Белва Плейн
Кръстопътища (3)

Трета глава

Джуъл слезе от колата и видя как изчезва и последната следа от посещението й в рая. „Отново си в своя свят, Джуъл — каза си тя. — Виж го в целия му разкош. Ето го старото разнебитено стълбище с мъждиво осветление, където трябва да внимаваш да не се препънеш и да не счупиш някой крак. Вече си в така наречения апартамент, който се състои от две стаи и онова, което наричаш кухненски бокс. Сравни тази дупка с къщата, която видя днес. Килимите там бяха меки като кадифе, а на онази малка масичка имаше папрат в купа от гравирано стъкло. Дървото, от което е изработена масичката, прилича на махагон. Сигурно е махагон, с този тъмен и лъскав цвят… Не, по-добре спри със сравненията, защото можеш да полудееш. Макар че до сетния си дъх няма да забравиш дома, в който живее Гуен Райт. Ще си мислиш за него нощем, преди да заспиш, и ще бленуваш за него през деня. Ще мечтаеш за онзи дом така, както другите жени мечтаят да открият любовта на живота си“.

В стаята, която Джуъл бе нарекла „хол“, имаше люлеещ се стол — единствената мебел, която бе купила за себе си. Тя седна на него и затвори очи с надеждата, че монотонният ритъм ще я успокои. Тази вечер обаче това не помогна. Джуъл се огледа наоколо. Толкова беше доволна от себе си, когато се премести в Райтстаун: беше уверена, че се е издигнала в обществото.

Като повечето градове в Нова Англия, Райтстаун бе изникнал край реката далеч преди семейство Райт да издигне там прочутия си стъклозавод. Никой не помнеше името на градчето в онези ранни времена. Благодарение на завода, Райтстаун оцеля и се разрасна, докато други селища в областта западаха. В Райтстаун имаше работа, затова дребният бизнес процъфтяваше. Имаше ресторанти и киносалони, лъскав нов търговски център на няколко километра от центъра на града. В него работеха лекари, адвокати, зъболекари и учители; разполагаше дори с театър, в който можеха да се видят представления на пътуващи трупи от Ню Йорк, рок концерти и други специални събития. Градът имаше богати квартали с разкошни къщи, издигнати в подножието на околните хълмове, както и по-бедни квартали — със скромни, но спретнати едноетажни постройки, разположени около железопътната линия. Това бяха жилища, строени преди век за работниците в стъклозавода. Някои от тези стари райони бяха западнали през седемдесетте и осемдесетте години, но сега бяха преоткрити от предприемчиви младежи, завършили колежи, които ги ремонтираха. Райтстаун имаше дори свой собствен колеж.

Джуъл не беше родена тук. Родната й къща се намираше в малко скромно селце надолу по течението на реката, изградено около текстилна фабрика в годините, в които американците сами бяха произвеждали платове, прежди и конци.

Бащата на Джуъл бе пристигнал в градчето, след като семейната млекодобивна ферма бе фалирала. Умен и способен младеж, той изгарял от желание да учи в колеж и страдал, че не разполага с необходимите средства за това. Наложило се да изкарва прехраната си със собствените си ръце. В замиращото текстилно градче успял да намери работа единствено като дърводелец.

Но в цеха, в който работеше, не обработваха фина дървесина, което би му донесло удоволствие от работата. Там се изработваха грозновати, подобни на сандъци шкафове с евтини метални части, предназначени за жилища с неугледни кухни и бани. Баща й се прибираше късно вечер, вмирисан на дървесина, пот и машинно масло. Джуъл не помнеше да го е виждала някога без стърготини в косата, дори в неделите.

Майка й не беше умна като баща й, но беше истинска красавица. От нея Джуъл бе наследила невероятните очи, устни и коси. Като дете тя бе наблюдавала как красотата на майка й повяхва пред очите й: по красивото й лице, най-напред между веждите, а после и под очите, се бяха появили бръчки, предизвикани от стрес и притеснение; накрая около устата й се бяха врязали дълбоки като бразди резки, които дърпаха устните й надолу и превръщаха усмивката й в гримаса. Парите, или по-точно липсата им, бяха ограбили младостта и красивата усмивка на майка й. Парите винаги бяха имали огромно значение.

Джуъл се намести в люлеещия се стол. В съзнанието й бе изплувало нежелано видение. То бе като моментална снимка, която отнема секунди, но притежава силата да преобърне нечий живот.

Една вечер баща й се бе прибрал от работа уморен и мрачен, както обикновено. Майка й беше сервирала вечерята, съобразена по-скоро с намаляващите им средства, отколкото с вкуса и желанието им, и Джуъл бе видяла растящия гняв на баща си. Тя беше забелязала как майка й поглежда децата, събрани около масата. Бяха повече, отколкото родителите им можеха да изхранват. После майка й бе погледнала към бащата на децата си. В очите й се четеше изтощение, което сякаш се бе просмукало до мозъка на костите й. Жената изглеждаше така, сякаш носеше на раменете си непосилна тежест.

В този момент Джуъл, която беше прекалено малка, за да разбира нещата, които се случваха между един мъж и една жена, все пак ги проумя. Умората и лошото настроение на баща й никога не пречеха на неговите… нужди, както би ги нарекла майка й. Дори сякаш колкото по-изтощен беше той, толкова по-настойчиви ставаха те. А неговите нужди означаваха още деца. Винаги така ставаше. Майка й разбираше, че това ще е поредната нощ, отдадена на негови нужди, и в онзи миг, загледана в децата и мъжа си, тя изглеждаше изтощена до смърт.

Тогава Джуъл скочи от стола, грабна купата с картофено пюре от ръцете на майка си и започна сама да сервира. Така започна всичко. Тя се превърна в едно от онези момичета, за които безгрижните години на детството оставаха в приказките.

С течение на времето работата ставаше все повече, защото, освен обичайните ежедневни домашни задължения, в малкия им претъпкан дом винаги имаше поне едно дете със счупена ръка, дребна шарка или разкървавен нос след момчешко спречкване в нечий заден двор.

Джуъл помнеше най-вече колко грозно бе всичко: безпорядъкът от дрехи, приготвени за пране, неоправените легла и претрупаната кухня, където се хранеха на крак и непрекъснато някой заминаваше или пристигаше. Тогава й се струваше, че нейното семейство е най-бедното в града. По прозорците на другите къщи висяха красиви пердета и момичетата от останалите семейства ходеха на училище, облечени в хубави дрехи. Джуъл искаше да е добре облечена и спретната, но това никога не й се отдаваше. Кожата на ръцете й беше загрубяла от пране и чистене, разкошните й коси бяха подстригани грубо с ножиците у дома. Парите не стигаха за посещение в салон за красота, където можеха да й направят стилна прическа и маникюр с розов лак.

В един слънчев ден, на осемнадесетгодишна възраст, Джуъл бе тръгнала сама на разходка извън града. Тя вървеше сама по пътя, ограден от просторни ниви с високи, полюшвани от вятъра царевични стъбла. Облаците над главата й плуваха в лазурната синева. В училище беше чувала за lapis lazuli^[1]. Дали и той изглеждаше така? Внезапно Джуъл си представи океана с надвисналото над него небе. Тя почти можеше да види огромните вълни, които се надигаха като живи същества в безбрежната шир. Накъдето и да извърнеше поглед — към океана, към разлюляното царевично поле, към летящите високо над главата й птици, — всичко се движеше и отиваше някъде!

Джуъл отвори очи и спря да се люлее. Вече не беше на осемнадесет години и не пътуваше наникъде. Чувстваше празнота в живота си, която не знаеше как да запълни. Един мъж можеше да помогне, а тя се беше срещала с доста привлекателни мъже, които я харесваха. Джуъл обаче не успя да обикне никой от тях, защото всички, с които се запознаваше, бяха материално затруднени като нея. И те се трудеха здраво срещу мизерно заплащане, а тя нямаше намерение да рискува и да свърши като майка си.

Тя се изправи и дръпна щората. Точно под прозореца й едно тънко дърво се огъваше под напора на вятъра. Отвъд дървото се разстилаше непрогледна тъмнина. Джуъл се дръпна от прозореца и се запъти към леглото. Сънят бе един от начините да се отърве от виденията в съзнанието й.

Сънят не идваше. Джуъл се мяташе и въртеше в завивките, изритваше ги и после отново ги придърпваше. За щастие безсънието рядко я измъчваше, но тази нощ образите нахлуваха в съзнанието пряко волята й. Мислите й отново се устремиха към разкошната къща и малката никаквица, чието място не беше там. После си припомни пътуването в колата и как Албърт й довери голямата тайна на Касандра Райт, която така грижливо пазеха от Гуен. Щадяха момичето така, както никой никога не бе щадил Джуъл. Сред хаотичните образи, прелитащи в съзнанието й, се мерна една мисъл: Какво ще се случи, ако Гуен научи тайната?

Джуъл се опита да я прогони, но също като виденията, мисълта се завръщаше отново и отново.