Дейвид Залцер
Изчадие адово (10)

Девета глава

Като видя снимката на свещеника, Торн веднага тръгна за Лондон, трескаво разсъждавайки върху всичко, което би могло да му помогне да разбере цялата тази история. Катерина БЕШЕ бременна, свещеникът се оказа прав. И сега Торн вече не можеше да игнорира останалите думи на Тасоне. Той се опита да си припомни срещата в парка: имената, местата, където трябваше да отиде по настояване на Тасоне. Опита се да се успокои, да си спомни всички неотдавнашни събития: разговора с Катерина, анонимното телефонно обаждане. „Прочетете вестниците“ — беше казал познат глас, но Торн все не можеше да си спомни кой би могъл да бъде. Кой изобщо знаеше, че той е свързан със свещеника? Фотографът! Това беше неговият глас! Хабър Дженингс!

Като стигна до посолството, Торн се заключи в кабинета си. Свърза се със секретарката по селектора и я помоли да се обади на Дженингс. Дженингс не си беше вкъщи. Тя съобщи това на Торн и добави, че се е обаждала Катерина, но той реши да й се обади по-късно. Тя ще иска да говори за аборта, а той още не беше готов да й отговори определено.

„Той ще го убие“ — спомни си Торн думите на свещеника. „Ще го убие още в утробата.“

Торн бързо намери телефона на Чарлз Гриър и му обясни, че трябва спешно да го види.

Посещението на Торн не учуди Гриър. Между безпокойството и отчаянието на Катерина вече почти нямаше граница и лекарят видя как тя вече няколко пъти престъпи тази линия. Страховете на жената растяха и той се страхуваше да не би Катерина да се реши на самоубийство.

— Никога не може да се предположи колко далеч могат да стигнат тези страхове — каза лекарят на Торн в кабинета. — Но, честно казано, струва ми се, че тя се подготвя за силно емоционално сътресение.

Торн напрегнато седеше на твърдия стол, а младият психиатър силно всмукваше тютюнев дим, стараейки се да поддържа огънчето в лулата си, и се разхождаше из стаята.

— По-зле ли е? — попита Торн с треперещ глас.

— Може да се каже така: болестта прогресира.

— Можете ли да помогнете с нещо?

— Виждам я два пъти в седмицата и смятам, че са й нужни по-чести консултации.

— Искате да кажете, че е луда?

— Тя живее в свой фантастичен свят. Тези фантазии са много страшни и тя реагира на този кошмар.

— Що за фантазии са това? — попита Торн.

Гриър замълча, размишлявайки дали си струва да разказва всичко или не. Той тежко се отпусна на един стол и погледна Торн право в очите.

— Първо, тя си мисли, че всъщност детето не е нейно.

Тази фраза порази Торн като гръм от ясно небе. Той застина и не можеше да отговори нищо.

— Честно казано, аз разглеждам това не като страх, а като желание. Тя подсъзнателно иска да бъде бездетна. Така мисля.

Торн седеше потресен и продължаваше да мълчи.

— Разбира се, не смятам, че детето няма значение за нея — продължаваше Гриър. — Напротив, това е единственото и най-важното нещо на света за нея. Но, кой знае защо, тя мисли, че детето е заплаха за нея. Не знам откъде идва този страх: от майчинско чувство, емоционална привързаност или просто от мисълта, че е непълноценна. Че не може да се справи.

— Но нали самата тя искаше дете… — промълви най-сетне Торн.

— Заради вас.

— Не…

— Подсъзнателно. Стремяла се е да докаже, че е достойна за вас. А как да докаже по-добре това, освен като ви роди дете?

Торн гледаше право пред себе си, в очите му гореше отчаяние.

— А сега вижда, че не може да се справи с реалния живот — продължаваше Гриър. — И се опитва да си намери причина, за да не се смята за непълноценна. Тя мисли, че детето не е нейно, че детето е някакво зло…

— Какво?

— Че тя не може да го обикне — обясни Гриър. — Затова си търси причина, която да го направи недостойно за нейната любов.

— Катерина мисли, че детето е зло?

Торн беше потресен, на лицето му се беше изписал страх.

— Сега й е необходимо да чувства това — обясни Гриър. — Но работата е там, че другото дете би било гибел за нея.

— Все пак, в какъв смисъл детето е зло?

— Това си го е измислила тя. Както и това, че детето не е нейно.

Дишането на Торн се затрудни, в гърлото му заседна буца.

— Не се отчайвайте — ободри го Гриър.

— Докторе…

— Да?

Торн не можеше да продължи.

— Искахте да кажете нещо ли? — попита Гриър. На лицето на лекаря се появи загриженост. Човекът, който седеше пред него, просто се страхуваше да говори.

— Мистър Торн, добре ли сте?

— Страх ме е — прошепна Торн.

— Разбира се, страх ви е.

— Искам да кажа… че се страхувам.

— Това е естествено.

— Става… нещо ужасно.

— Да. Но и двамата ще го преживеете.

— Вие не разбирате.

— Разбирам.

— Не.

— Повярвайте ми, всичко разбирам.

Почти плачейки, Торн обхвана главата си с ръце.

— Вие също сте преуморен, мистър Торн. Очевидно повече, отколкото предполагате.

— Не знам какво да правя — простена Торн.

— Първо, трябва да дадете съгласие за аборта.

Торн вдигна очи към Гриър.

— Не — каза той.

— Но вие трябва да разберете…

— Няма да дам съгласието си — твърдо каза Торн.

— Трябва да го направите.

— Не!

Гриър се отпусна на стола и погледна с ужас посланика.

— Бих искал да знам причината — тихо произнесе той.

Торн го гледаше, без да помръдне.

— Предсказаха ми, че тази бременност ще бъде прекъсната. Искам да докажа, че това няма да стане.

Докторът се вгледа в него с крайно изумление.

— Знам, звучи нелепо. Може би… съм луд.

— Защо говорите така?

Торн го погледна и заговори, като с мъка изговаряше думите.

— Защото тази бременност трябва да продължи, за да не започна и самият аз да вярвам…

— Да вярвате?

— Както и жена ми. Че детето е зло.

Думите заседнаха в гърлото му, той стана и почувства безпокойство. Лошо предчувствие го обхвана. Торн почувства, че сега ще се случи нещо.

— Мистър Торн?

— Извинете ме…

— Моля ви, седнете.

Като тръсна рязко глава, Торн излезе от кабинета и бързо тръгна по стълбата, водеща към улицата. Докато се приближаваше към колата, чувството му на панически страх се засилваше. Трябваше колкото може по-бързо да се върне вкъщи. Като запали мотора, Торн потегли така рязко, че спирачките изскърцаха, и се отправи към шосето. До Пирфорд можеше да се стигне с кола за половин час и той, кой знае защо, се страхуваше, че няма да стигне навреме. Улиците на Лондон бяха препълнени с транспорт, той постоянно натискаше клаксона, изпреварваше коли, минаваше на червена светлина, а чувството на безпокойство го обхващаше все по-силно…

Катерина също почувства гнетящо безпокойство и реши да се заеме с домакинска работа, за да потисне страха си. Тя стоеше на площадката на стълбите на третия етаж с кана в ръка и се чудеше как да полее цветята, подредени над перилата. Не искаше да разлее водата на паркета. В детската стая зад гърба й Деймън се возеше на колата си и този звук се засилваше, докато той набираше скорост. Незабелязано от Катерина мисис Бейлък застана в един далечен ъгъл на стаята и затвори очи, като че ли се молеше…

По шосето с огромна скорост се носеше Торн. Лицето му беше напрегнато, ръцете му стискаха кормилото с всички сили. Той постоянно натискаше клаксона и всички коли го пускаха напред. Той помисли за полицията и погледна в огледалото за задно виждане. Видяното го потресе: по петите го следваше грамаден черен автомобил — катафалка. Катафалката се приближаваше към колата, и лицето на Торн се вкамени…

В Пирфорд Деймън все повече се засилваше със своята кола играчка, подскачайки, като че ли яздеше кон. В коридора Катерина се качи на една табуретка. В стаята на Деймън мисис Бейлък неотклонно гледаше детето, направлявайки действията му с усилие на волята и го караше да кара все по-бързо и по-бързо. Момчето се засилваше, очите и лицето му имаха безумен израз.

В колата си Торн застена от напрежение. Стрелката на спидометъра показваше деветдесет мили, после сто и десет, но катафалката не изоставаше, преследвайки го настойчиво. Торн вече не можеше да спре, не можеше да допусне да го изпреварят. Двигателят на колата ревеше на границата на мощността си, но катафалката се приближаваше и най-сетне се изравни с бежовия автомобил на Торн.

— Не… — простена Торн. — Не!

Известно време те вървяха успоредно, после катафалката започна бавно да се откъсва напред. Торн се облегна на кормилото, като че ли заповядваше на колата да върви по-бързо, но катафалката продължаваше да се отдалечава. Ковчегът, поставен в нея, бавно се поклащаше…

В къщата на Торнови Деймън се засилваше все повече и повече, колата му се накланяше, докато той се носеше бясно из стаята, а в коридора Катерина залитна и протегна ръце напред, опитвайки се да се задържи на табуретката.

На шосето катафалката неочаквано рязко даде газ и се втурна напред. Торн нададе страшен вик.

В този момент Деймън излетя като куршум от стаята си и се сблъска с Катерина. Тя падна от табуретката, като трескаво се мъчеше да се хване за нещо, събори с ръка кръглия аквариум със златни рибки, който полетя след нея. Чу се глух удар. След миг аквариумът падна и се разби на малки парченца.

Катерина лежеше неподвижно. До нея на паркета се мяташе златна рибка…

 

 

Когато Торн пристигна в болницата, там вече се бяха събрали репортьорите. Те го засипаха с въпроси и го заслепяваха със светкавиците на фотокамерите си, а той отчаяно се опитваше да мине през тълпата до вратата с табелка „Интензивна терапия“. Като пристигна вкъщи, намери мисис Бейлък в състояние на истерия: тя успя само да му каже, че Катерина е паднала и „Бърза помощ“ я е откарала в градската болница.

— Кажете нещо за състоянието на жена си, мистър Торн! — извика един от репортьорите.

— Махайте се оттук!

— Казват, че е паднала.

— Добре ли е?

Вестникарите се опитваха да спрат Торн, но той премина през двойната врата и затича по коридорите, като остави репортьорите зад себе си.

Срещу него бързо вървеше един лекар.

— Казвам се Бекер — каза той.

— Добре ли е тя?

— Ще се оправи. Има сътресение на мозъка, счупване на ключицата и малък вътрешен кръвоизлив.

— Тя е бременна.

— Страхувам се, че вече не е.

— Спонтанен аборт? — задъхваше се той.

— Да, на пода, когато е паднала. Исках да направя изследвания, но вашата прислужничка беше прибрала всичко, преди да дойдем.

Торн потръпна и се подпря на стената.

— Естествено — продължаваше лекарят, — няма да съобщаваме подробности. Колкото по-малко хора разберат за това, толкова по-добре.

Торн се вгледа в него и лекарят разбра, че той не знае нищо.

— Нали ЗНАЕТЕ, че тя сама се е хвърлила долу — каза той.

— Хвърлила се е?

— От третия етаж. Пред очите на детето и бавачката му.

Торн го погледна тъпо, носле се обърна към стената. Раменете му затрепериха и лекарят разбра, че Торн плаче.

— При подобно падане — добави лекарят — обикновено най-много страда главата. В някакъв смисъл може да се смята, че ви е провървяло.

Торн кимна, опитвайки се да сдържи сълзите си.

— Въобще, за много неща ви е провървяло — каза лекарят. — Тя е жива и при правилно лечение никога няма да повтори това. Жената на брат ми също имаше склонност към самоубийство. Веднъж влязла във ваната и взела със себе си тостера. Решила да го включи и да се самоубие с електричество.

Торн се обърна към лекаря.

— Но тя успя да оживее и вече не е правила нищо подобно. Минаха вече четири години и с нея всичко е наред.

— Къде е тя? — попита Торн.

— Живее в Швейцария.

— Жена ми!

— Стая 44. Скоро ще дойде на себе си.

В стаята на Катерина беше тихо и тъмно. В ъгъла седеше сестра със списание в ръце. Торн влезе и спря, потресен от видяното. Катерина изглеждаше страшно: бледо, подпухнало лице, системи с плазма. Ръката й беше гипсирана и причудливо извита. Застиналото лице не даваше признаци на живот.

— Тя спи — каза сестрата.

Торн бавно се приближи до леглото. Като че ли почувствала присъствието му, Катерина застена и бавно обърна глава.

— Боли ли я? — с треперещ глас попита Торн.

— Сега тя е на седмото небе — отговори сестрата. — Пентотал натриум.

Торн седна до леглото, опря чело в таблата му и заплака. След известно време усети как ръката на Катерина докосва главата му.

— Джери… — прошепна тя.

Той я погледна. Катерина с мъка отвори очи.

— Кети… — промълви топ през сълзи.

— Не му позволявай да ме убие. — После тя затвори очи и потъна в сън.

Торн се върна вкъщи след полунощ и дълго стоя в тъмното преддверие, гледайки мястото на паркета, където беше паднала Катерина. Беше уморен, напрежението му не спадаше и Торн много искаше да заспи, за да забрави поне за известно време за станалата трагедия.

Торн не запали лампите и известно време остана в тъмнината, гледайки нагоре, към площадката на третия етаж. Опита се да си представи Катерина, стояща горе и обмисляща скока си. Защо тя, щом сериозно е решила да свърши с живота си, не е скочила от покрива? В къщата имаше много таблетки, бръсначи, десетки други вещи, подпомагащи свършването на живота със самоубийство. Защо точно така? И защо пред Деймън и мисис Бейлък?

Той отново си спомни свещеника и неговите предупреждения. „Той ще убие нероденото дете още в утробата. После ще убие жена ви. После, когато се убеди, че наследява всичко, което ви принадлежи…“ Торн затвори очи, опитвайки се да зачеркне тези думи от паметта си. Помисли си за Тасоне, пронизан с пръта, за телефонното обаждане на Дженингс, за безумната паника, обхванала го при вида на преследващата го катафалка. Психиатърът беше прав. Той беше преуморен и такова поведение само потвърждава това. Страховете на Катерина започнаха да се разпростират и върху него, нейните фантазии се бяха оказали заразни. Но той повече няма да допусне това! Сега, повече от всякога, трябваше да прояви здрав разум. Чувствайки физическа слабост, Торн се качи по стълбата, напипвайки стъпалата в тъмнината. Ще се наспи и на сутринта ще се събуди свеж, пълен с енергия и способен да действа.

Като се приближи към вратата на стаята си, Торн спря, загледан във вратата на спалнята на Деймън. Бледата светлина на нощна лампа. Подчинявайки се на желанието си да види момчето, той бавно се приближи към стаята на Деймън, убеждавайки се, че няма от какво да се страхува. Но като отвори вратата, той видя нещо, което го накара да потръпне. Детето спеше, но не беше само. От едната страна на леглото седеше мисис Бейлък, скръстила ръце и взряна в една точка, от другата се виждаше силуетът на кучето. Това беше същият огромен пес, от който той искаше да се отърве. Сега кучето седеше тук, охранявайки съня на сина му. Затаил дишането си, Торн тихо притвори вратата, върна се в коридора и отиде в стаята си. Тук се опита да успокои дишането си и разбра, че го тресе. Неочаквано тишината се взриви от телефонен звън и Торн се хвърли към слушалката.

— Ало!

— Обажда се Дженингс — разнесе се глас. — Спомняте ли си онзи, на когото счупихте фотокамерата.

— Да.

— Живея на ъгъла на Гросверн и Пета в Челен и мисля, че е най-добре да дойдете веднага.

— Какво искате?

— Нещо става, мистър Торн. Става нещо, за което трябва да знаете.

Апартаментът на Дженингс беше в евтин, объркан район и Торн дълго го търси. Валеше, видимостта беше лоша и той вече се беше отчаял, когато видя червената светлина в куличката горе. Там видя Дженингс, който му махна. Когато посланикът се появи на вратата, задъхан от изкачването на стълбите, Дженингс предложи:

— Имам бренди.

— Ако може.

— Разбира се, не е такова, с каквото сте свикнал.

След малко Дженингс се върна с двете чаши и бутилката.

— Да пийнем малко и да се захващаме за работа.

Торн взе чашата от него и Дженингс наля бренди.

След това Дженингс седна на леглото и посочи един стол, но Торн продължаваше да стои прав.

— Не искате ли цигара?

Торн поклати глава, фамилиарният безгрижен тон на Дженингс започваше да го дразни.

— Казахте, че нещо става.

— Така е.

— Бих искал да знам какво имате предвид.

Дженингс внимателно погледна Торн.

— Още ли не сте разбрал?

— Не.

— Тогава защо сте тук?

— Защото вие не искахте да ми давате обяснения по телефона.

Дженингс кимна и остави чашата си.

— Не мога да обясня, защото трябва да видите някои неща.

— И какви са те?

— Снимки. — Той стана и отиде в тъмната стая, като покани с жест Торн да го последва. — Мислех, че ще искате да се запознаете с мен по-отблизо.

— Много съм уморен.

— Добре, сега ще усетите сили.

Той светна една малка лампа, която освети серия снимки. Торн влезе и седна на една табуретка до Дженингс.

— Познавате ли ги?

Това бяха снимки от онзи рожден ден, когато Деймън беше навършил четири години. Деца на въртележките, Катерина, която ги гледа.

— Да — отговори Торн.

— Сега вижте това.

Дженингс махна останалите снимки и показа снимката на Чейса, първата бавачка на Деймън. Тя стоеше сама в клоунския си костюм на фона на къщата.

— Виждате ли нещо необикновено? — попита Дженингс.

Дженингс докосна фотографията, като огради с пръст едва забележимата мъгла, надвиснала над главата и шията й.

— Отначало си помислих, че е дефект на лентата — каза Дженингс. — Но вижте по-нататък.

Той извади снимката на Чейса, висяща на въжето.

— Не разбирам — каза Торн.

— Следете хода на мисълта ми.

Дженингс отмести купчинката снимки и взе друга. Отгоре беше снимката на дребния свещеник Тасоне, излизащ от посолството.

— А тази?

Торн го погледна с ужас.

— Откъде я имате?

— Сам я направих.

— Мислех, че търсите този човек. Казахте, че ви е роднина.

— Излъгах ви. Вижте снимката.

Дженингс докосна снимката, показвайки мъглявия щрих, мержелеещ се над главата на свещеника.

— Тази сянка над главата ли? — попита Торн.

— Да. А сега вижте тук. Тази снимка е направена десет дни след първата.

Той извади друга снимка и я сложи под лампата. Това беше едър план на група хора, стоящи в задните редове на аудиторията. Лицето на Тасоне не се виждаше, само контурите на расото му, но над мястото, където трябваше да бъде главата му, беше надвиснал същият продълговат щрих.

— Струва ми се, че това е същият човек. Лицето не се вижда, но затова пък се вижда ясно това, което виси над него.

Торн изучаваше снимката, очите му изразяваха недоумение.

— Сега той виси по-ниско — продължаваше Дженингс. — Ако мислено очертаете лицето му, ще стане ясно, че мъглявият предмет почти докосва главата му. Каквото и да е било това, то е паднало.

Торн мълчаливо се взря в снимката. Дженингс я махна и извади на масата изрезка от вестник, където беше запечатан свещеникът, пронизан с копиеобразния прът.

— Започвате ли да улавяте връзката? — попита Дженингс.

Торн го гледаше развълнуван.

— Аз също не мога да го обясня — каза Дженингс. — Затова и започнах да се ровя.

Той продължи:

— Имам познати в полицията. Те ми дадоха няколко негатива, с които направих снимки. По заключението на патологоанатома, Тасоне е бил болен от рак. Почти през цялото време е употребявал морфин, правил си е по две-три инжекции на ден.

Торн погледна снимките. На тях беше голото мъртво тяло на свещеника в различни пози.

— Външно тялото му е съвършено здраво и няма нищо странно — продължаваше Дженингс — освен един мъничък знак от вътрешната страна на левия крак.

Той даде лупата на Торн и насочи ръката му към последната снимка. Торн внимателно се вгледа и видя знак, подобен на татуировка.

— Какво е това?

— Три шестици. Шестстотин шейсет и шест.

— Концлагер?

— И аз си помислих така, но биопсията показа, че знакът е буквално гравиран в него. Това не е направено в концлагер. Мисля, че го е направил сам.

Торн и Дженингс се спогледаха.

— Вижте това — каза Дженингс и поднесе към светлината още една снимка. — Ето стаята, където е живял. В Сохо няма топла вода. Беше пълно с плъхове, когато влязохме. Той беше оставил на масата парче недоядено солено месо.

Торн разгледа снимката. Мъничка стая, в която имаше само маса, шкафче и легло. Стените бяха покрити с някакви хартии, навсякъде висяха големи разпятия.

— Листчетата на стената са страници от Библията. Хиляди страници. Всеки дюйм на стената бил облепен, даже и прозорците. Като че ли се е пазел от нещо.

Торн седеше поразен, взрян в странната снимка.

— И кръстове. Само на вратата имаше четиридесет и седем.

— Той… луд ли е бил? — прошепна Торн.

Дженингс го погледна право в очите.

— Вие знаете по-добре.

Като се обърна, Дженингс извади от чекмеджето на масата една смачкана папка.

— Полицията го взе за луд — каза той. — Затова ми разрешиха да се поровя във вещите му и да взема всичко, което ми се стори нужно. Така намерих това.

Дженингс и Торн преминаха в другата стая. Фотографът отвори папката и изсипа съдържанието й.

— Първо, има дневник — каза той, като извади от купа хартии овехтяла тетрадка. — Но в него не се говори за свещеника, а за ВАС, за ВАШИТЕ придвижвания: кога сте излезли от кабинета си, в какви ресторанти се храните, къде сте произнасял речи…

— Мога ли да погледна?

— Разбира се.

Торн взе дневника с треперещи ръце и го прелисти.

— В последната записка се казва, че е трябвало да се срещнете с него — продължаваше Дженингс.

— В Кю Гардънс. В същия ден той е заминал.

Торн вдигна очи и срещна погледа на Дженингс.

— Той беше луд — каза Торн.

— Нима?

В тона на Дженингс прозвуча скрита заплаха и Торн замря под погледа му.

— Какво искате?

— Срещнахте ли се с него?

— Н-не…

— Имам още нещо, господин посланик, но няма да кажа нищо, ако не ми казвате истината.

— Какво ви интересува всичко това? — пресипнало попита Торн.

— Аз съм ваш приятел и искам да ви помогна — отговори Дженингс.

Торн продължаваше да го гледа с напрежение.

— Най-важното е тук — продължаваше Дженингс, сочейки масата. — Ще говорите ли или си отивате?

Торн стисна зъби.

— Какво искате да знаете?

— Видяхте ли се с него в парка?

— Да.

— Какво ви каза той?

— Той ме предупреди.

— За какво?

— Каза, че животът ми е в опасност.

— В каква опасност?

— Не можах да разбера.

— Не ме занасяйте.

— Говоря сериозно. Той се изразяваше непонятно.

Дженингс се отмести и погледна Торн с недоверие.

— Беше нещо от Библията — добави Торн. — Някакви стихове. Не ги помня. Помислих го за ненормален. Не помня стиховете и не ги разбирам!

Дженингс го погледна скептично.

— Мисля, че си струва да им се доверите — каза той.

— Казахте, че имате още нещо.

— Но още не съм чул всичко от вас.

— Нямам какво повече да кажа.

Дженингс кимна в знак, че това е достатъчно, извади една изрезка от вестник и я подаде на Торн.

— Това е списанието „Астролъджърс Мънтли“. Забележка на един астролог за необикновено явление. Комета, която се е превърнала в сияеща звезда. Както звездата Бетелхайзе преди две хиляди години.

Изтривайки потта от челото си, Торн изучаваше изрезката.

— Но ТОВА е станало на ДРУГОТО полукълбо — продължаваше Дженингс. — В Европа. Преди малко повече от четири години. По-точно на шести юни. Говори ли ви нещо тази дата?

— Да — изхриптя Торн.

— Тогава ще познаете втората изрезка — отвърна Дженингс, като вдигна още една хартийка от масата — от последната страница на един римски вестник.

Торн взе бележката и веднага си я спомни. Точно такава държеше и Катерина в тефтерчето си.

— Това е съобщение за раждането на вашия син. Това СЪЩО е станало на шести юни, преди четири години. Аз бих казал, че това е съвпадение. А вие?

Ръцете на Торн трепереха, хартийката така се тресеше, че той едва успя да я прочете.

— Вашият син в шест часа сутринта ли се е родил?

Торн се обърна към него, в очите му светеше непоносима болка.

— Искам да изясня що за знак е този на крака на свещеника. Три шестици. Мисля, че това е свързано по някакъв начин със сина ви. Шести месец, шести ден…

— МОЯТ син УМРЯ! — извика Торн. — МОЯТ син УМРЯ. Не знам кого възпитавам.

Той закри лицето си с ръце, обърна се и задиша тежко. Дженингс не сваляше очи от него.

— Ако нямате нищо против — тихо произнесе той, — бих могъл да ви помогна да изясним това.

— Не — простена Торн. — Това е моя работа.

— Тук грешите, сър. Сега това е и МОЯ работа.

Торн се обърна към него и очите им се срещнаха.

Дженингс бавно отиде в тъмната стая и се върна оттам със снимка. Той я подаде на Торн.

— В ъгъла на стаичката на свещеника имаше малко огледало — с мъка произнесе Дженингс. — Случайно в него съм се отразил самият аз, докато съм правил снимки. Твърде необикновен ефект, не намирате ли?

Той приближи лампата, за да се вижда добре. На снимката Торн видя малко огледало в далечния ъгъл на стаята, където живееше Тасоне. В огледалото се беше отразил Дженингс с вдигната към лицето фотокамера. Нямаше нищо необикновено в това, че фотографът беше хванал своето изображение. Но на тази снимка явно нещо не достигаше. Дженингс нямаше шия. Главата му бе отделена от тялото с тъмно нетно, напомнящо кълбо дим.