и надясно и скоро успя да се изправи на крака.

Дженингс се беше изтъркалял до едно дърво. Кучетата продължаваха яростно да се нахвърлят върху него, късайки със зъби каишите на фотоапарата. По време на схватката внезапно се включи светкавицата и зверовете отскочиха в ужас. Торн вече беше на крака и яростно размахваше железния прът, отстъпвайки към оградата. Дженингс, залитайки, се движеше, поставил светкавицата пред себе си, и всеки път, когато кучетата се приближаваха твърде много, натискаше бутона. В крайна сметка успя да се добере до оградата.

Той бързо се приближи до Торн, задържайки кучетата със светкавицата. Торн се качи на оградата и там, като се извърна неумело, се натъкна с подмишницата си на един от ръждивите прътове. Извика от болка и се дръпна, залитна напред и рухна на земята от другата страна на оградата. Дженингс го последва, като от време на време натискаше спусъка на светкавицата, а после, докато скачаше от оградата, запрати камерата по кучетата. Торн го тресеше. Дженингс с мъка го завлече до колата. Шофьорът, вцепенен от ужас, ги гледаше. Той се опита да запали мотора, но ключовете не бяха на мястото си. Тогава изскочи от колата, помогна на Дженингс да настани Торн на задната седалка. Дженингс се затича към багажника, за да вземе ключа, и тогава погледът му падна върху кучетата. Те се хвърляха върху оградата и виеха от злоба, едно от тях се мъчеше да я прескочи и почти преодоля височината, но един от прътовете прониза гърлото му, от раната бликна кръв като фонтан. Останалите кучета, усетили кръвта, се хвърлиха върху него и още живо го разкъсаха на парчета.

Колата изръмжа и тръгна. Затропа незатворената врата, шофьорът със страх гледаше пътниците си в огледалото. В този момент телата им представляваха неразделима смес от кръв и парцали. Плътно притиснати един към друг, Торн и Дженингс ридаеха като деца.