Белва Плейн
Изневяра (6)

Шеста глава

Когато лятото най-сетне свърши и Лора и Роби напуснаха разкопките — и омразната каравана — и се нанесоха в апартамента, който бяха наели близо до университета, Лора бе сигурна, че бедите им най-после ще свършат. И отначало нещата наистина изглеждаха по-добри. Апартаментът бе разположен срещу низ от приятни магазинчета и ресторанти. Климатикът му работеше. Пред входната врата на блока бяха засадени сладко ухаещи гардении.

Но двамата бяха избрали да живеят в район, който бе много популярен сред студентите. Знаели го бяха, но си помислиха, че ще е забавно — в края на краищата самите те до неотдавна бяха студенти. Но не бяха помислили колко трудно се живее на една и съща улица с две студентски общежития. Не бяха помислили за шумните купони всяка нощ, за гърмящата музика и виковете по цялата улица, докато Роби се опитва да учи за доктората си и да прави проучвания за взискателния си ръководител. Изобщо не им беше хрумвало, че веселите разговори под прозорците им нощем ще ги побъркват, докато лежат будни и умуват как да си платят сметките.

Защото Роби и Лора бяха безпарични. Постоянно. Мъчително. Когато като младоженци планираха бъдещето си, нямаха представа за разходите по едно бебе и че те ще започнат още преди да се е родило. Не бяха включили сметките за доктора, за витамините и сякаш безкрайния списък от бебешки принадлежности — които трябваше да се купят предварително — към съставения от тях бюджет. Нещо повече, разчитали бяха, че Лора също ще работи, за да дава своя принос към малката заплата, която Роби щеше да получава от професор Хокинс. В района на университета имаше много магазинчета и ресторанти и двамата бяха сигурни, че тя ще си намери работа в някое от тях. Изобщо не им мина през ума, че ресторантчетата и магазините няма да искат да наемат и обучават момиче, което е бременно и ще напусне работата си, щом роди само след няколко месеца. Лора продължи да търси работа месец до термина, но най-сетне призна провала си и се отказа.

* * *

Бебето се роди. Беше момиченце и го кръстиха Кейти, на бабата на Роби. Според двете баби на малката и двамата й родители бяха пухкави бебета с розови бузки. Кейти беше кокалеста и с мургава кожа. Гледаше света с големи тъмни очи. Накрая Роби бе този, който осъзна на кого прилича.

— Помниш ли бебешките снимки на майка ти, Лора — каза една сутрин, докато Лора къпеше Кейти. — Като две капки вода са.

Лора бе погледнала към бебешкото личице, което й се усмихваше под сапунената пяна.

— Прав си. Наистина прилича на мама.

Бебето не само приличаше на Айрис, но, изглежда, притежаваше и нейния темперамент.

— Приема нещата като майка ти — забеляза Тео, когато двамата с Айрис долетяха в Калифорния да видят Кейти. — Знам, че е още бебе, но сякаш наблюдава всичко, което се случва, и се опитва да го разбере или да си го обясни.

Лора за пореден път се съгласи, че приликите между майка й и дъщеря й са изумителни. Но по-късно, когато двете с бебето останаха сами, тя прошепна в ухото на Кейти:

— Само че ти никога няма да се боиш или да си несигурна, както е била майка ми през целия си живот. Ти ще си силна, Кейти. Аз ще се погрижа за това.

Лора се бе влюбила в детето си. Вината и съмненията, които я бяха изпълвали по време на бременността, сякаш бяха принадлежали на друг човек. Едва си ги спомняше. Не че животът с Кейти бе винаги лесен. Особено когато се будеше посред нощ, защото момчетата в общежитието в края на улицата бяха решили да дефилират по платното и да пеят бойната песен на университета. Или когато шум, вдигнат от родителите й в тесния апартамент, я събудеше. В такива случаи плачеше — силно и много продължително.

— Ще спре ли някога — питаше ядосано Роби след подобна обсада, продължила сякаш с часове.

— Сърдита е — обясняваше Лора. — Спеше и си гледаше своята работа, а тези идиоти я събудиха с техния шум и сега иска да се увери, че знаем как се чувства. — И добави тихо в ухото на дъщеря си: — Всичко е наред, Кейти. Не се преструвай на щастлива, ако не си.

Но Лора и Роби не си доспиваха, а Роби направо се съсипваше. За да запушва все по-увеличаващите се дупки в семейния бюджет, той бе започнал да дава частни уроци по математика и естествени науки. Сега, освен часовете, които прекарваше в проучвания За Хокинс, той отделяше време за подготовка на уроците и за оценяване на домашни работи. В края на седмицата пък работеше на половин ден в един магазин за обувки в местния мол. Естествено всичко това „подяждаше“ времето за собствения му докторат, а и недоспиването му се отразяваше. Рано сутрин, Лора го гледаше как се олюлява из апартамента, който бе претъпкан с бебешки принадлежности, как сяда на кухненската маса и заспива върху учебниците си и знаеше, че изостава. В същото време той бе обсебен от идеята, че трябва да завърши доктората си колкото е възможно по-бързо.

— После ще започна да изкарвам прилични пари и ще можем да се измъкнем от тоя мизерен апартамент. Ти също трябва да се върнеш в университета и да се дипломираш. Вече не говорим за това, но аз не съм забравил — каза й той. — А и дрешките на бебето отесняват през няколко месеца. Трябват ни повече пари.

Горкичкият Роби. Отчаяно искаше да се грижи за семейството си. Искаше да докаже на баща си, че не е прав, и да покаже на Тео и Айрис, че Лора не е сбъркала, като се е омъжила толкова млада и родила толкова скоро. Ала Лора виждаше, че му идва в повече. През тази първа година тя се опита да го накара да забави темпото. Настояваше, че трябва да обръща повече внимание на доктората си. За да намали товара му, отново започна да търси работа и най-сетне успя да се хване като сервитьорка. Но след няколко седмици напусна, понеже парите за детегледачката бяха повече от бакшишите, които изкарваше.

В края на първата им зима Роби обобщи ситуацията:

— Живеем в апартамент, който е малък дори за един човек, да не говорим за двама души с бебе. Нямаме заден двор, в който да играят Кейти и Моли. А ти не можеш да се върнеш в университета. Добре се справям, няма що!

Нищо казано от нея не бе в състояние да го разубеди. Затова, когато лятото дойде и той заяви, че няма да се върне на разкопките на професор Хокинс, защото в магазина за обувки изкарва повече, тя не възрази, макар да знаеше, че това ще се отрази на характеристиката му.

Толкова беше отчайващо — сякаш всеки път липсата на пари им връзваше ръцете. А Роби си бе втълпил, че единственото решение е да завърши доктората си. Лора виждаше как това се превръща в идея фикс и започна да се страхува за него. Но той все така не желаеше да я чуе. Когато започна третия си семестър в университета, обяви, че тази година ще вземе устния изпит. „Устният“, както го наричаха, беше първата важна стъпка към бленуваната докторска степен и той реши, че не може да чака нито минута повече.

Не беше изненада, че се провали. Изпитът представляваше устно „въртене на шиш“ на кандидата за докторска степен от няколко професори от неговата катедра. За Роби, който си бе поставил прекалено високи цели, натоварването бе твърде голямо. И точно както се бе опасявала Лора, не успя да се подготви достатъчно добре. Още на първия въпрос, който му бяха задали, бе изпаднал в паника и не бе продължил.

Това го разтърси из основи. Свикнал бе да е най-умният в курса. Сега се чувстваше като най-големия глупак. Дни наред отказваше да излиза от апартамента от страх да не срещне някой колега докторант.

Лора се опита да го ободри.

— Можеш да се явиш още веднъж, всички получават втора възможност.

— Не ми се говори за това.

— Но следващия път ще е различно. Ще видиш, че…

— Нима? И как точно ще стане?

— Ще си по-добре подготвен…

— Как? Кажи ми как, Лора! Как ще го направя, като работя на три места?

— Аз ще работя вместо теб.

— Вече опитахме, не помниш ли?

— Ще измислим някакъв начин. За следващия изпит ще си отпочинал и няма да си толкова натоварен и…

— Стига с тия приказки! — кресна той. Звучеше досущ; като баща си. — Престани да се държиш като глупачка! Нищо няма да се промени — не разбираш ли? Заклещен съм в тоя дяволски апартамент и никога няма да се измъкна, докато издържам две… — Той млъкна. Тя знаеше какво се кани да каже — че тя и бебето му висят на шията като воденични камъни — и ако бе довършил изречението, кои знае как би постъпила. Но Роби се спря навреме. — Никога няма да се измъкна! — завърши.

Години по-късно тя щеше да осъзнае, че тогава е трябвало да му се опре. Искало й се бе да му каже, че бебето е било негова идея, за да спаси скъпоценната си кожа. „Не смей да ме обвиняваш!“ — искало й се бе да изкрещи. И може би ако го бе сторила, той щеше да се научи да поема отговорност за собствените си грешки. Или може би никога нямаше да се научи. Тя обаче не му бе креснала, защото така би излязло, че раждането на Кейти е грешка, а тя никога не би казала подобно нещо, нито пък го чувстваше. Освен това в онези дни Лора все още искаше да е съвършената съпруга. Затова бе преглътнала гнева си, отишла бе до единствения малък прозорец в стаята и бе вдигнала свалените от мъжа й щори. В създадения от него мрак бе проникнал тънък лъч.

— Виж колко хубав ден е вън, Роби — казала бе колкото може по-спокойно. — Защо не излезеш? Не можеш да се криеш вкъщи вечно.

— Остави ме на мира, по дяволите! — изсумтя той.

И след това спря да й говори. Накрая излезе от апартамента, все пак имаше да ходи на две работи. Но когато си беше вкъщи, седеше в стола, четеше списания и гледаше тъпи телевизионни програми, без да обелва дума, докато не станеше време за работа.

Един ден Лора осъзна, че войната във Виетнам е свършила от месеци, а тя е била толкова разсеяна, че го е отбелязала само мимоходом.