Белва Плейн
Кръстопътища (38)

Епилог

Каси караше по тихата улица в Бруксайд — едно от първите предградия на Райтстаун, населено предимно с работници и служители в стъклозавода. Улиците образуваха спретната мрежа с редици семпли, еднотипни къщи, сред които тук-там се мяркаха семейни магазинчета, последвани от нови редици къщи. Магазините не бяха модерни, а домовете не бяха нови. Но парцелите, на които бяха изградени къщите, имаха прилични размери, освен това наблизо се простираше парк с велосипедни и пешеходни алеи.

Каси стигна до къщата, към която се бе запътила. Тя поклати глава и въздъхна — както винаги, когато паркираше на алеята. Цялата предна морава беше обрасла с глухарчета, а тревата не беше косена от поне три седмици. Отстрани на пешеходната пътека, която минаваше между къщата и съседския двор, се бяха разпрострели няколко плевела. Ако това беше къщата на Каси, тя моментално щеше да коленичи и да изскубне вредното растение. Но къщата не беше нейна, а на Гуен и Стан. Каси отново въздъхна. Стан полагаше старания, но дори и след тези три години, преживени в къща, той си оставаше градско момче. Разсъждаваше като човек, който живее под наем и очаква хазяите да свършат необходимото за поддръжката на дома. Но това очевидно не притесняваше съпругата му. Следователно и тъщата нямаше да обели дума по въпроса, каза си твърдо Каси. Със Стан бяха изминали дълъг път и Касандра нямаше намерение да направи нещо, което да застраши новото им примирие. Ако го направеше, Уолтър щеше да я смъмри.

Тя все още помнеше деня, в който Стан я бе попитал дали може да отиде в офиса й, за да поговорят. Това се беше случило около шест месеца след банкрута на „ДжефСан“ и нещастния случай с Джеф Хенри. Поне това беше официалното становище за катастрофата, макар някои хора да се съмняваха в това.

Стан крачеше наоколо нервно, преди да премине към същността. Накрая се престраши.

— Има една къща — започна той. — Гуен много иска да я купим. Аз също, сега когато… — Той млъкна. — Ще оставя Гуен да ти каже добрата новина. Истината е, че искаме да купим тази къща. Тя се намира в стар квартал, но е добре поддържана. Агентите по недвижимите имоти твърдят, че е добра инвестиция и няма да хвърлим парите си на вятъра. — Той пое дълбоко дъх. — Само че не можем да си я позволим. Смятам да започна бизнеса си отново, но за това ще ми трябват всички пари, които получих за сервиза. Книгата на Гуен се продава добре, но трябва време, за да се утвърди като писател, а ние искаме да се преместим през следващите няколко месеца преди… — Той пак се спря. — Гуен ще ти каже за това. Точно сега не можем да направим ипотека, защото не печеля достатъчно. Затова се чудех дали… — продължи той.

— Ще се радвам, ако ми позволите да ви дам пари, за да си купите каквато къща пожелаете, Стан — прекъсна го Каси щастливо.

— Надявах се да ни дадеш парите назаем — отвърна той.

Касандра познаваше добре зет си и затова не се опита да го убеди, че парите не значат нищо за нея и ще е глупаво двамата с дъщеря й да се ограничават без причина.

— Искаш да сключим договор в присъствието на адвокати или просто можем да си стиснем ръцете? — попита тя веднага.

Каси спря колата на алеята. Още преди да е влязъл в къщата на Гуен, човек можеше да разбере, че в нея няма махагонови мебели, персийски килими или сребърни прибори. Хората, които притежаваха такива вещи, не търпяха плевели и глухарчета. Единственото общо нещо между тази къща и дома, в който Гуен бе израснала, беше редицата червени кленове, които ограждаха предната морава. Докато излизаше от колата, на Каси й се стори, че младите дървета са избуяли.

Входната врата на къщата се отвори и едно малко същество се стрелна през предната морава, за да се хвърли в прегръдките на Касандра.

— Бабо! — изписка двегодишният Стенли Жирар-младши, когото наричаха Малкия Стан.

— Идваме след минута. Големия Стан си купи нов фотоапарат, който смята да изпробва днес. Още се занимава с него — обади се Гуен от прага. Тя се прибра отново и Малкия Стан започна да изнудва Каси за сладолед.

— Искам сладолед във фунийка, бабо! Сладолед във фунийка — примоли й се той.

— Непоправим си — отвърна Каси и се наведе да го прегърне.

Малкия Стан не се предаваше. Веднага се отскубна от прегръдката й.

— Сладолед във фунийка! — каза детето твърдо. Макар да знаеше, че не бива да го насърчава, Каси се разсмя.

— Добре, печелиш — отвърна тя. — Ще ти купим сладолед във фунийка.

— Шоколадов — уточни с усмивка Малкия Стан.

— Играе си с нас, както си иска — рече Гуен, която се присъедини към тях. Зад нея вървеше Големия Стан, както го наричаха вече, и в движение нагласяше фотоапарата. Тримата членове на семейство Жирар и Касандра се насочиха към колата на Каси.

— Уолтър ще се присъедини към нас в Музея на стъклото — каза Каси на Гуен. — Преди два дена завърши рисуването на диорамата за фона и се боеше, че няма да изсъхне навреме за откриването на изложбата. Но преди малко ми се обади и каза, че всичко е наред. Сега подреждат статуетките пред диорамата.

— Хареса ми скицата, която направи. Прилича на убежището ми на хълма — каза Гуен.

— Тъкмо това целяхме — отвърна Каси.

Гуен стисна ръката на майка си.

— Благодаря ти, мамо — каза тя. — Благодаря ти за изложбата „Колекцията от Ню Орлиънс“.

— Статуетките са красиви и хората трябва да ги видят — отговори Каси. — Освен това ми е време да порасна.

Малкия Стан бе изтичал пред тях и бе стигнал до младите кленови дървета в края на двора.

— Миличък, не се отдалечавай повече! — извика майка му.

Той се извърна, замръзна на място и загледа внимателно майка си с лукав поглед, сякаш се опитваше да реши дали да й се подчини или не. Нещо в непреклонната поза на детето и решително наклонената му главица напомни на Каси за баща й и дядо й, независимо от факта, че между тях нямаше кръвна връзка. Тя си представи как един ден Малкия Стан застава начело на стъклозавода „Райт“ и живее в имението на семейство Райт. Тези неща не бяха приемливи за майка му. Гуен бе открила своя път. Но малкото човече, което стоеше пред тях, имаше право на свой собствен път.

Малкия Стан бе решил да се подчини на нареждането на майка си. Той се затича към Гуен, която го грабна в прегръдките си и го залюля. Въздухът се изпълни със звучния им смях.

Каси ги наблюдаваше. „Гуен измина толкова дълъг път. Наистина дълъг път“, помисли си тя. Сега, докато я наблюдаваше, й бе почти невъзможно да си представи неувереното, нещастно момиче, което някога завиждаше на красавицата Джуъл Феърчайлд. Пряко волята си Касандра усети, че очите й се наливат със сълзи.

— Каси, застани до тях — нареди й Стан, който бе приготвил фотоапарата.

Тъща му премигна, за да спре сълзите, и се приближи с усмивка към детето, което някога бе приютила, и неговата рожба.

Двете жени с Малкия Стан в ръцете на Гуен застанаха една до друга в ярката слънчева светлина на утрото. Пред тях се изправяше къщата на Гуен и Стан, който беше възможно най-подходящият съпруг за нея. Зад тях стърчаха червените кленове, които Гуен беше посадила като спомен от градините и горите на стария си дом.

Разнесе се механично жужене и Големия Стан започна да прави снимки, запечатвайки мига. Снимките щяха да бъдат копирани върху хартия и съхранени, за да им напомнят за този прекрасен момент през идващите години, изпълнени с радост и болка.

Каси знаеше, че няма да са й потребни снимки, защото смехът, слънчевата светлина и обичта вече се бяха запечатали в съзнанието и в сърцето й.