Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartwood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)
Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Белва Плейн

Заглавие: Изневяра

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 08.07.2011

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1017-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13679


Семейно събиране

Семейството е държавата на сърцето.

Джузепе Мазини (1805–1872)

Първа глава

Айрис Стърн зави към паркинга пред супермаркета и въздъхна: нямаше свободно място. Разбира се, че няма да има. До Деня на благодарността оставаха само три дни. Отгоре на всичко се налагаше утре да дойде пак, за да вземе и поръчаната прясна пуйка. Трябваше да стане в ранни зори, за да избегне навалицата.

Една по-организирана жена не би изпаднала в подобно положение. Например Лора, дъщерята на Айрис, щеше да напазарува, да приготви ястията и да ги прибере във фризера още преди седмици. Тровиш си празника — бе й казала веднъж Лора, — като правиш всичко в последния момент.

Айрис се опита да обясни, че не може да мисли за задушено с картофи и боровинков сос, докато умът й е зает с преподаване. Тя беше професор с натоварена програма и искаше да проведе всички изпити, да изнесе всички лекции и да изчисти от календара си всички служебни ангажименти. Чак тогава би могла да се съсредоточи върху задушеното с картофи.

— Научи се да вършиш няколко неща едновременно — посъветвала я бе дъщеря й, — не е толкова трудно.

И за Лора не беше.

Както и за Ана, майката на Айрис.

Седем години след смъртта на маминка Айрис още си спомняше лекотата, с която Ана се бе справяла с дома и семейството си, въпреки дългите часове благотворителна работа — по някакъв начин винаги съумяваше да е изрядна.

Айрис бе правила опити да е като майка си и в резултат се бе чувствала отчайващо неадекватна. Всъщност, ако трябваше да е честна, още продължаваше да се опитва, макар и не колкото преди — най-сетне бе събрала кураж да се върне в университета за докторската си степен. Дисертацията й бе за обучението на деца със специални нужди — Айрис открай време имаше талант за преподаване — и сега работеше с млади хора, самите те желаещи да се посветят на учителското поприще. За своя изненада и удоволствие, се бе превърнала в един от най-обичаните професори в университета — успех, който й помагаше да си припомня невероятните домакински умения на маминка с по-малко чувство за малоценност. Умения, които Лора, същинско копие на Ана, бе наследила.

Ако не беше дъщеря й, Айрис едва ли би се върнала утре в супермаркета за прясната пуйка. „Не можем да сервираме замразена пуйка, мамо!“ — възкликнала бе възмутено Лора, сякаш майка й се канеше да нахрани семейството с хамбургери от Макдоналдс. Тъй като Лора щеше да лети от дома си в Южна Калифорния на следващата вечер и да приготви по-голямата част от празничната трапеза, Айрис бе отстъпила пред мнението на специалиста и бе поръчала прясна птица. Днес бе дошла да напазарува останалите продукти, продиктувани й от Лора по телефона.

Само да намери място за паркиране! Стигнала бе до края на първата редица от коли, но без успех. Внимателно заобиколи едно синьо комби, което се подаваше извън линията за паркиране, и продължи да пълзи като охлюв към следващата редица. Добре че днес разполагаше с достатъчно време.

Денят на благодарността бе от любимите празници на Айрис; в него имаше нещо толкова… неангажиращо. Не бе необходимо да се купуват и опаковат подаръци и после да се отварят с фалшиви уверения, че си искал точно това. Не се духаха миниатюрни свещички, докато опитваш да се усмихнеш на стряскащия начин, по който отминават годините. Нямаше ги и по-сложните чувства, изпълващи понякога Айрис на традиционните еврейски празници. Празници, които Тео, съпругът на Айрис, не желаеше да чества у дома. Той бе роден в началото на века в Австрия, във видно еврейско семейство, и по време на Холокоста бе изгубил млада жена и малко дете, както и всичките си останали роднини. От този кошмар бяха изминали повече от трийсет години, но той все още не можеше да прости на Господ, че е позволил да се случат подобни ужаси.

Тъй че Джими, вторият син на Айрис, бе този, който заедно с жена си Джанет организираше събиранията на фамилията Стърн за Рош Ашана, Иом Кипур, Ханука и Пасха. Тео не отказваше да отиде у Джими и Джанет за честването на тези празници, също както не бе отказвал на родителите на Айрис, докато Ана и Джоузеф бяха живи, и тя винаги си бе казвала, че това й е достатъчно; в края на краищата всички бракове са изтъкани от компромиси. Джанет организираше празниците с лекота, с каквато вършеше и всичко останало. Но напоследък Айрис бе започнала да се чувства… някак… хм, може би точната дума бе „измамена“.

Спомняше си как майка й се бе приготвяла за празниците. Ана бе сядала начело на маса, отрупана с приготвени от нея ястия: печено, залято с гъст тъмен сос грейви, хрупкави картофени палачинки, пълнена риба в желиран сос, морковен сладкиш със сливи, ябълков щрудел с хрупкава маслена кора, подправени с канела напитки. На празник върху масата на маминка искряха сервизите от костен порцелан, сребро и кристал, купени за подобни случаи. Най-хубавите, защото бяха за семейството.

Разбира се, Айрис знаеше, че никога няма да постигне същото великолепие. Но на моменти й се искаше да създаде свои собствени традиции, които внуците ида си спомнят с умиление. Странно как човек се събужда един ден с желание за безсмъртие, каквото не е изпитвал дотогава.

Ала имаше и друго. Тя уважаваше своята религия и празниците, които са неотменна част от нея. В това отношение приличаше на баща си. Все още си спомняше блясъка в очите му, когато маминка благославя празничните свещи в първата нощ на Пасха. За него това бе най-прекрасното време от годината. Така бе дори през Депресията, макар тогава да живееха много по-икономично. Разбира се, баща й бе по-щастлив, когато маминка сядаше начело на масата с огромния диамантен пръстен, купен й от него. Наложило му се бе да го заложи, след като останаха без средства, а щом отново си стъпи на краката, първото, което стори, бе да откупи пръстена. Когато същата година празнуваха Пасха и диамантът отново заискри върху ръката на маминка, докато тя сервираше храната и наливаше виното, за Айрис бе ясно, че това е най-гордият ден в живота на баща й.

Именно тези спомени определяха същността на празниците. Някои бяха много радостни, други по-мрачни — ако през годината бе имало болка и загуба, — но всички заедно правеха семейната история. На религиозни празници тя се прибавяше към по-голямата, дълга четири хиляди години история на народа. История, която децата попиваха несъзнателно, особено когато се разказваше с много любов и чувство за хумор на маса, отрупана с ястия, приготвени по стари семейни рецепти. Понякога на Айрис й се струваше, че съвършено организираните семейни празници на Джанет, с поръчаната навън храна, сервирана от професионалисти, са някак безкръвни. А може би просто ревнуваше.

И ако е вярно, значи се държиш глупаво, укори се тя. Тео ти е дал да разбереш, че не желае да празнува у дома, и ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Престани да си губиш времето и да мислиш за това.

Пък и предстоящият празник не беше Рош Ашана или Пасха. Бе Денят на благодарността. Уютният Ден на благодарността, когато времето е студено, а дните точно толкова тъмни, колкото да ти е приятно да си стоиш у дома. Денят на благодарността — този най-американски и най-неутрален от всички празници. Тео го обичаше дори повече от Айрис и го честваше с радост у дома. А тази година щяха да са още по-щастливи, защото всичките им деца щяха да се съберат под техния покрив за първи път от години. Предвид тяхната заетост и разпръснатост, това си бе истинско чудо.

Айрис зърна място за паркиране в другия край на паркинга и подкара натам. Ала в последната секунда един бял ван се вмъкна на мястото преди нея. Тя устоя на изкушението да надуе клаксона и продължи да обикаля бавно паркинга.

Разбира се, Джанет и Джими щяха да присъстват; те живееха в Манхатън — който бе на четиридесет минути път с кола от къщата на Айрис и Тео в предградията — и с дъщеричката си Ребека Рут винаги празнуваха Деня на благодарността у баби и деди. Айрис поклати глава. Ама че обръщение за достолепния старомоден Тео! Когато Джанет за първи път предложи Ребека да го нарича „деди“, той направи гримаса. Но Джанет не забеляза. Тя беше солта на земята; не само отличен лекар анестезиолог, а и чудесна майка и почтителна снаха. Ала въпреки това Айрис я намираше за малко… суха.

— Джанет смее ли се изобщо? — попитала бе веднъж дъщеря си. Двете с Лора си говореха всяка седмица по телефона и Айрис обожаваше тези разговори. — Май не притежава чувство за хумор. Иначе би забелязала колко се дразни горкият Тео, когато го наричат „деди“.

— Знам — съгласила се бе Лора. — Но и Джими е същият. Двамата са си лика-прилика.

— Мислиш ли? Защото понякога се чудя… Джанет е твърде уверена, а Джими никога не е бил борец…

— Че за какво да се бори? Двамата с Джанет са едно цяло. — В ума си Айрис виждаше как от другия край на линията Лора брои на пръсти доводите си. — И двамата са лекари и обичат да пазаруват. И двамата искат само едно дете. И двамата предпочитат да живеят в Манхатън и обожават операта. Създадени са един за друг. Дори ти няма за какво да се безпокоиш.

След този разговор Айрис престана да се безпокои — е, поне не колкото преди. Лора винаги съумяваше да я успокои.

Голям камион за доставки й пресече пътя и я принуди да спре. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че не може да даде на заден, зад нея имаше коли. Трябваше да изчака мъжете, които се потяха в студа, докато разтоварваха стоката върху рампата на супермаркета.

Айрис отново се върна към мислите си. Ще ми се поне за миг да проникна в умовете на децата си. Само така ще се уверя, че са щастливи. Но човек никога не може да каже дали близките му са щастливи. Особено децата му. Тези малки създания, които е държал в ръце, люлял ги е и ги е хранил, изведнъж се оказват пълни с изненади.

Това бе особено вярно за най-големия й син Стивън, смятан за най-надарения от децата й. Като тийнейджър и младеж той бе бунтовник, постоянно сърдит и брадясал, с дълга коса, която вечно бе мръсна. Протестираше пламенно срещу войната във Виетнам, което според Айрис бе разбираемо и дори похвално, но Тео се вбесяваше.

После бе отишъл твърде далеч, дори според Айрис. Напуснал бе университета и се бе присъединил към радикални група, „протестираща“ по начин, който бе направо ужасяващ. Айрис потрепери от мъчителните спомени за онези години, когато се бе бояла да гледа вечерните новини, защото всеки млад човек, който бълваше ругатни с изкривено от ярост лице, докато го отвеждаха в затвора, би могъл да е нейният син. Накрая Стивън наистина бе арестуван, едва не разби сърцето на баща си и отвори пропаст в брака на родителите си. Или ако трябва да е точна, разшири вече съществуващата. Това бе довело до инцидент, струващ на Тео, пластичен хирург, ръката му, кариерата му и… Айрис си наложи да спре. Не си позволяваше да мисли за дните и месеците след злополуката.

Това бе мрачно, тъжно време, но го бяха преодолели с изумителен кураж и воля, Тео се бе преквалифицирал и бе станал онколог. А тя бе станала професор Айрис Стърн. Двамата бяха открили лечебната сила на прошката и бракът им бе оцелял. Толкова за това.

А Стивън? Айрис усети как върху лицето й плъзва усмивка. Нейният син, бунтовникът, който някога бе искал да скъса конституцията, сега бе… адвокат. „Трябва да променим системата отвътре“ — обяснил бе на смаяните си родители. Този обрат дойде, след като бе приключил с най-лошата част от бунтарството си и вече работеше като консултант за една либерална организация във Вашингтон. Тъй като атмосферата в кулите от слонова кост го ограничаваше, той бе завършил право — за рекордно време, помисли си с гордост Айрис — и бе започнал работа в благотворителна фирма, наречена „Да помогнем на нуждаещите се“. Служителите й защитаваха само отчаяни и неспособни да платят за услугата клиенти, тъй че Стив все още бе своеобразен бунтар, ала както бе изтъкнала сестра му Лора, сега носеше риза и вратовръзка. И най-сетне изглеждаше доволен от живота си.

— Поне се надявам — казала бе Айрис на Лора преди шест месеца, по време на редовните им месечни разговори по телефона.

— Мисля, че е самотен — бе отбелязала Лора.

— Има достатъчно време да срещне някого. Няма нужда да пришпорва нещата.

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Всъщност вече е срещнал, мамо — признала бе Лора. — Името й е Кристина. Той ми разказа за нея.

За пореден път Айрис се увери колко много споделят всички с Лора. Дъщеря й никога не ги съдеше и не си даваше мнението, ако не я помолят, но съветите й бяха умни. На Ана това би й харесало. И в най-тежките времена тя съумяваше да стигне до внуците си, дори когато собствените им родители се проваляха. Майка й беше за завиждане — не само красива и чаровна, но и умна. А сега и Лора бе за завиждане — приличаше досущ на нея.

— Стив не е споменал нищо. — Айрис се опита да скрие разочарованието си.

— Знам. Помоли ме да ви подготвя. Не е лесно за един син да доведе момиче вкъщи.

— Иска да се запознаем с нея? Толкова скоро?

— Връзката им е от няколко месеца, мамо. Не бързай да го съдиш.

— Знаеш, че не го правя.

Ала двамата с Тео не бяха харесали Кристина. Опитаха се, но напразно. Айрис го бе осъзнала само десетина минути след запознанството.

— Доколкото разбрах, едва е успяла да завърши гимназия — докладва Айрис на Лора след злополучната визита. — Знаеш, че не съм сноб и не държа на висшето образование. Мама е била прислужничка, когато е дошла тук, а татко беше бояджия… Но това момиче… Кристина… сигурно не е прочела и една книга в живота си. Изобщо не се интересува от политика и право или какви каузи привличат Стив. Чудя се за какво си говорят двамата! — После, за свой срам, бе изтърсила: — Поне да беше красива!

— О, мамо! Надявам се, че не си…

— Бях много мила с нея, ако това питаш. Макар че за нея май е все едно как се държа. Повече се интересуваше от цената на разни неща вкъщи.

— Може би просто е била нервна.

— Не сваляше очи от сребърните свещници на баба ти. Според нея мога да взема поне двайсет хиляди за пръстена, който татко подари на мама.

Дори толерантната Лора нямаше отговор за това.

— А татко как се държа? — попита.

— Баща ти е възпитан човек.

С други думи, държал се бе като аристократ и виенчанин. Хладно.

— Сигурна съм, че тя не забеляза.

— Дано и със Стив е било така.

— Той е толкова обсебен от нея, че не забелязва нищо друго. Не мога да си го обясня. Не вижда ли колко са различни? Като си помисля за всички хубави и умни момичета, които би могъл да има…

— Само че на Стив му трябва жена, която да спаси. Кристина е била негова клиентка, нали?

— О, да, разказа ни всичко. Хазяинът й увеличил наема и я изгонил и Стив спечелил делото. Разбира се, тя вече няма нужда да се тревожи къде ще живее — щяла да се мести при него.

— Виж ти.

— Знаеш ли какво ни каза, като беше тук? Стив я карал да се чувства като Пепеляшка, досега никой не се бил грижил за нея така. Голяма жена да иска да се чувства като героиня на глупава приказка! А Стив слушаше и се усмихваше. Не вярвах на очите си.

— Мамо, обещай ми, че няма да му кажеш. Той е влюбен в нея.

— Не го вярвам.

— Казва, че е. И го мисли.

— Тя го използва. Някой трябва да му отвори очите.

— Досега никой не е успявал да му ги отвори, ако си науми нещо. — Лора замълча. — Опиташ ли се да го разубедиш… знаеш какъв е…

Така беше. Айрис знаеше от собствения си горчив опит, че ако нейният умен и кипящ от енергия син си науми нещо безразсъдно или дори опасно, намесата само би влошила нещата.

— След всичко, което преживяхме заради него… сега и това…

— Не започвай да мислиш така и не позволявай и на татко да го стори. Това е нищо в сравнение с Виетнамския период на Стив, променил се е много. Пък и Кристина може наистина да е подходяща за него.

Айрис едва се сдържа да не извика.

— Той заслужава много повече!

— Може да е по-добра, отколкото си мислиш. Дай й още една възможност. И без това нямаш друг избор.

Айрис се бе опитала. В месеците след този телефонен разговор не бе изрекла една лоша дума против Кристина. Дори я бе поканила за Деня на благодарността.

— Но Стив казва, че имала работа — обясни Айрис на Лора. — И няма да крия, че се радвам.

— Съжалявам, че тази връзка те притеснява толкова.

— Не, просто… — Айрис усети как гласът й потрепери. — Мислех, че той няма да ми създава повече тревоги.

Но още щом изрече тези думи, осъзна колко са абсурдни. Хората винаги се притесняват за близките си, защото човешките създания не стоят на едно място. Променят се, израстват и продължават напред, не можеш да спреш това. Дори да си убеден, че вземат неправилни решения като Стив. Или като Филип, най-малкия син на Айрис.

Пред нея запотените мъже най-сетне разтовариха камиона, изкатериха се обратно на седалките и започнаха бавно да се изтеглят. Айрис ги последва, сега мислите й се преместиха от първородния й син към последното от децата й.

Филип не правеше такива явни грешки като Стив с Кристина. Той беше по-прикрит и по-непредсказуем. Затова сега й бе толкова трудно; защото, докато Филип растеше, тя нямаше никакви проблеми с него. Беше изтърсакът й — появил се бе на бял свят, когато тя бе мислила, че повече не може да има деца, и от самото начало бе спокойно и любящо дете. И талантливо. От петгодишна възраст Филип беше виртуоз на пианото — истинско дете чудо.

Дядо му Джоузеф беше безкрайно щастлив.

— Човек не знае кога ще се роди гений — бе отбелязал той, след като Филип бе изсвирил един Шопенов етюд пред семейството. — С баба му изобщо не сме музикални. Вярно, ти имаш талант, Айрис, но извинявай за откровеността, не си от същата категория като нашия малък Филип. — И Айрис трябваше да приеме, че синът й я е надминал. След което Джоузеф му бе предрекъл блестяща кариера. — Да, да, знам, че е трудно да успееш в класическата музика — съгласи се, когато Тео и Айрис се опитаха да го отрезвят. — Но все някой трябва да свири в Карнеги Хол и защо това да не е моят внук? — Въпреки резервите си, Айрис и Тео също си мечтаеха малко за подобно развитие.

Гледаха обаче да не споделят тези мечти с Филип и да не го притискат, но напразно. Момчето знаеше на какво се надява семейството му. И макар Джоузеф вече да бе починал, когато Филип влезе в Джулиард, Айрис знаеше, че в първия си учебен ден Филип е мислел за стареца, който бе имал такава вяра в него. Затова бе толкова ужасно, когато след две години обяви, че се отказва. Вече знам какво е истински гений — споделил бе с родителите си. — Виждам го в другите ученици. Знам, че не съм достатъчно добър да бъда на върха, а не мога да се задоволя с второто място.

След което бе напуснал Джулиард и бе записал икономика. Нали знаеш, че повечето музиканти са добри математици — казал бе на Айрис с тъжна усмивчица, която разби сърцето й. После стана брокер на Уолстрийт и чарът и благият му характер му спечелиха доста клиенти.

— Обаче не ми харесва как живее — споделила бе Айрис с Лора. — Все тича нанякъде. И всичките тия пари, само за тях мисли. И никога не си е вкъщи… всяка вечер е по барове и ресторанти с тия негови „приятели“, които само се наливат… и вършат и по-лоши неща. И всяка седмица е с ново момиче.

Този път Лора не се бе опитала да я успокои.

— Все още страда за музиката си — отбеляза. — Много я обичаше, а тази брокерска работа не му е по сърце. Но още не е готов да си го признае. Просто трябва да почакаме да го осъзнае.

— По-добре да си дойде у дома за Деня на благодарността, вместо да си харчи парите в някакъв лъскав курорт.

— Права си. Ще му се отрази добре — замислено се бе съгласила Лора.

Айрис се бе примирила с положението! Но няколко дни по-късно Филип се бе обадил да каже, че ще си дойде за Деня на благодарността. Айрис бе сигурна, че зад това стои Лора. Беше точно в нейния стил. Така би направила и Ана.

Скоро след като Лора бе променила плановете на Филип за празника, на Айрис изведнъж й хрумна нещо.

— Всеки път те занимавам с братята ти — каза на следващото обаждане. — А ти как си? Знам, че с Роби не ви стигат парите. — Съпругът на Лора, Роби, бе археолог, който пишеше дисертация. Получаваше малка заплата като асистент на своя научен ръководител и водеше два от курсовете на професора.

— Разбира се, че не ни стигат — бодро бе отвърнала Лора. — Роби още работи върху дисертацията си. Знаеш как е.

— Само че Кейти расте и сигурно не ви е лесно. — Кейти беше деветгодишната дъщеря на Лора.

— Кейти е добре. Всички сме добре. Не забравяй, че направихме истински удар с наема, нали Роби взе квартира от университета, а и аз изкарвам малко от кетъринговата компания, за която ти казах. Не се безпокой за мен, мамо.

Айрис бе въздъхнала облекчено. Истината е, че й се искаше Лора да е нейната безгрижна, щастлива рожба.

— Твоята баба винаги казваше за теб „това дете няма да ти създава проблеми“. И се оказа права. Вършиш всичко с толкова стил… възхищавам ти се, Лора. Не знам дали другите майки могат да кажат същото за дъщерите си.

Едва ли моята би го казала за мен, добавила бе наум.

А Лора, която притежаваше способността да чува и неизказаното, я бе успокоила.

— Ще видиш, че ще изкараме страхотен Ден на благодарността, мамо.

Синовете й може и да имаха своите проблеми, но при Лора нещата наистина изглеждаха под контрол. Нейната красива, любяща Лора.

Айрис вдигна очи. Точно пред нея една кола даваше на заден. Мястото бе нейно! Тя тържествуващо паркира в освободеното пространство.