Белва Плейн
Изневяра (15)

Петнадесета глава

— Само проверявам инвестициите си — каза Фил по телефона. До коктейла, който Лора щеше да организира за фондацията за изкуства оставаха три дни и той се обади да разбере как вървят нещата.

— Има голяма разлика между приготвянето на няколко кошници с храна и правенето на пай с кашкавал за триста души. И трябва да е с кашкавал, не с раци, защото раците са твърде скъпи. Фондацията иска да събере колкото може повече пари.

— Ще се справиш.

— Най-сетне успях да убедя председателката на съвета на учредителите, че сангрията^[1] е по-добър избор от пунша, който майка й винаги предлагала на градински партита. Сервитьорите ще обикалят с кани и няма да има нужда да наема купа за пунш.

— Браво на теб.

— Освен това поръчах да ми направят пръстени от сухи цветя за салфетките — гостите ще могат да си ги отнесат като сувенири, — а учениците от курса по рисуване направиха картичките с имената.

— Виж ти! И това ли е работа на кетъринга?

— Не. Но никой друг не се сеща за тези дребни детайли, а те са много важни.

От другата страна на телефона настъпи пауза.

— Ти наистина обичаш работата си, нали? — попита Фил.

— Че защо да не я обичам? Занимавам се с украсяване, готвене и пазаруване… все неща, които ми е приятно да върша… а като дойде време да се почиства, плащам на едно приятно хлапе, което събира пари за колежа, да дойде да ми помогне. Какво по-хубаво от това?

— Завиждам ти.

— Искаш да правиш пръстени за салфетки и пай с кашкавал?

— Не. Но мисля, че…

— Какво?

— Че е хубаво да правиш онова, което обичаш.

— О… — От известно време Лора усещаше, че брат й не изпитва удоволствие от работата си, но когато сам се изпусна, тя не знаеше какво да каже. — Фил… аз…

— Съжалявам, не биваше да хленча. Аз съм добър в занаята и печеля много пари.

Но в нашето семейство не работим само за пари. Искаме да си изкарваме прехраната, но и да сме влюбени в работата си. Само че не можеше да го каже, защото Фил бе изоставил страстта си.

— Размажи ги на тази благотворителна проява, Лора.

— Обещавам.

* * *

Партито мина отлично. Всички се съгласиха, че пръстените за салфетки са чудесно допълнение, и никой не повярва на председателката на борда, когато заяви, че сангрията е била нейна идея. Седмица след като фондацията изпрати чека на Лора, една художествена галерия край река Хъдзън се свърза с нея за кетъринг при откриването на нова изложба. А местният вестник, с който Роби предложил да се свърже, не само публикува статия за нея, но и я покани да пише за тях.

— Ще е колонка със съвети за дамската страница — обясни тя на Роби. — Читателите ще задават въпроси за рецепти или пребоядисване на кухненски шкафове и аз ще обяснявам как го правя.

— Значи вече си и писателка. — Гласът му прозвуча странно.

— Идеята беше твоя, Роби — отвърна тя бързо. — Никак не бих се сетила, ако не беше ти.

Виждаш ли, мамо? Опитвам се да му припиша всички заслуги, за да е доволен. Още съм достойна внучка на бабинка.

Но той дори не си направи труда да се усмихне.

* * *

— Хайде да заминем някъде — предложи Роби. — Нуждаем се от почивка.

— Моментът не е удобен. Имам да пиша за колонките във вестника и ми предложиха една сватба — първата. Ще правя всичко — храната, цветята, декора и музиката…

Само че това не бе истинската причина да настоява да заминат. Иска да ме откъсне от работата ми, помисли си тя. И това беше нещо ново. Бизнесът ми вече е твърд голям и той се опитва да ме ограничи.

— Хайде, Лора — продължи съпругът й. — Нека друг се занимава със сватбата на някакво си разглезено богаташко момиченце. Знаеш, че ангажиментите няма да свършат.

— За мен е важно да изляза на този пазар — важно е за всяка кетърингова компания. И е първата ми възможност.

— Е, аз смятам да си взема отпуск. Не съм бил в Охайо от шест месеца, а ти дори по-дълго…

— Знам.

— Майка ми е съвсем сама. Няма си никого.

— Да, Роби, знам.

По ирония на съдбата бащата на Роби бе умрял няколко месеца след преместването им в Ню Йорк. И Роби изведнъж бе променил отношението си към родния град. Сега обичаше да ходи на гости в Блеърс Фолс и, изглежда, напълно бе забравил, че преди наричаше града „блато“.

— С твоите родители се виждаме постоянно — изтъкна той сърдито.

— Да, и съм ти много благодарни…

— Е, мисля, че и майка ми заслужава известно внимание.

— Ако не беше точно сега… Роби, знаеш колко работих, за да стигна дотук; трябва да се възползвам от възможността.

Само че той не желаеше тя да го прави. Там беше целият въпрос.

— Защо не заминеш сам? — попита в отчаянието си. — Поздрави майка си от мен и й кажи, че през лятото всички ще отидем в Охайо. Тогава няма да съм толкова заета.

— Искам да взема и Кейти. Пролетната й ваканция наближава, а мама пита за нея.

— Разбира се.

Оказа се обаче, че и за Роби моментът не е подходящ. Не и според работодателя му.

— Роби е заминал за две седмици. — Стив беше бесен по телефона. — В момент, когато всички деца са във ваканция и родителите им търсят къде да ги заведат — например в местния музей.

— Но Кейти може да иде на гости на баба си само сега. — Добрата съпруга защитава съпруга си. При всички обстоятелства.

— Роби не е поискал отпуск. Просто е обявил, че заминава. Това не прави добро впечатление на съвета на попечителите или на човек като Леланд, който вече се чуди защо плаща на Роби. По-добре му кажи да се вземе в ръце. Няма да мога да му спасявам кожата още дълго.

Ала когато тя се опита да говори с Роби, той каза само:

— Струваше си, Лора. Когато видях изражението на мама… толкова се зарадва на Кейти. Беше на седмото небе. Само че Кейти й разказа друга история.

— Баба Мак… ама че го мразя това име, мамо…

— Тя държи да я наричаш така. Какво за нея?

— Не спря да плаче, когато с татко си тръгвахме. Каза, че той много й липсва — все едно някой й отрязва дясната ръка.

— Сигурно татко ти се е разстроил.

— Да. Той много я обича. Но, мамо… — Кейти замълча.

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо… лошо… за мен.

— Щом е за теб, не може да е толкова лошо.

— Да, може. Понякога… не харесвам баба Мак. Знам, че трябва да обичаш роднините си, и аз се опитвам… но тя все плаче и кара татко да се чувства зле, сякаш е виновна за нещо… А за теб казва, че си егоистична. — Лора си пое дълбоко дъх, избухването й беше грешка, макар да се почувства по-добре. Сега не искаше да влошава нещата.

— С баба ти Макалистър сме различни. Не ни е лесно да мелим брашно заедно, но се опитваме. И през повечето време успяваме.

— Но ти не я харесваш — отсече Кейти. Ясно беше, че що се отнася до нея, темата е изчерпана. Лора реши да остави нещата така. Но същата вечер, докато завиваше Кейти, стана ясно, че момичето още мисли за Охайо. — Обаче харесвам чичото на татко, чичо Доналд — заяви, докато придърпваше завивките към брадичката си. — Той е много мил. Тревожи се, че няма кой да поеме универсалния магазин.

— Кога ти го каза?

— Каза го на татко, чух ги да си говорят. Не знаеха, че слушам. — Кейти се прозя. — Радвам се, че не живеем в Блеърс Фолс. Тук ми харесва.

— И на мен.

— А ако на татко понякога му е самотно, защото е тук с твоето семейство, а не със своето, както казва баба Мак, ние ще се погрижим за него, нали, мамо?

— Това ми е работата — увери я Лора и опита да се усмихне.

* * *

— Как може да позволяваш на майка си да говори такива неща по мой адрес? — попита раздразнено съпруга си по-късно същата вечер.

— Лора, не й се сърди, остарява и й е мъчно за Кейти.

— И затова говори гадости за мен?

— Самотна е — това е всичко. Иска да се върна у дома заедно със семейството си.

— Ти никога не си искал да живееш в този град. Нямал си търпение да се измъкнеш.

— Знам. Но не мога да й го кажа, нали?

— Казала е на детето ми, че съм егоистична.

— Ревнува. Иска Кейти да опознае и моята страна.

— Откога двамата с теб имаме страни?

— Знаеш какво имам предвид. Кейти е малко по-близка с твоето семейство, отколкото с моето, и мама се чувства пренебрегната. Знам, че вината не е твоя, и не те виня. Но и ти не ме вини за нещата, които казва мама. Да не говорим повече за това.

Тя имаше избор; би могла да направи както иска той да замълчи или да му покаже колко е ядосана. Би могла да се разкрещи и двамата да се скарат. Във филмите и в романите, когато между двама съпрузи избухне скандал, това им се отразява добре и после те се чувстват по-близки. Родителите й също се бяха карали. Само че те се обичат и по някакъв интуитивен начин усещаха, че не рискуват като избухват. Двамата с Роби обаче не биваше да избухват — защото не можеха да рискуват.

Затова Лора замълча и си легна.