Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Уорнър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartwood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Белва Плейн

Заглавие: Изневяра

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 08.07.2011

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1017-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13679

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

Лятото дойде. Роби още не се беше върнал от Блеърс Фолс — отсъстваше почти два месеца, — а Кейти бе на лагер и нямаше да се върне до края на август. Лора още не знаеше кога ще се върне Роби, той не споменаваше нищо, докато говореха по телефона. Обаче изглеждаше бодър и зает — зает с неясно какво. Тъй че за първи път от години Лора имаше да храни само Моли, а единственият глас в къщата беше нейният собствен. Но не това бе причината за сивата мъгла, спуснала се отново над нея. Ник й липсваше. Беше толкова просто. Понякога липсата приемаше формата на тъпа болка, която я изпълваше през целия ден, понякога бе остра, бърза болка, заливаща я изневиделица. И бе неспособна да я спре.

Единственото, което й помагаше донякъде, бе работата и тя благодареше на Бога, че от известно време бе много заета. Двете с Лилиан бяха свършили с писането на книгата и редактираха последния вариант. Приемът за Май Линг, концертиращата пианистка, бе много успешен и няколко организации в Манхатън бяха проявили желание да наемат кетъринговата компания на Лора в бъдеще. (За радост на Айрис, Филип бе присъствал на приема, запознал се бе с госпожица Линг и, изглежда, двамата се бяха харесали.)

Но после — и сякаш някак изведнъж — книгата бе завършена и изпратена на издателя, а до есента нямаше нови заявки за кетъринг. Това не бе ново, лятото винаги бе спокоен сезон за Лора и обикновено тя използваше времето да работи с градинарите си; сега имаше двама, които се грижеха за пресните зеленчуци и цветята, запазена марка на кетъринговата й компания. Бе и времето, когато тя прекарваше часове наред със счетоводителя си в разчистване на натрупаната през годината документация. Но сега, обгърната от тази сива мъгла, Лора чувстваше, че ще се побърка, ако трябва да тори лехите под изпепеляващото слънце или да седи вкъщи и да събира колонки с цифри.

Помисли си да отиде на север и да види Кейти, но собственикът на лагера се мръщеше на родители, които идваха при децата си, преди те да са свикнали с новата обстановка. Освен това Лора не искаше да ходи никъде, преди да се е вдигнала мъглата. Все някога ще се разнесе, каза си. Въпреки всички тия викториански романи, никой не е умрял от разбито сърце. Ала мъглата не се вдигаше.

* * *

— Някои от снимките за книгата не ми харесват. — Гласът на Лилиан звучеше недоволно по телефона. — Разбира се, всичко, което Ник снима, е хубаво, но предвид съдържанието, мисля, че бихме могли да направим по-добър избор. Казах му, че двете ще идем в ателието му другата седмица да разгледаме неговите коректури.

Ще ида в ателието на Ник. Пак ще го видя! Сърцето на Лора заби учестено. Но после тя се осъзна.

— Лилиан… боя се, че не мога да се измъкна…

— Цялата седмица? Не може да нямаш поне един свободен ден. Това е важно.

Лилиан бе права. Снимките бяха също толкова важни, колкото текстът, върху който се бяха потили двете с Лора.

Но, мили боже, как ще го направя? Как ще го видя отново и ще си тръгна?

— Лора, там ли си?

— Какво ще кажеш за следващата сряда? — предложи, надявайки се Лилиан да не е чула въздишката й.

— Ела в ателието на Ник към обяд.

Днес беше вторник. Трябваше да чака седем дни.

* * *

Тя сякаш не се нуждаеше от много храна или от повече от няколко часа сън на нощ. И все пак не се чувстваше уморена. Работеше по-дълго и енергично от всички в градината и въпреки това не се изтощаваше. Понякога се улавяше как трепери, но не знаеше дали е от възбуда или страх, или съчетание от двете. Пък и нямаше значение. Трябваше да изчака само седем дни. После пет. После три. Най-сетне дойде вторник вечерта.

Тя си изми косата и я реса, докато изпръхне, за да блести повече. Започна да вади дрехи от гардероба си и накрая почти всичко, което имаше, се озова върху леглото. Най-накрая се спря на розова рокля с премятане (харесваше й начинът, по който подчертаваше тънката й талия) и оранжево болеро към нея, сандали с високи токове (които я накараха да се почувства като манекенка на подиума, когато походи малко с тях) и коралови обици и огърлица в тон с червената й коса. Подреди всичко на табуретката пред леглото, после си легна и зачака да настъпи утрото.

Сутринта в сряда бе ясна и слънчева. На Лора обаче й бе все едно — би била щастлива, дори да се намира сред ледовете на Аляска. Вдигна лъскавата си коса на главата с треперещи ръце. Продължиха да треперят, докато си слагаше червило и обличаше розовата рокля, която изведнъж й се стори твърде разголена и претенциозна. Помисли да я смени с друга, но нямаше време. Изпуснеше ли влака за града, щеше да закъснее.

Освен това, каза си, държиш се абсурдно. Не си го виждала от седмици. И му каза, че това е краят. Ню Йорк е пълен с момичета, които са по-млади и по-красиви от теб. Сигурно вече е с някоя друга.

Но не беше. Тя би го усетила, защото помежду им съществуваше връзка още от първия ден, когато се срещнаха.

Дори да не е намерил друга, това не променя нищо. Ти си все така омъжена. Все така зряла жена.

Но се чувстваше като тийнейджърка — плашещо безразсъдна тийнейджърка.

Това е бизнес среща. И Лилиан ще е там. Какво изобщо би могло да се случи в нейно присъствие?

Това бе единствената успокояваща мисъл; нищо не би могло да се случи, докато Лилиан е там.

Слава богу, че и Лилиан ще е там. Това се превърна в мантра, докато шофираше към жп гарата и стоеше на перона в очакване на влака, и дори след като седна на мястото си във вагона. Слава богу, че и Лилиан ще е там, повтаряше си постоянно. Нищо не може да се случи, докато Лилиан е там.

* * *

Ник отвори вратата на мансардата си. Не каза дума; просто я гледаше с красивите си синьо-зелени очи. Ако досега не бе съвсем сигурна, вече знаеше, че в живота му няма нова жена.

— Здравей — каза той най-сетне. Прииска й се да избяга.

— Може ли да вляза? — усмихна се.

Той отстъпи встрани, за да й направи път, после затвори вратата след нея.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита. Искаше да направи нещо, защото бе нервен. Тя го знаеше, защото и тя бе нервна.

— Аз… Чаша вода? — успя да каже.

Покрай едната стена на мансардата имаше кухненска ниша с мивка. Той отиде бързо там, а Лора започна да се разхожда наоколо и да изучава всичко напрегнато — само и само да не гледа към него.

Нямаше представа как може да изглежда мансардата на един фотограф — представяла си бе луксозно място със столове от хром и кожа и огромни авангардни снимки на стените. Мансардата на Ник приличаше повече на старомодна работилница. В средата на стаята имаше голяма работна маса, а в единия ъгъл бяха подредени спретнато множество прожектори, фотоапарати и друго оборудване. Таванът бе висок и украсен с изящни гипсови корнизи. Прозорецът бе венециански, с надлъжни щори, а ремонтираният дървен под криеше следи от дълга употреба. В единия ъгъл на помещението имаше кът за сядане, с мек диван, три удобно изглеждащи кресла, дъбова масичка и дебел ориенталски килим.

Ник й донесе чашата с вода. Тя я пое и му благодари после двамата отново се вторачиха един в друг.

— Значи тук работиш — рече тя накрая. Някой трябвали да каже нещо.

— Да. А зад онази врата има дневна и напълно обзаведена кухня и моята… моята спалня — заекна той. Думата се понесе във въздуха с целия си подтекст. Водата в чашата на Лора се разплиска. Ник я пое от нея. — Ръцете ти треперят — прошепна.

Тя бе забравила колко нежен можа да бъде този дрезгав глас. Но не биваше да мисли за неща като нежност.

— Погледни твоите — отвърна. Той се усмихна и Лора усети как също разтяга устни в усмивка, а това бе дори по-опасно от нежността. — Къде е Лилиан? — попита бързо. Къдриците падаха върху лицето му както винаги. Облечен бе в обичайните си дрехи — сини джинси, които изглеждаха много добре на мъж с тънък кръст и дълги крака, и тениска, очертаваща контурите на гърдите му. Той продължаваше да я гледа. — Лилиан дойде ли вече? — попита тя отново.

— Няма да дойде.

О, божичко!

— Обади се да каже, че е пипнала ужасен летен грип. Опитала се да ти телефонира, но у вас никой не отговарял.

— Сигурно вече съм била на път за гарата.

— И тя си е помислила същото.

Лора трябваше да се махне оттук. Трябваше да каже, че ще дойде пак, когато Лилиан се оправи. Но не можеше да се насили да произнесе думите.

— Лора… — поде Ник нежно.

Трябва да се махна оттук.

— Ако знаеш колко пъти съм си представял, че ти си тук, както сега.

Веднага трябва да се махна оттук.

— Представях си как те черпя с шампанско и как съм напълнил стаята с рози… за да е красива като теб.

Но, Бог да ми е на помощ, не искам да си тръгна.

— Нямам нужда от шампанско и рози, Ник — успя да изрече и гласът й бе нежен като неговия.

Някъде в коридора навън от мансардата се захлопна врата. Някой извика нещо, но думите бяха твърде приглушени, за да ги различат. Тя чакаше Ник да я доближи. Както би трябвало да направи сега. Защото нямаше връщане назад. Той се изправи пред нея и тя го гледаше как се навежда към роклята й, подчертаваща тънката талия и гърдите й. После Лора свали лекото си оранжево болеро.

Роклята й бе от копринено жарсе, държеше я само връзката около талията. Докато Ник я освобождаваше, пръстите му бяха уверени, което бе забележително, като се има предвид, че и двамата трепереха. Коприненото жарсе се плъзна на пода, красивите й сандали бяха свалени — тя така и не разбра как. Той я отнесе до дивана и коленичи до нея. Устните му бяха навсякъде — по врата й, гърлото й, устните й. Целуваше я и ръцете му я галеха, докато тя се освобождаваше от бельото си, разкопчаваше копчета и токи. После той бе върху нея… усмихваше й се… и тя чуваше дъха му и туптенето на сърцето му… или може би бе нейното… а когато Ник най-сетне извика, тя го последва със свой вик.

И така, случи се. Цялото отричане и борба приключи. Ник лежеше до нея, с успокоени очи, заровил пръсти в косата й, която се бе измъкнала от шнолите. И Лора знаеше, че би трябвало да се чувства виновна, но не можеше. Не сега. Разбира се, това щеше да дойде по-късно. Но в момента тя можеше да изпитва само радост.

На дивана имаше плетено одеяло. Ник го придърпа върху тях и сега бяха като в пашкул. Притегли я към себе си и главата й намери удобно място върху рамото му. Долу на улицата градският трафик ехтеше и тя го чуваше смътно през затворените прозорци. Хората бяха заети със задачи, с неща, които би трябвало да върши всеки отговорен нюйоркчанин в юлски следобед в средата на седмицата. Но тя беше в своя пашкул с Ник. И можеше да заспи.

* * *

Когато се събуди, отначало не знаеше къде се намира.

Над главата й се извисяваше украсен с корнизи таван, а около тялото й бе увито плетено одеяло, каквото знаеш, че не притежава. После си спомни. Обърна се, за да види как Ник лежи до нея на дивана. Ала той не беше там. Вдигна уплашено глава.

— Здравей. — Ник седеше на креслото от другата страна дивана. Беше облечен и бе запалил една лампа.

— Ти си тук… за миг си помислих…

— Разбира се. — Той прекоси стаята, коленичи до и я целуна. Сега целувката бе различна, беше нежна, защото вече не бяха напрегнати. Но може би бе и малко тъжна?

— Колко е часът? — попита тя.

— Четири и десет, канех се да те събудя.

— Защо не го направи?

— Гледах те как спиш. — Той я погали по бузата. — Дрехите ти са тук. — Посочи към спретната купчинка. — Искаш ли кафе, преди да тръгнеш?

И сега тя разбра тъгата.

— Не искам да те оставям — промълви.

Той се поколеба за миг, после въздъхна дълбоко.

— И аз не искам. Но мисля, че е по-добре да започнем да свикваме с това… Нали?

Тя го погледна в очите и видя какво бе осъзнал той, докато тя бе спала — че сега сбогуването ще е част от живота им. Щяха да си казват довиждане, вместо да спят един до друг и да се събуждат прегърнати. Никога нямаше да имат лукса да не мислят колко време прекарват заедно, защото думата, „довиждане“ щеше да тегне над тях винаги.

— Това е много несправедливо спрямо теб — отбеляза тя. Той щеше да разбие сърцето й, ако се съгласеше.

Ник я целуна отново.

— Аз съм голямо момче, Лора. — Изправи се. — Ще ти приготвя кафе. В шест има влак, който можеш да вземеш. Проверих.

— Бих останала, ако не беше горката Моли, не съм й приготвила храна и… — Тя трябваше да спре, защото — глупаво и абсурдно — бе започнала да плаче.

— Недей, скъпа! — Той отново коленичи. — Без сълзи. Не сме заедно за това. Нали? — Тя преглътна сълзите и кимна. Облече се, докато Ник домакинстваше в кухнята. После той й подаде чашата с ароматно кафе и отново седна в креслото си. След миг рече: — Знам, че не мога да имам… всичко, което искам. Ти си омъжена. Имаш отговорности. Но всичко е наред. Защото е хубаво… знаеш, че е… и няма начин нещо толкова хубаво да е, грешно…

— Боя се, че има.

— Не. Стига да не нараняваме никого.

— Но винаги някой бива наранен…

— Защото хората стават небрежни. С теб няма да сме такива. Ще внимаваме никой да не разбере.

— Ами ние? Ами ти и аз?

Сега той извърна глава.

— Ще взимам каквото мога и докато мога. Каквото и да се случи по-нататък, за мен ще си е струвало. — Той отново я погледна — синьо-зелените му очи я умоляваха. — Твой ред е.

Бе казал, че тя има отговорности, и беше вярно. Тя бе човек, който спазва обещанията си. Но също така бе казал, че това е хубаво и редно. Което също бе истина, невероятна и неоспорима.

— Ще взимам каквото мога и докато мога — повтори тя думите му като свои.

* * *

Следващите седмици изминаха неусетно. Разбира се, тя работеше, кога ли не бе работила? Трябваше да се грижи за градината си, започнаха да пристигат и заявки за партита и приеми в края на сезона. Но Ник и срещите им владееха всяка нейна мисъл. Виждаха се в мансардата му — вече познаваше всеки сантиметър от жилището му — при всеки удобен случай. Тя стана много изкусна в хитруването… и лъжата. Винаги когато тичаше в града за няколко часа откраднато щастие, заявяваше, че прави проучване за нова книга. Казваше тази лъжа на работниците си родителите си, на братята си, а понякога дори на редакторката си — на всички, без Кейти. Кейти й се обаждаше във вторник и четвъртък вечерта, защото тогава от лагера разрешаваха на децата да използват телефона. Лора внимаваше винаги да си е вкъщи преди мръкнало в тези вечери, затова, когато дъщеря й се обаждаше, нямаше нужда да обяснява или да лъже — за нищо.

Роби също се обаждаше редовно и тя бе изумена колко лесно може да разговаря с него. Макар разговорите с Роби напоследък да означаваха да го слуша. Той, изглежда се бе влюбил в градчето, от което някога толкова бе искал да се измъкне. Сега го наричаше „истинската Америка“ обясняваше надълго и нашироко на Лора колко приятелски настроени били всички в Блеърс Фолс.

— Ще ти се сторят малко консервативни в политическо отношение — казал бе през смях. — По-добре не издавай мнението си, когато дойдеш тук.

Тя за първи път чуваше, че ще ходи в Охайо. Или че трябва да се опитва да впечатли хората в Блеърс Фолс.

— И най-добре не споменавай как брат ти Стивън се измъкнал от военна повинност по време на Виетнамската война — продължи Роби. — И за прословутата благотворителна работа, която върши сега.

Помисли си да му напомни, че той също не бе изгарял от желание да го вземат войник. Помисли си също да го попита кога ще се прибере вкъщи. Но не я интересуваше.

* * *

Дните се превръщаха в седмици, но той не говореше за връщане. Вместо това постоянно я подканяше да дойде в „истинската Америка“. Тя ставаше все по-изкусна в измъкването. Повечето пъти имаше добри причини. Книгата й бе отпечатана и бяха раздали сигналните бройки на критиците. Отзивите бяха изключително благоприятни, а агентът й за връзки с обществеността — назначен от издателството — бе започнал да й организира интервюта в медиите, които се намираха в Ню Йорк, не в Охайо. Най-големият й коз — думи на агента й, не нейни — беше едно интервю, което вече бе излъчено, в най-рейтинговото сутрешно шоу в страната. Лора бе рекламирала книгата си и бе разказвала за комични епизоди в кухнята и за приключенията й с тенджерата под налягане, които я бяха изплашили до смърт. Интервюто й се бе харесало много. Продуцентът на шоуто се бе обадил да я попита какво ще каже за петминутен сегмент в шоуто два пъти седмично. Лора бе наела агент да води преговорите. Всички се радваха на успеха й.

— Това ще те направи известна и книгите ти ще се продават като топъл хляб — ликуваше агентът й за връзки с обществеността.

Ник бе записал представянето й и двамата го гледаха заедно на телевизора му, докато хапваха от любимия й шоколадов сладкиш, който той бе поръчал от „Серендипити“, знаейки, че тя го обожава. Семейството й и приятелите не спираха да й звънят и да я поздравяват, а Кейти заяви по телефона, че майка й е страхотна. Само Роби не беше ентусиазиран.

— Не спря да говориш за книгата си през цялото време.

— Идеята бе да я рекламирам.

— Е, като дойдеш тук, ще трябва да си малко по-скромна. Хората в нашия край не обичат хвалбите.

Преди думите му щяха да я ядосат и тя да замълчи, за да избегне кавгата. Сега бе твърде заета да гледа часовника си. Ако не затвореше веднага телефона, щеше да изпусне влака си за града.

— Роби, трябва да тръгвам — обясни.

Четиридесет и пет минути по-късно, докато влакът се провираше през Манхатън, тя вече бе забравила за телефонното обаждане. Очевидно Роби се бе захласнал по родния си град. Не й се мислеше какво може да означава това в бъдеще. В един момент щеше да й се наложи да реши проблема със своя брак и съпруга си. Но днес слънцето грееше, въздухът се раздвижваше от лек ветрец и Ник я очакваше.

Така минаваха дните й — заети, златни дни. Двамата с Ник никога не говореха за бъдещето. А и какво имаше да се говори? Предстояха им решения, болезнени, големи решения — дотук със старанието й да не нарани никого — и не й се мислеше за това. Затова живееше за настоящето. И двамата с Ник го правеха. Но изведнъж, изненадващо бързо, лятото свърши.

— Кейти се прибира другата седмица — обяви Лора. Нямаше нужда да добавя, че безгрижните им дни свършват! И двамата знаеха, че когато Кейти се върне, тя няма да може да остава в града до седем вечерта. Бъдещето, което бяха избягвали в продължение на седмици, изведнъж се оказа съвсем близко.

— Да идем някъде през уикенда — предложи Ник. — Можем да тръгнем в петък.

— Никога не сме излизали заедно.

Той се усмихна криво.

— Това имах предвид.

И така, двамата се заеха с горчиво-сладката задача да планират тайния си излет. Горчива, защото, без да го казват, и двамата знаеха, че това е краят на спокойното им щастие. Ала уикендът щеше да е сладък. Можеха да се излежават колкото си искат. На сутринта можеха да се събудят заедно и да закусят. Или да се разходят, хванати за ръце. Или да идат на кино. Двамата с Ник никога не бяха ходили на кино заедно.

Въпросът къде да идат се оказа по-сложен, отколкото си представяше Лора. Проблемът беше Ник. Заради работата си в сферата на изкуството, модата и издателската дейност той бе известен сред хората, които летуваха в модните места по Източното крайбрежие. Места като Хамптънс, Бъркширс или крайбрежието на Кънектикът и Ню Джърси бяха изключени, тъй като можеше да срещне познати. Но двамата не искаха да се отдалечават прекалено от града, защото така щяха да изгубят ценно време по летищата.

Най-сетне избраха стар хотел в планински район наблизо, който някога е бил преуспяващ курорт, но сега се бореше да оцелее. Клиентите, които правеха резервации в Гранд Ин, бяха предимно семейства, търсещи по-евтина стая с допълнителни легла за децата. Мястото изобщо не би могло да се нарече модно.

Освен това бе ужасно. Чаршафите бяха евтини и захабени, в банята нямаше хавлии, та се наложи Лора да се обади на рецепцията и да помоли да им донесат, а в гардероба миришеше на мухъл. В трапезарията масите се обслужваха само от едно любезно, но едва смогващо с поръчките момиче. Храната, която сервираше, бе не само зле приготвена, но и напълно изстинала, когато най-сетне я донесеше. По време на първата им закуска Ник дори бе благодарен, че е така, защото сервитьорката изля върху него чаша кафе. После момичето избухна в сълзи и побягна в кухнята, като остави Лора да попие течността от дрехите му.

— Нека ви помогна, госпожо Макалистър — предложи жена на средна възраст от съседната маса. Скочи пъргаво и се зае да попива сакото на Ник със салфетката си, докато Лора за миг изпадна в паника, питайки се откъде познава жената. Загадката бе изяснена след секунда. — Познавам ви от „Добро утро, Америка“, госпожо Макалистър. С дъщеря ми много ви харесваме. Деби седи точно срещу вас… — Тя махна по посока на тяхната маса, съпругът и трите й деца тъкмо се канеха да стават. Най-голямото, слабичко момиче на около осемнайсет, помаха на Лора. — Умира за ваш автограф — каза жената.

Вече напълно объркана, Лора повтори:

— Мой автограф?

— Човек не среща всеки ден истинска телевизионна звезда. Ако нямате лист, аз имам. — Почитателката й бръкна в джоба си и извади използван плик и химикалка. — Дъщеря ми се казва Деби. Кръстих я на Деби Рейнолдс. Гледала съм всичките й филми. Много я харесвам — а вие?

Лора никога не се бе впечатлявала толкова от Деби Рейнолдс.

— Аз… ами… — заекна тя.

— Знам, че сте твърде млада и едва ли помните, че Деби бе омъжена за Еди Фишър, а после тази ужасна Елизабет Тейлър й го отмъкна, но от мен да знаете — Деби излезе от положението с класа и достойнство. Еди сигурно не е бил с всичкия си, така мисля аз. Макар че си го получи, когато Лиз го напусна заради Ричард Бъртън. Каквото повикало, такова се обадило, не сте ли съгласна?

От другата страна на масата Ник едва се сдържаше да не се разсмее.

— Аз… ами да… — отвърна Лора несигурно. Взе плика, подписа се и го върна на жената, която се здрависа енергично с нея и най-сетне благоволи да се върне на масата си. Няколко секунди по-късно цялото семейство махна на Лора за довиждане и напусна столовата. Ник се разтресе от смях. — Хората се опитват да ти помогнат — смъмри го тя. — Заради теб за малко да се изсмея в лицето на горката жена.

— „Горката жена“ те забеляза още щом влезе в трапезарията — отбеляза Ник. — Само чакаше удобен момент да ти се нахвърли. Освен това ми беше забавно да гледам как се справяш с първата си фенка.

— Не съм очаквала подобно нещо — напълно непознат да дойде да ме заговори на масата. Ами ако се хранех и нещо бе попаднало между зъбите ми?

— Цената на славата, скъпа — отвърна той, докато бършеше насълзените си очи. — Цената на славата. — После стана сериозен. — Аз обаче трябваше да се досетя, че може да те разпознаят. Постъпих глупаво.

Тя също не беше помислила за това допреди секунда.

— Значи трябва да се прибираме? — Щеше да е много несправедливо. Двамата с Ник искаха толкова малко, само един уикенд в забутан стар хотел!

— Според мен не — успокои я Ник. — Едва ли ще срещнем познати на подобно място. Но за всеки случай трябва да спрем да се храним тук.

Затова Ник започна да купува храната им от една закусвалня и хапваха в стаята си. Но дори и така трите дни бяха райски и изминаха много бързо. Преди да се усетят, Ник вече бе в мансардата си, а тя — в къщата си и усещаше липсата му като физическа болка. После Кейти се прибра у дома и всичко се промени.