Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Уорнър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartwood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Белва Плейн

Заглавие: Изневяра

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 08.07.2011

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1017-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13679

История

  1. — Добавяне

Ново начало

Миналото не е нищо друго,

освен началото на едно начало,

а всичко, което е или е било,

не е нищо друго, освен сумрака на щората.

Хърбърт Уелс (1866–1946)

Тридесет и трета глава

Има поговорка, че времето лекува всичко. След загуба то ти помага да се справиш с болката и да я превърнеш в част от себе си. Но после няма да си същият. Ще намериш нови начини да се смееш и дори да се радваш на живота, но никога няма да е същото, както когато си била съпруга, а не вдовица. Като вдовица ти си нов човек. Айрис бе осъзнала всичко това, вече бе вдовица повече от година.

Това бе година, изпълнена със загуби, смъртта на зет й в нелепа катастрофа бе шокираща и трагична. Айрис бе скърбяла и още скърбеше за живот, който бе прекъснат твърде рано. Но загубата на Тео бе тази, която я превърна в друг човек и я направи вдовица вместо съпруга. И година след това тя все още чакаше да разбере каква ще бъде новата Айрис Стърн. И как ще живее.

Което не означаваше, че си седеше у дома със спуснати щори. Всъщност бе доста дейна. Готвеше си три пъти на ден и тъй като бе научила за холестерола и вредата от солта през последните три години от живота на Тео, сега се хранеше по-здравословно, отколкото като бе по-млада. Спеше необходимите осем часа и преподаваше в университета също толкова съвестно и всеотдайно, както преди да стане Айрис Стърн вдовицата. Дори бе отишла два пъти на опера с Джанет и Джими. Първия път бяха гледали някаква модерна постановка, която тя забрави десет минути след като напуснаха центъра „Линкълн“, а втория път бе „Бохеми“, опера, която тя харесваше от дете. Знаеше, че Джанет се бе притеснявала от избора, опасявайки се, че трагичната любовна история може да е твърде болезнена за наскоро овдовялата Айрис.

„Не ставай смешна!“, бе искала да каже Айрис на снаха си, а и на всичките си синове, които стъпваха на пръсти около нея. Ако се опитвам да избегна всичко, което ми напомня за Тео, ще трябва да се самоубия. А след първите мигове на изпепеляваща болка подир смъртта му тя бе осъзнала, че никога не би и помислила да го стори. Би било обида към Тео и предателство към любовта, която бяха споделяли. Не, тя щеше да продължи да живее, просто искаше да знае как да го направи. И коя е сега. Това бяха големите въпроси. Айрис не беше сигурна откъде ще дойдат отговорите, просто знаеше, че не може да продължи с живота си, докато не ги получи.

Проблемът с периода на очакване бе, че сетивата й сякаш не функционираха. Тя вече не виждаше цветовете, музиката сякаш не стигаше до нея — с изключение на „Бохеми“, — а здравословната храна, която ядеше, нямаше вкус. Едва нощем в сънищата й сетивата й оживяваха, калейдоскоп от ярки образи, в който се преливаха различни цветове — червено, синьо, зелено и жълто. И Тео бе там, без да изпитва болка, усмихвайки й се нежно. Тя знаеше, че той й говори, макар да не различаваше думите, но разбираше, както става в сънищата, какво иска да й каже той. Сдобри се с Лора. А тя не можеше.

Двете с Лора се държаха добре една с друга, най-вече заради Кейти, макар че гледаха да скрият охладняването и от братята на Лора. Но не си бяха говорили сърдечно от месеци. Айрис не знаеше как дъщеря й се справя с жестоката шега, каквато бе смъртта на Роби. Не знаеше колко е наранена Лора заради мъжа, от когото се бе отказала. И не възнамеряваше да я попита.

Последния — и единствен — път, когато бяха говорили за всичко това, Лора й бе казала: Знам, че ще си доволна да чуеш, че сложих край на връзката си с Ник. И истината бе, че Айрис наистина се зарадва. А в месеците след това се радваше, че Лора не е променила решението си. Може би една по-добра майка би казала: Скъпа моя, Роби го няма, а твоят живот продължава. Ако си намерила кого да обичаш, имаш благословията ми. Е, тя не можеше да го направи. Мъжът — Ник — беше любовник на Лора. Тя бе мамила съпруга си с него. Ако клетият Роби не бе умрял толкова трагично, тя щеше да го напусне.

Знам, че Лора скърби за Роби — за момчето, за което се омъжи, и за бащата на детето си. Тя не е безсърдечна кучка, която тича от гроба на Роби в обятията на любовника си. И все пак не искам да иде при този мъж — изобщо. Аз не съм пуританка; Тео винаги казваше, че вечно се опитвам да оправдавам хората. Когато децата бяха малки, аз бях меката. Тогава защо съм толкова непреклонна към тази човешка грешка? Изневярата. Забежката. Или по-грозните думи, които се използват днес. Защо аз, толерантната, не мога да я разбера? Подобни неща се случват открай време, добри хора стават подвластни на секса, но не означава, че са чудовища. Давам си сметка за това на ниво разум. Но не го усещам така. В сърцето си — и, да, по дяволите, в душата си — чувствам, че изневярата е порок. Тя причинява болка, разрушава доверието и разбива домове. Отразява се зле на децата, освен ако не са изключително силни. Отразява се и на възрастните. Може да превърне жена, която се гордее с толерантното си отношение, в жена, която не е в състояние да прощава. Бог да ми е на помощ, и на мен ли се е отразило така? Лора каза, че не мога да чуя какво се опитва да ми каже, защото се боя, че прилича на баща си. Каза, че още не съм му простила. Опитах се. И мислех, че съм го направила. Но може би не съм. Може би чакам точно това. Да простя.