Белва Плейн
Изневяра (36)

Тридесет и шеста глава

Апетитната миризма на печено пиле изпълваше въздуха. Чашата за пророк Илия бе в средата на масата, мацата^[1] бе под бродираната кърпа, която бе купена специално за този ден. Порцелановият сервиз на масата също бе нов, както и чинията за ритуалните храни. Джанет бе предложила на Айрис да й я заеме, но Айрис искаше своя собствена. Какъв смисъл да направиш първия седер^[2] в собствения си дом, ако не използваш своя чиния за ритуалните храни?

— Бабо, не трябва ли рибата да остане цяла? — извика Кейти от кухнята. Тя бе при Айрис от два дни, за да й помага с готвенето на ястията за тазвечерния празник. Предложила бе сама с думите: „Ти не си го правила досега, бабо, нито пък аз, затова няма да ни пука, ако оплескаме нещо. Не сме страхотни готвачки като мама“. А и Лора не бе изразила желание да помага.

Оказа се, че Кейти е права, тя бе идеалната помощничка за Айрис, защото и на нея й липсваше усет към готвенето. Затова двете се кикотеха една на друга в продължение на два дни, докато печаха, варяха и пържеха.

— Май добрите домакини в нашата фамилия се раждат през поколение, бабо — въздъхнала бе Кейти, след като забравиха яйцата в тенджерата и водата извря докрай. — С теб си приличаме.

— Съжалявам — усмихна се Айрис. — Бих искала да наследиш други мои черти.

— Просто трябва да бъда добра в друго. Май няма да ме бива много в готвенето.

Тя прилича на мен, каза си Айрис и се усмихна. Има моето оригинално мислене. Но не е плаха като мен. Защото има забележителна майка.

Айрис изтича в кухнята да провери рибата, която наистина се бе разпаднала и се бе превърнала в отвратително изглеждаща каша.

— Е, какво пък, едно ястие по-малко — въздъхна Айрис, докато я изхвърляше в боклука. — Добре че пилето е наред. Поне с това се справихме.

— И с картофите — добави Кейти. — Много ни бива да печем картофи.

А ако и останалите блюда се окажеха пълна катастрофа, когато семейството седнеше на масата, Айрис щеше да поръча ястията от топлата витрина на близкия супермаркет. Днес създаваше собствени традиции.

Извади пилето от фурната и му намери място на кухненския плот, отрупан с храна. Огледа се доволно наоколо. Това бе чакала от години. Почистила бе къщата до блясък, отскочила бе до магазина за всички специални храни за празника и бе готвила неуморно през последните два дни. Сега най-после всичко бе готово.

Ще направя седер в нашата къща, Тео. И съм много радостна.

— Вече е време да се качим горе да се преоблечем, Кейти. Искаш ли първо да преговорим въпросите? — Тъй като щеше да е най-малкото присъстващо дете тази вечер, Кейти трябваше да отговори на четирите въпроса.

— Не, благодаря. Знам ги наизуст.

* * *

Кейти използваше старата стая на Лора, но след няколко секунди почука на вратата на Айрис.

— Можеш ли да ми помогнеш с копчетата, бабо? — попита. Носеше розова рокля с дантелено болеро, което се закопчаваше на врата. Роклята бе малко старомодна, но уникална. Също като малкото момиче, което я носеше. Майка й я бе подбрала с безпогрешен вкус.

Айрис се погрижи за копчетата.

— Готова си — каза. Но Кейти не помръдна. Върху лицето й се бе изписало безпокойство. Явно не бе дошла само защото искаше баба й да й помогне с болерото. — Какво има, скъпа — попита Айрис. — Можеш да споделиш с мен всичко.

— Да, знам. Но ми е малко трудно. — Изражението й стана още по-неспокойно.

Господи, какво ли може да е?

— Не се бой, Кейти. Винаги е по-добре да го кажеш.

Кейти кимна, после заговори бързо:

— Когато чух, че татко е умрял, се почувствах много зле, бабо. И още ми липсва всеки ден.

— Разбира се, миличка.

— Но в същото време се зарадвах, че няма да се местим в Охайо! Това бе едно от първите неща, които си помислих.

— Нормално е. Не си искала да оставиш дома и приятелите си. А само защото си го помислила в онзи момент, не означава, че не обичаш баща си. Или че не би го върнала обратно, ако можеше.

Кейти се замисли за миг върху думите й.

— Да, бих се преместила в Охайо, ако това можеше да го върне. Но тук ми харесва. Обичам да съм част от подобни дни.

Айрис се наведе и я прегърна. След няколко години момичето щеше да има собствен живот и може би нямаше да иска да е част от дни като този. Но сега… сега нейната баба все още можеше да я прегръща.

— Ще ти издам една тайна — прошепна Айрис в ухото на Кейти. — И аз се зарадвах за секунда, когато чух, че няма да се местите в Охайо.

— Обаче ще прекарвам част от ваканциите си в Блеърс Фолс с баба Мак. Мама казва, че не бива да късам връзката със семейството на баща ми.

— Твоята майка е добър човек.

— Да, мисля, че съм голяма късметлийка — усмихна се Кейти.

* * *

След като се премениха в празничните си дрехи, двете слязоха долу.

— Чувствам се странно, че няма нищо за правене — отбеляза Кейти. — Сега само трябва да чакаме останалите.

Останалите означаваше семейството, разбира се. Джими и Джанет щяха да дойдат с Ребека Рут. Джими щеше да седне начело на масата и да се държи като глава на фамилията. Айрис би могла да го направи сама, но се срамуваше. Филип щеше да доведе своята клиентка Май Линг, която бе колкото талантлива, толкова и красива. Айрис се надяваше, че между тях може да се зароди нещо повече от приятелство, но синът й още не бе отдал сърцето си. Ала напоследък бе щастлив човек, защото обичаше работата си. Харесваше му да работи като бизнес мениджър за неколцина от талантливите класически музиканти в града. Стив и Кристина щяха да дойдат от Вашингтон и й бяха казали, че искат да направят някакво съобщение пред всички. Айрис бе почти сигурна, че отново ще става баба.

— Малко ми е нервно — прошепна Кейти.

— И на мен — призна Айрис.

— Може би трябва пак да проверим супата.

Но на вратата се позвъни.

— Започна се! — обърна се Айрис към Кейти и отиде да отвори.

— Цисен Песах, мамо — поздрави я Лора. — Весела Пасха.

— Цисен Песах, скъпа.

Лора влезе и се огледа. Айрис проследи погледа й от вазите с пресни цветя до дивана, който бе претапициран в чест на празника. Въздухът бе изпълнен с аромата на гозби, както някога домът на бабинка. Очите на Лора заблестяха — може би бяха сълзи или щастие, или и двете.

— Татко щеше да се гордее с теб, мамо.

— Надявам се. — Сега и очите на Айрис се навлажниха. Наведе се и целуна дъщеря си по бузата. Много бе красиво това нейно дете. Тъжният поглед бе изчезнал от очите й и те сега отново грееха. Айрис се обърна към кавалера на Лора. — Ник — каза. — Добре дошъл. Влизай.