Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Уорнър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartwood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Белва Плейн

Заглавие: Изневяра

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 08.07.2011

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1017-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13679

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава

Първите седмици от всяка нова учебна година бяха любимите на Айрис. Обичаше да влиза в класната стая и да вижда умните лица на първокурсниците — как са обърнати към нея в очакване да чуят какво има да им каже. Тя знаеше, че някои от тях седят там, защото трябва да спазят академично изискване, но винаги имаше и други, които наистина се интересуваха от предмета — а може би и от професора си. През семестъра тя откриваше тези „други“ и се наслаждаваше на енергията и ентусиазма им.

Още по-голямо удоволствие изпитваше от познатите лица, които идваха в курса за напреднали. Това бяха студентите, които знаеха какво може да им предложи и искаха още от него. Да им преподава беше привилегия, която я изпълваше с искрено смирение. Затова се зарадва, щом една от любимките й я приближи, докато влизаше в ректората през една хладна октомврийска утрин. Името на момичето беше Деби.

И не бива да ме наричате Дебора, макар да звучи по-сериозно — обяснила бе Деби на първата си студентска среща с Айрис. После бе завъртяла очи. Не беше красавица, но Айрис харесваше чувството й за хумор. — Само умалителното Деби, защото са ме кръстили на Деби Рейнолдс. Представяте ли си?

Сега Деби приближи Айрис и двете тръгнаха заедно по коридора към класната стая на Айрис. Заприказваха се за лятото и Деби изневиделица каза:

— Между другото тази жена, която пише за лайфстайл — Лора Макалистър, — тя ви е дъщеря, нали?

— Да.

— Това лято се запознах с нея… всъщност по-скоро я видях. Отначало не можех да повярвам. Беше в трапезарията на един стар хотел — по-кошмарно и забутано място не можете да си представите. Бяхме там със семейството ми, понеже баща ми е голям скръндза, но не разбрах какво прави тя на подобно място. Току-що бе говорила за книгата си по телевизията — същата, дето сега е хит. Но когато видях дъщеря ви, още не беше излязла.

Книгата бе публикувана преди месец. А интервюто на Лора в „Добро утро, Америка“ бе излъчено две седмици преди това. Айрис опита да се върне в края на лятото. Сигурна беше, че Лора не бе споменала да е ходила някъде.

— Сигурна ли си, че е била дъщеря ми? — попита.

— О, да, беше по време на закуска и мама взе от нея автограф на една салфетка. Тогава не се сетих, че ви е дъщеря, иначе щях да й се представя.

В главата на Айрис се прокрадна нещо студено и отвратително, но тя го пропъди. Деби грешеше. Със сигурност грешеше. Вероятно подобни недоразумения щяха да се случват все по-често отсега нататък, след като книгата на Лора бе излязла.

— Но може би щеше да ми е неудобно — продължи Деби. — Със съпруга й изглеждаха толкова щастливи и погълнати един от друг. Сякаш караха втори меден месец или нещо подобно.

Съпругът на Лора? Втори меден месец? Роби беше в Охайо през цялото лято.

— Извинявайте за израза, професор Стърн, но зет ви е голям сладур! С дъщеря ви са страхотна двойка, тя е толкова фина и изискана, а той е малко щур, с тези черни къдрици, падащи в очите му.

Косата на Роби бе кестенява и късо подстригана. Фотографът… Ник… имаше черна коса. За части от секундата Айрис си припомни сватбата на Стивън. Беше гледала как Лора се сбогува с Ник в края на деня и бе останала с чувството, че има нещо… Но не искаше да го повярва. Сега обаче…

Със съпруга й бяха толкова щастливи и погълнати един от друг… сякаш караха втори меден месец. Това бе казала току-що Деби. Само че не е бил съпругът на Лора и не е било втори меден месец. Изведнъж на Айрис й се зави свят.

— Професор Стърн? Добре ли сте? — Деби изглеждаше разтревожена. — Съжалявам, ако съм казала нещо не на място…

Подплаших я, помисли си Айрис. Не бива да й позволя да види колко съм разстроена. Никой не бива да го види. Никога не съм могла да прикривам чувствата си. Защо не се научих да го правя?

— Просто исках да… те изглеждаха толкова влюбени. А пък са женени от дълго време и… — Горката Деби продължаваше да сипе сол в раната.

— Моля те, извини ме — успя да изрече Айрис. — Забравих нещо… в кабинета. — Хукна по коридора и остави Деби да гледа озадачено подире й.

Някак успя да изкара останалата част от деня. Изнесе лекциите си и успя да се държи нормално, когато колегите и студентите я заговаряха. Но през цялото време в съзнанието й изскачаха думите „изглеждаха толкова влюбени“. И в съзнанието й изникваше картината с Лора и фотографа — как двамата стоят на входа на къщата.

* * *

— Не може да си сигурна, че има връзка, Айрис — опита се да я успокои Тео.

— Разбира се, че има! Отишла е в онзи хотел заради ужасното си, мръсно… рандеву. С онзи мъж… онзи Ник! — Айрис се насили да изрече името.

— Откъде си сигурна, че студентката е видяла именно Лора?

— Лора й е дала автограф.

— Може би е решила да релаксира някъде през уикенда и случайно е попаднала на… как му беше името? Ник…

— Хотелът е бил същинска дупка, Тео! В такива места се криеш, не ходиш да релаксираш. Какви са шансовете и двамата да идат в подобно място по едно и също време? И са закусвали заедно.

— Въпреки това може би има друго обяснение…

— Знаеш, че не е така. — Онова, което не каза, бе: Ти си специалист в тази област.

Той обаче разбра.

— Добре — рече. — да кажем, че Лора има връзка… Мога да го разбера, Айрис, и ти би трябвало.

— Тя е омъжена!

— Беше много млада, когато се омъжи за Роби Макалистър, казах го още тогава.

— И какво трябваше да сторя аз, когато ни беше трудно, а, Тео? Да си тръгна? Да имам връзка?

— Разбира се, че не.

Замалко да се случи, макар че ти изобщо не разбра скъпи ми съпруже. Не го направих, защото не съм като теб. Не си търсех извинения, макар да разполагах с предостатъчно. Не ти изневерих, защото имам достойнство. А сега, бог да ми е на помощ, изглежда, и дъщеря ми — с която винаги съм се гордяла — се е метнала на теб. На езика й беше да му каже остри думи. Думи, които изненадващо се появиха в главата й след всичките тези години. Но не можеше да ги изрече, защото от горчив опит знаеше колко са безполезни. И вредни. Освен това Тео, когото въпреки всичко обичаше, не беше добре и тя не биваше да спори с него.

— Имах много добър пример за това в семейството си — каза по-спокойно. — Видях как може да се запази един брак. Майка ми подкрепяше баща ми и в най-тежките моменти — когато той загуби всичко — и никога не я чух да се оплаква. А татко не беше лесен съпруг, дори след като се замогнахме отново. Но тя извикваше най-доброто у него. Съобразяваше се с чувствата му и го обичаше предано.

Последва пауза, Тео изглеждаше погълнат от мислите си. Накрая каза:

— Баща ти беше истински мъж. Заслужаваше предаността й.

Но не и любовта й, добави на себе си. Не беше подходящият мъж за твоята красива, изискана майка. Май винаги съм го знаел, също както знаех, че Пол Вернер е подходящият човек за нея, след като ми каза истината. Животът е сложно нещо, Айрис, и хората невинаги успяват да живеят по правилата. Не искаш да го приемеш, но според мен знаеш, че е така.

— Ще говоря с Лора за това. — Гласът на Айрис прекъсна мислите му.

— Не!

— Разбира се, че ще говоря. Аз съм й майка, трябва да я накарам да види колко грешно е това, което прави…

— И мислиш, че тя не го знае?

Или може би не е грешно? Радвам се, че Пол и Ана са откраднали своите кратки мигове на радост. Според мен е трагедия, че не са имали повече.

— Не се бъркай, Айрис. Умолявам те.

— Не искам дъщеря ми да се крие като някаква престъпничка с любовника си!

А аз не искам да свърши като баба си.

— Лора ще се оправи. Тя е добър, почтен човек и ще направи каквото е редно, ако я оставиш на мира. Повярвай ми. — Сърцето му вече биеше учестено, не биваше да се вълнува толкова.

Айрис го забеляза.

— Ще ти дам кислород…

Но той махна с ръка.

— Казвам го не само заради Лора, но и заради теб. Защото някой ден ще ти останат само децата…

— Не искам да слушам такива приказки.

— Тогава ми обещай, че няма да кажеш дума за това на Лора…

— Добре, обещавам. Каквото поискаш.

* * *

Айрис бе дала обещание. И щеше да го спази. Но през следващите дни, винаги когато говореше с Лора по телефона, едва се удържаше да не й каже какво мисли. „Как можа да ми го причиниш?“, искаше й се да изкрещи. Не знаеш ли, че изневярата е най-омразното ми нещо?

Умът й казваше, че прекалява, но сякаш това нямаше значение. Опитваше се да осмисли чувствата си. Вечер, след като свършеше работата за деня, си приготвяше топла вана и се потапяше в нея, надявайки се да успокои гнева си. Ала дори тази изпитана панацея не й помагаше. „Защо?“, не спираше да се пита. Защо го приемам толкова навътре? Разбира се, че не е нещо, което една майка би искала да чуе за детето си, но съм прекалено разстроена и го знам.

Безпокоя се за Кейти. Това дете усеща нещата. Без значение колко е умна Лора, без значение колко си мисли, че ще й се размине, Кейти ще разбере, че нещо не е наред. Чувствително дете като нея ще го усети.

Но макар наистина да се тревожеше за Кейти, Айрис трябваше да си признае, че не грижата за Кейти е причина да се гневи толкова, просто се чувстваше предадена от Лора. Затова, когато Лора и Кейти дойдоха за обичайната си вечеря в неделя, Айрис не беше сигурна как ще реагира.

* * *

Неделната вечеря в къщата на баба Айрис беше едно от любимите преживявания на Кейти. Баба й не беше страхотна готвачка като майка й, но Кейти харесваше гозбите й. Бяха обикновени и вкусни; ястия като месно руло и печени картофи или печено пиле с гарнитура от зеленчуци. Но най-много й харесваха чудесните отношения между дядо й, баба й и майка й. Те наистина се обичаха. Поне преди. Но тази вечер нещо не беше наред с баба Айрис. Кейти се намръщи. Напоследък, изглежда, все с някого нещо не беше наред. Точно сега баба Айрис едва проговаряше на мама и когато казваше нещо, гласът й беше остър. Дядо Тео наблюдаваше баба, сякаш се боеше, че тя ще експлодира, което не беше добре за него, защото докторите бяха казали, че трябва да избягва стреса след инфаркта.

На Кейти й дойде в повече. Сякаш всички възрастни бяха тъжни и сърдити и никой не бе в състояние да промени това. Изключи от звука на гласовете им и се извърна от намръщеното лице на баба си. Очите й попаднаха на една картина, окачена на почетно място на стената от другата страна на голямата маса. Беше портрет на майката на баба й — името й е било Ана Фридман — и бе едно от най-ценните притежания на баба Айрис. Висеше на стената откакто Кейти се помнеше.

Прабаба Ана бе починала, преди да се роди Кейти, но в семейството се разказваха много истории за нея. Всички казваха, че мама е също като нея. Мама наистина приличаше на нея, помисли си Кейти, докато изучаваше портрета, а роклята, която прабаба й носеше на картината, бе нещо, което би избрала и мама. Мама обичаше богатите поли, които се диплят около краката ти, когато ходиш, а полата на портрета изглеждаше точно така, освен това бе розова, любимият цвят на мама.

Майка й седеше в отсрещния край на масата и казваше на дядо Тео, че от шоуто „Добро утро, Америка“ са я поканили да участва с кулинарни съвети два пъти в седмицата. Кейти отново погледна портрета, после пак майка си. Странно как един мъртъв човек може да прилича толкова на един жив. После си спомни друга картина, която приличаше на баба й.

— Мамо — обади се. — Каза ли на баба Айрис за картината, която видяхме в благотворителния магазин?

— Не мисля, че на баба ти ще й бъде интересно. — Майка й отговори много бързо, но баба й Айрис попита:

— Каква картина, Кейти?

— В благотворителния магазин на Медисън Авеню — а те дават всички спечелени пари на болницата, където работеше дядо Тео. Жената на рисунката прилича много на теб, бабо.

— Е, приликата не е чак толкова голяма — намеси се мама.

— Напротив. Ти дори сама го каза. — Кейти се обърна към баба си. — Жената на картината носи старомодни дрехи и изглежда малко надменна, а ти не си такава. Но лицето й е като твоето — носът и устата, особено очите. Те са големи и тъмни и…

— Много хора имат тъмни очи — прекъсна я майка й.

Какви ги вършеше майка й? Сякаш казваше на Кейти, че лъже, а тя само съобщаваше какво са видели.

— Но очите на тази жена бяха със същата форма като твоите — обърна се Кейти към баба си, твърдо решена да я чуят. — А ти знаеш колко рядко се срещат такива очи. Наистина трябва да я видиш, бабо.

— Стига толкова, Кейти — смъмри я майка й. — Баба ти има по-важни неща за вършене.

Но баба Айрис каза:

— Щом Кейти мисли, че много прилича на мен, може би ще намеря време да я видя. Къде каза, че се намира магазинът?

— На Медисън Авеню, на същата пресечка като музея „Метрополитън“. О, има и още нещо — когато с мама попитахме продавачката дали знае името на жената от портрета, тя не можа да ни каже. Но жената, която е дарила картината, е имала магазин наблизо. Там двете с майка ти сте си купували дрехите… имаше френско име. „Ше…“ нещо си.

— „Ше Леа“?

— Да, точно така.

— Божичко, от години не съм се сещала за него. Да, непременно ще ида в този магазин да видя загадъчната ти картина, Кейти. Другата сряда ще ходя в града и тогава ще ида и там. — Тя се обърна към майката на Кейти. — Намира се на Медисън Авеню, близо до музея, нали, Лора?

Мама кимна, но изглеждаше наистина разстроена. Какво й ставаше? И какво му ставаше на дядо Тео? Изведнъж Кейти осъзна, че той бе мълчал през цялото време, докато те разговаряха за картината, а това бе необичайно, понеже той винаги имаше мнение за всичко. Тя се обърна към него. Стори й се, че кожата му сякаш е по-бяла. И се държеше за ръба на масата.

— Дядо, добре ли си? — попита тя.

Той пусна масата и се усмихна.

— Добре съм, миличка.

— Изглеждаш блед, Тео — притесни се баба Айрис. — Нека да…

— Ако се опиташ да ми дадеш пак тази кислородна бутилка, ще те удуша, Айрис. — Той се обърна към Лора. — Това, от което имам нужда, мила моя, е малко бренди.

— Веднага, татко.

* * *

Добре че беше брендито, лекарство старо колкото света — или поне колкото студентските години на Тео в Австрия. Разширяваше кръвоносните съдове и не позволяваше на кръвното налягане да стигне тавана, а и бе много по-приятно да усещаш как течността се хлъзга в гърлото ти, отколкото да държиш нитроглицеринова таблетка под езика. И най-важното, брендито нямаше да сложи край на разговора като кислородната бутилка. Тео не желаеше той да спре. Нито искаше да отклонява вниманието на своите жени към себе си. Имаше нужда да мисли, и то бързо. Когато Кейти бе започнала да говори за портрета на жената, която много приличала на Айрис, той се бе почувствал като герой в сюрреалистична пиеса. Защото, ако това, което Кейти казваше, бе истина, тогава по някакъв жесток каприз на съдбата тя и Лора се бяха натъкнали на нещо, което вероятно бе единственото доказателство за връзката на Пол и Ана.

Не може да бъде, успокояваше се Тео, докато седеше като закован за стола в собствената си трапезария, която внезапно му бе станала чужда като повърхността на луната. Сигурно бе някакво съвпадение. Картината в благотворителния магазин не можеше да бъде, не биваше да бъде портретът на майката на Пол Вернер. Тео се усмихна бодро на жените около себе си, но междувременно в ума си сравняваше научената от Пол история с изумителното твърдение на Кейти.

Жената на картината носи старомодни дрехи и изглежда надменна, а ти изобщо не си такава, бе казала Кейти на баба си. Но лицето й е като твоето — носът и устата, особено очите й. Те са големи и тъмни…

* * *

Дори нямам снимка на Айрис, бе казал Пол в онзи съдбовен следобед, когато бе разказал историята си на Тео. Знаеш ли какво правя, когато искам да видя лицето й? Имам маслен портрет на покойната ми майка. Айрис е нейно точно копие, затова гледам портрета и си казвам, че са и двете.

* * *

А после дойдоха и последните реплики между Кейти и Айрис: … когато с мама попитахме продавачката дали знае името на жената на портрета, тя не можа да ни го каже. Но жената, която го е дарила, е имала магазин съвсем наблизо. Там двете с майка ти сте си купували дрехите… имаше френско име. „Ше…“ нещо си.

„Ше Леа“? — бе попитала Айрис.

Да, точно така.

Това бе проклетата подробност, която Тео не можеше да подмине. Защото Пол му бе казал, че единственият човек на света, който знае тайната му, е жена, на име Леа Шърман — собственичката на бутик, наречен „Ше Леа“. Където Айрис и майка й ходели да пазаруват.

… единственият начин, по който можех да получа информация за Айрис, бе чрез Леа, споделил бе Пол през онзи сив следобед в кабинета на Тео преди толкова години. Винаги когато Ана или Айрис идваха в магазина й, Леа бе моите очи и уши. Не беше достатъчно, но бе най-доброто, което можех да получа, и не се срамувам да кажа, че я карах да ги шпионира.

* * *

Това бе потвърждението, ако Тео изобщо се нуждаеше от него, че Кейти е права за жената на портрета, който бе видяла. Жената е приличала на Айрис, защото е била истинската баба на Айрис. Доказателството — необратимо и неоспоримо — на изневярата на Ана и бащинството на Пол седеше на прашна лавица в благотворителен магазин в Манхатън. Двамата се бяха отказали от възможността за много години любов и щастие, за да предпазят Айрис, и сега саможертвата им можеше да се окаже напразна заради някаква чудовищна космическа шега под формата на забравен стар портрет.

Защото Айрис твърдо бе решила да го види. Тео поклати глава да пропъди духовете си, и се насили да чуе разговора, който Лора и Айрис водеха в момента. Айрис повтаряше, че следващата сряда има отиване в града и ще изтича до магазина да хвърли един поглед на загадъчния портрет. Лора се опитваше да я убеди да не го прави, но след няколко секунди на Тео му стана ясно, че дъщеря му ще загуби спора. След седмица Айрис щеше да се взира в портрет, който би разрушил цялата й вяра и всичките й илюзии. Щеше да е съкрушена. Ако той не намери начин да предотврати това.