Белва Плейн
Кръстопътища (4)

Четвърта глава

Утрото след дъждовната нощ бе ведро и красиво. Гуен се събуди и осъзна, че не може да остане вкъщи. Но това не се дължеше на хубавата утрин. Срещата с момичето, което работеше в стъклозавода, я бе смутила, макар това да не беше точната дума. Джуъл — така се казваше момичето — беше събудила в Гуен чувства, които отдавна мислеше за погребани. Те бяха мрачни и ако не внимаваше, можеха да я погълнат.

Когато Джуъл Феърчайлд се появи в библиотеката, Гуен едва се сдържа да не ахне. „Толкова е красива — помисли тя. — Прилича на екзотично цвете с тази бяла кожа, сини очи и идеално оформени алени устни — дори под червилото личи колко са червени. Зъбите й искрят, когато се усмихва така очарователно“. Гуен бе усетила да я пробожда завистта, нейното наказание от Бога. Сякаш отново бе на пет години и празнуваше рождения си ден.

Момичето се приближи до гардероба и се пресегна за дрехите си. Не искаше да си припомня петия си рожден ден, не и днес. След малко осъзна, че не може да се пребори със спомена. Събитието се бе превърнало в част от нея самата. Макар да бяха минали години, то се открояваше в паметта й ярко, сякаш го бе преживяла преди миг. Петият й рожден ден бе обсебил цялата й детска същност, превръщайки се в средоточие на всичките й съмнения и гняв.

Тогава Гуен знаеше, че тържеството по случай рождения й ден ще бъде скромно. Поканените бяха деца от държавното училище, което посещаваше, а Касандра никога не би проявила лошия вкус да засенчи тържествата на другите деца. Освен това майка й не обичаше показността. Гуен знаеше, че няма да яздят пони, нито ще ги забавляват клоуни, но това й допадаше.

И все пак тя очакваше, че в този ден ще бъде най-красива от всички момичета. От ранна възраст бе осъзнала, че не е красавица, но разчиташе на новата си рокля. Дрехата беше прекрасна, а в детските очи на Гуен бе като излязла от приказките. Тя сама я бе избрала при едно посещение на най-скъпия универсален магазин в Райтстаун. Това, което я привлече, беше вълшебната сребриста тафта, която променяше цвета си и блестеше в различни нюанси — сини, зелени и червени, когато гънките на полата улавяха светлината. Дрехата имаше семпла кройка, малки бухнали ръкави, завързани с черни кадифени панделки, и семпло сърцевидно деколте. Нямаше волани, нито дантела на полата и нищо не отвличаше вниманието от материята на роклята.

Гуен на мига разбра, че я иска, но както обикновено, не посмя да се довери на вкуса си, затова неуверено я показа на майка си. За огромно облекчение на детето, Касандра също много я хареса. На Гуен дори й се стори, че майка й остана неимоверно доволна и почти изненадана от избора на дъщеря си. „Чудесна е. Радвам се, че я забеляза сред всичките тези натруфени рокли!“, бе казала Касандра.

Гуен щеше да се пръсне от гордост, докато гледаше как плащат за роклята и после я опаковат в кутия с името на универсалния магазин, изписано на капака. В колата на връщане към дома им тя държа кутията в скута си. А в деня на тържеството Гуен облече роклята с увереността, че ще изглежда най-добре от всички.

Понякога представата за това как трябва да се развият събитията е толкова ярка, че пречи на човек да види какво се случва в действителност. Именно по тази причина Гуен не беше осъзнала, че роклята й не успя да предизвика чудото, на което се надяваше. Никое от момичетата не бе отбелязало, че е с хубава дреха, а като всяка жена, независимо от възрастта й, Гуен се опитваше да впечатли останалите. Тя вярваше, че при сгоден случай все пак ще я забележат. Но междувременно децата я изолираха все повече от собственото й тържество и се трупаха около по-общителните в центъра на хола.

Тъкмо в този момент се появи една позакъсняла гостенка на име Каръл Ан Дженкинс. На пет години децата вече осъзнават кои сред тях ще бъдат победители и кои губещи в битката за внимание и популярност. Съучениците на Гуен знаеха, че Каръл Ан ще бъде победител. Тя беше надарена с дълги, лъскави руси къдрици и големи сини очи, вземаше уроци по степ и веднъж я бяха поканили да участва във вариететно шоу в „Ротари клуб“. Тя беше любимка на възрастните, но успяваше да остане популярна и сред връстниците си благодарение на огромното си обаяние.

Каръл Ан се появи облечена в рокля от розов тюл. „Мама ми я уши. Тя ми направи и фустите“, оповести тя гордо. Три фусти повдигаха щедро украсената с волани пола на роклята, която образуваше четиридесет и пет градусов ъгъл с талията на момичето. Между многобройните волани имаше затъкнати изкуствени рози, завързани с розови сатенени панделки, а корсажът на роклята и ръкавите й бяха окичени по края с още рози, панделки и бяла дантела.

Години по-късно Гуен си бе дала сметка, че роклята, макар и разкошна, бе от изкуствена материя, а майката на Каръл беше ушила роклята на дъщеря си, защото семейството им не можеше да си позволи да й купи готова. Но в онзи момент, на тържеството по случай рождения си ден, Гуен осъзнаваше единствено, че Каръл Ан й бе отнела първенството. Ако някой бе попитал тогава малката рожденичка как се чувства, тя навярно би му отговорила: „Нещо не ми достига“. Мразеше да се чувства така.

Гуен наблюдаваше с нарастващ гняв как другите момичета се скупчват около крадлата на внимание, която преливаше от щастие над розите и воланите си, и накрая не издържа. Тя се прокрадна сред тълпата от поклонници и изникна до Каръл Ан. Докато момичето приемаше комплиментите, които по право се падаха на рожденичката, кротката и безобидна Гуен протегна ръка и дръпна с все сила една от русите къдрици на момичето. Каръл Ан се разплака, а Касандра и гувернантката на Гуен се втурнаха в стаята. Докато възрастните изслушваха версиите на децата за инцидента, Гуен вече се разкайваше за стореното. Навярно тя сама би поднесла извиненията си, ако Касандра не бе стиснала устни по онзи начин, който изискваше незабавно подчинение, и не й бе казала: „Срамувам се от теб, Гуен. Веднага се извини на Каръл Ан!“.

Обидата се пробуди и отново вледени душата й. Момичето вдигна глава и погледна майка си право в очите, след което поклати глава. Касандра остана слисана. Тя не можеше да повярва, че някой смее да й се противопостави.

— Казах да се извиниш, Гуендолин! — повтори майка й.

— Няма — прошепна този път Гуен.

После я изпратиха в стаята й, а на останалите деца сервираха торта и сладолед. След това бързо ги изпратиха по домовете им.

След като всички си бяха тръгнали, Касандра се качи в стаята на Гуен. От инат и гордост тя отказваше да заплаче и да даде обяснение за постъпката си. Но Касандра, която притежаваше почти свръхестествени способности, беше успяла да проникне в съзнанието на дъщеря си и да разбере мотивите за постъпката й.

— Завистта е грозно чувство — каза майка й. — Особено за човек с твоето положение, който разполага с толкова възможности. Да се поддадеш на тази емоция не е нищо повече от задоволяване на каприз, а да отричаш това, което си сторила, е под достойнството ти.

Гуен още не успяваше да изрече думата „съжалявам“. Не можеше да обясни на майка си причините. Може би в онази възраст самата тя не ги разбираше. Години по-късно щеше да осъзнае, че в много моменти — не само на онова тържество — бе имала чувството, че „нещо не й достига“; усещането я бе преследвало през целия й живот. А човекът, който я караше да се чувства така и на когото отказваше удовлетворението от поднесеното извинение, бе Касандра.

Гуен облече любимите си за ранната есен дрехи: клоширана рипсена пола и тънък пуловер, върху който наметна фланелена риза, в случай че навън се захлади. Ако се затоплеше, щеше да върже ризата на кръста си. Дъждът бе валял цяла нощ и се налагаше да обуе чифт стари ботуши. Момичето приседна до тоалетката, която рядко използваше, и за миг се замисли дали да не сложи малко червило, но веднага отхвърли идеята. Погледна образа си в огледалото. Очевидно още можеше да изпитва завист, както и когато беше на пет години. Тя не искаше това и бе съгласна с Касандра, че завистта е изключително неприятно чувство, особено за човек като Гуен, който има толкова много. Момичето знаеше, че е постигнало напредък в това отношение. Но красавица като Джуъл не можеше да не пробуди отново дяволските гласове, които й нашепваха, че тя самата е невзрачна. Този път поне се беше въздържала да посегне към лъскавите синьо-черни къдрици на Джуъл. И въпреки това, поведението й бе непростимо грубо. Гуен въздъхна. Най-тъжното беше, че макар да не успяваше да контролира дяволските гласове, тя знаеше защо е толкова податлива на внушенията им.