Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Уорнър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartwood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Белва Плейн

Заглавие: Изневяра

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 08.07.2011

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1017-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13679

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Въпреки че през годините Лора бе започнала да се съмнява в брака си, в месеците преди сватбата нямаше време за съмнения — или дори за осмисляне на нещата. По време на бурната зима, която отбеляза края на шейсетте и началото на седемдесетте години, когато все още бушуваше Виетнамската война, животът на младите бе много динамичен и Роби и Лора не бяха изключение. Както при всичките им връстници, и тяхната основна тема на разговор беше дамоклевият меч, надвиснал над главите на всички млади мъже — лотарията за набиране на новобранци.

Лора цял живот щеше да помни датата 1 декември 1969 година, когато двамата с Роби и почти всички останали студенти в техния университет седяха залепени за телевизора и гледаха как напълно непознати пъхаха ръка в голяма стъклена купа и изтегляха малките сини пластмасови капсули, които щяха да решат съдбата на Роби и на всички американски мъже между 18-и 26-годишна възраст. Всяка от капсулите съдържаше рождена дата, по една за всеки ден от годината, и номерът на момчето в наборния списък зависеше от това кога ще бъде извадена капсулата с рождения му ден. По-рано означаваше по-малък номер, по-късно означаваше по-голям. Малкият номер означаваше, че отиваш да се биеш в една война, в която вероятно вече не вярваш — ако изобщо си вярвал някога; по-големият номер означаваше, че можеш да продължиш да си живееш живота.

Докато вървеше лотарията, във всяко общежитие в университетското градче се чуваха спонтанни реакции — стенания или радостни викове. След като тегленето приключи, щастливците с високите номера се опитваха да скрият облекчението си, за да не посипват със сол раните на онези с по-малък късмет. Мнозина с малки номера плачеха открито в коридорите и студентските всекидневни, защото сега надеждите и мечтите им бяха сменени от страх и гняв. Момчетата с номера по средата се събираха в притеснени групички и се опитваха да изчислят вероятността да бъдат извикани от наборната комисия. Момичетата като Лора държаха приятелите си в прегръдките си и търсеха думи, с които да ги успокоят. До вечерта изглеждаше така, сякаш всички знаят номерата на другите, и повечето студенти побързаха да се напият или надрусат, все едно дали празнуваха, или страдаха.

Роби нито се разплака, нито се напи, просто лежеше на леглото си и гледаше в тавана с онова отсъстващо изражение, от което Лора вече се боеше толкова, колкото и от наборната лотария. Номерът му беше в първата третина. Това означаваше, че вероятно няма да го извикат същата пролет, ще успее да завърши и двамата с Лора ще могат да се оженят. Но Лора изчисли, че щяха да го призоват някъде през лятото. Освен ако не измислеха някакъв начин Роби да се измъкне.

— Трябва да има нещо — настоя тя. — Нали ми каза, че баща ти познавал някакви хора в Асоциацията на ветераните? Дали не би могъл да им се обади? — От леглото не се чу звук. — Роби, още има време. Ако баща ти говори с приятелите си сега…

Роби се надигна и седна в леглото.

— Баща ми да се обади, за да направи от сина си изменник? — Той изсумтя. — Не знаеш какво говориш.

— Изменник? Какви ги приказваш? Ти не одобряваш тази война…

— Така ще ме нарече баща ми. Мъжете Макалистър винаги отиват на война, Лора. Те не задават въпроси, не се питат дали страната им е права, просто се бият. Накарай някой път баща ми да ти разкаже как е спасил приятеля си на Омаха Бийч по време на десанта в Нормандия. Това е любимата му история. Истината е, че оттогава не е направил нищо значимо.

— Но онова е различно. Онази война е била справедлива.

— Няма значение. Или обичаш Америка, или я напускаш. Така казва баща ми.

— Но ако се замисли какво всъщност правим там…

— Ти не разбираш! — Той повиши тон. — Твоите родители мислят. Моят баща не го прави.

— Отначало и моят баща подкрепяше войната.

— Но накрая прозря истината! Моят никога няма да я види. Той не чете книги, които карат хората да си задават въпроси и да се съмняват. Никога не е пътувал, нито се е опитвал да разбере чуждата култура или друга религия, освен тази, с която е израснал. Не живее край голям град с хора и идеи, които се различават от неговите. Той не мисли, Лора.

— Ами майка ти?

— Като чуе кой ми е номерът, ще се изплаши до смърт. Тя не дава пет пари за тия патриотични глупости. Веднага ще помоли чичо Доналд да ми помогне, само че той не може.

— Но баща ти би могъл.

— Може би. Но няма да го направи. Защото в армията ще стана мъж. Ще се отърва от всичките си щури идеи и няма да меся питки от кал в пустинята.

Лора най-сетне прие реалността; дори бащата на Роби да бе в състояние да помогне, той не би го сторил. А Айрис и Тео не можеха да направят нищо, освен да се притесняват за своята дъщеря и за младия мъж, когото толкова харесваха. Нямаше значение, че войната, която вероятно щеше да им отнеме Роби, почти бе разрушила собственото им семейство и заради нея синът им Стив още странеше от тях. Лора внимаваше много да не говори за Виетнам пред тях.

Но й се струваше, че всички около нея говорят само за това. Във всяко общежитие, кафене или закусвалня, където се събираха студенти, както и да започнеше разговорът, накрая стигаше до Виетнам и военната повинност. Малцина подкрепяха военните в либералния университет на Лора, където повечето студенти и преподаватели вземаха участие в протестни шествия много преди телевизионните кадри с млади американци, завръщащи се у дома в найлонови торби, и виетнамски деца, изгорени от американския напалм, да настроят окончателно и останалата част от хората против войната. През 1968 година техният университет твърдо поддържаше мирния кандидат Юджийн Маккарти. Роби, Лора и всичките им познати участваха в митинги с черни ленти на ръкавите за избитите виетнамци и гривни за изчезналите в битка американци. Но преди въвеждането на лотарията тези протести бяха интелектуални упражнения по прилагане на абстрактни убеждения. Новата политика докара войната и страха от смъртта в уютното им университетско градче и в защитените им стаи в общежитията.

Изведнъж Роби се сдоби с нов кръг от приятели; всички бяха момчета с малки или средни номера от лотарията и вероятно щяха да бъдат извикани пред наборната комисия до края на годината. Преди въвеждането на лотарията повечето от тях бяха планирали да изчакат края на войната в безопасното убежище на университета или на някоя работа, смятана за жизненоважна за националните интереси. Ала правителството бе решило, че подобни отлагания са несправедливи, и им бе сложило край. Сега момчетата се събираха всяка вечер в стаята на Роби в общежитието, за да „плюят“ дъртите негодници, които бяха в основата на тази каша. И да умуват с часове как да се измъкнат от нея.

Обикновено Роби бе този, който повдигаше въпроса за напускане на страната или влизане в затвора.

— Това е единственият почтен начин — не спираше да повтаря. Лора никога нямаше да забрави нощта, когато й бе казал, че като дете е искал да е Айвънхоу.

Понякога Роби говореше за Стив, брата на Лора, който беше участник в нелегалното движение, казвайки, че той постъпва правилно. Ала Лора се разкъсваше, когато Роби говореше така. Тя се гордееше с куража на Стив, но знаеше, че онова, което брат й върши, е незаконно и опасно, и макар да не бе наранил никого, членове на неговото движение го бяха правили, а това бе също толкова грешно, колкото и самата война. Освен това Стив бе причинил много болка и страдания на семейството си. Не, тя не искаше Роби да върви по стъпките на Стив.

В същото време знаеше, че Роби и приятелите му никога няма да го направят. Умните момчета, събиращи се в стаята на Роби, се противопоставяха на войната, но не бяха дръзки като брат й. Просто искаха да продължат с бъдещето — което преди им бе изглеждало чудесно — и бяха бесни, че не могат. Бесни и изплашени до смърт. Това бе най-лошата част: под цялото това викане и самосъжаление — подхранвано от сякаш безкрайните количества алкохол и други субстанции — се криеше ужасяваща истина. Тези момчета бяха прави да се ужасяват, защото хиляди като тях вече бяха мъртви.

Но после, една вечер, когато групата се бе събрала в стаята на Роби и обичайното „плюене“ набираше скорост, изведнъж всички млъкнаха. Лора се бе отнесла някъде, но щом вдигна очи, видя, че в стаята току-що е влязъл един тип, на име Джордж, който живееше в другия край на коридора. Всички се бяха вторачили в него.

— Е? — попита един от приятелите на Роби. — Истина ли е?

Джордж се засмя.

— О, да! Лари успя да се отърве. Двамата с Нанси ще се оженят веднага, а после отиват да кажат на родителите й. Те сигурно ще побеснеят, че малкото им момиченце е надуло корема, но Лари ще се измъкне от проклетата война.

Последва експлозия от одобрителни възгласи и някой вдигна тост с бутилка бира.

— Да пием за Нанси! — провикна се.

— Да пием за татковците отсрочковци — добави друг. — И за късметлията Лари.

Тогава Лора си припомни, че въпросният Лари, каквато и да беше фамилията му, бе говорил за бебе като вариант да се измъкне от повинността.

— Отсрочка за татковци — така му викам аз. Не само отърваваш затвора и запазваш гражданството си, но и се кефиш, докато правиш бебето.

Тогава всички, освен Лора, се бяха засмели. Тя не можеше да си представи да има бебе, ако не е сигурна, че двамата с Роби са готови да го обичат и да се грижат за него — пък било то и за да избягаш от войната. Всичко друго бе немислимо и не звучеше сериозно.

Но сега, докато момчетата продължаваха да пият за здравето на бъдещия татко, тя чу седналият до нея Роби да казва:

— Не мислех, че Лари наистина ще го направи.

Лора вдигна очи и видя, че приятелят й гледа към нея. Извърна се бързо; погледът трая само миг. Тя си каза, че той не означава нищо.

Но щом всички най-сетне се разотидоха по стаите си и двамата с Роби останаха сами, той не я прегърна и не постави началото на дългия бавен процес на целуване и взаимно разсъбличане, който бе обичайната им прелюдия към любовна нощ. Нито се прозя и тръшна на леглото, както правеше, когато бе уморен. Вместо това избягваше да я гледа и се зае да почиства стаята. Лора го наблюдаваше как подрежда спретнато в една линия празните бирени бутилки и сгъва кутиите от пица, за да могат да се съберат в кофата в края на коридора. Обикновено Роби беше мърляч, дрехите му се търкаляха на пода, където ги захвърляше, и понякога му трябваха дни да почисти след някой купон. Лора беше тази, която изхвърляше боклука и переше мръсното му пране. Но сега той почистваше. И не я поглеждаше. Събираше сили да й каже нещо. Изведнъж тя осъзна, че не желае да го чуе.

— Мисля тази вечер да спя в моята стая — рече накрая. — В сряда имам тест по политически науки и трябва да чета.

— Не можеш да учиш сега, много е късно — отбеляза той.

— Не, но ще стана рано.

— Остани тук. Ще си тръгнеш утре рано. Ще наглася алармата на радиото.

Не й се искаше да спи при него, но не можа да измисли правдоподобно извинение.

— Добре. — Седна в края на леглото и започна да събува обувките си.

Роби продължи да разчиства. Бе обърнат с гръб към нея.

— Не е ли страхотно? Това с Лари и Нанси?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Според мен не е редно — отвърна.

Той се обърна към нея.

— Не си ли твърде строга?

— Просто мисля, че не бива да имаш бебе, ако не го желаеш.

— Може и да го искат.

— Той няма работа. Няма къде да живеят. Дори не са женени…

— Охо. Наистина ги съдиш строго — и двамата познаваме момиче, което забременя, без да е омъжено… но ти не я упрекна.

— Да. Защото е станало случайно.

— И това я оправдава?

— По-добре е от пресметливо решение.

— Откъде знаеш, че е било пресметливо? Ами ако Нанси и Лари и без това са планирали да имат деца, но просто са избързали малко?

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, че номерът на Лари е 77. Ако не беше това бебе, сега той щеше да се бие във война, която мрази. И можеше да бъде убит. За нищо.

— Знам.

— Нанси го обича достатъчно, за да го спаси. Какво лошо има в това?

Тя искаше да каже, че Лари не е трябвало да позволява на Нанси да го прави, дори тя да го е умолявала. Но после погледна към Роби. Лицето му беше бледо; той знаеше какво мисли тя и вероятно бе съгласен с нея. Но в този момент Лора знаеше — каже ли му, че е съгласна да го отърве, Роби веднага ще се съгласи. Виждаше как е свел поглед към свитите си в юмруци ръце и знаеше, че приятелят й се срамува от себе си. Част от Роби винаги щеше да иска да е Айвънхоу и тази част бе готова да влезе в затвора заради принципите си или да мине границата с Канада и да живее в изгнание. Това бяха достойните варианти — поне така бе казал.

Но човек слуша какви ужасни истории се случват със съвестните затворници, а да се откажеш от американското си поданство е огромна цена за нечия чужда грешка. Защото беше точно това — тази война, която никой не можеше да обясни, никой не можеше да спре и никой умен човек не мислеше, че Америка би могла да спечели. Беше ужасна, кървава грешка, направена от хора, които бяха твърде стари да се бият и твърде горди да признаят, че са сбъркали. Как да очакваш от момче като Роби да е силен и самоотвержен, когато знае, че собствената му страна е готова да го прати на заколение, само и само тези зли старци да си запазят авторитета? Как да очакваш хората да са почтени, когато всяка седмица в списание „Лайф“ се появяваха все повече снимки на мъртви войници и виетнамски деца, изгаряни в оризовите поля? Когато си мислиш за всичко това, идеята да се спасиш с бебе не изглежда толкова ужасна.

Лора се пресегна и взе юмруците на Роби в ръцете си.

— Съжалявам — каза нежно. — Знам как се чувстваш.

В очите му се появиха сълзи.

— Просто не искам да умра — прошепна.

— И аз не искам.

И тъй, въпреки всичко, в което вярваше, в нея бе посято семето на тази идея.

* * *

Всъщност Роби никога не помоли Лора да роди бебе, за да го спаси от военна повинност, и тя никога не каза, че ще го стори. Но през следващите няколко седмици винаги когато Лора виждаше Роби да се усмихва или го чуваше да се смее, или го гледаше как учи, прехапал долната си устна и сбърчил съсредоточено чело, тя знаеше, че семето в нея расте. И когато една нощ той легна до нея в тясното си легло и двамата започнаха сладкото пътуване, което ги сливаше в едно, тя знаеше, че е като Нанси и толкова много други момичета в тази ужасна зима на 1970 година. Не можеше да позволи момчето, което обича, да умре.

Не искаше да е бременна булка, все пак беше дъщеря на майка си и внучка на баба си. Но след сватбата, без да си го признават открито, двамата с Роби започнаха да поемат рискове. Лора никога не бе пила противозачатъчни като някои момичета, Роби беше този, който вземаше „предпазните мерки“, както ги наричаше той. Но сега беше по-небрежен от преди. И тя не го спря. Това беше достатъчно. Един месец след като се бяха преместили да живеят на археологическите разкопки в Ню Мексико, Лора и Роби знаеха, че той все пак няма да отиде на война. Бебето беше на път.