Белва Плейн
Кръстопътища (23)

Двадесет и трета глава

Административната сграда „Амбър“ се намираше в северозападната част на Райтстаун, в най-натоварената отсечка от главната улица на града, наречена прозаично „Първа улица“, близо до кръстовището с булевард „Райт“. След не повече от четиристотин метра в южна посока „Първа улица“ навлизаше в по-старата и по-бедна част на Райтстаун. На север от „Амбър“ имаше малък парк. Булевард „Райт“ пресичаше града от източните покрайнини до стъклозавода „Райт“ на запад. Много от служителите на фирмата, които живееха в перспективния източен квартал, използваха автобус номер шест, който се движеше по булеварда.

Пресечката на „Първа улица“ и булевард „Райт“ беше едно от малкото места в Райтстаун, където хората вървяха пеш, и Джеф обичаше да стои до прозореца си в „Амбър“, шестнадесет етажа над улицата, и да наблюдава гъмжилото от пешеходци. Това му напомняше за Ню Йорк — любимия му град в Съединените щати.

Джеф имаше любими градове из целия свят. Толкова често пътуваше до Лондон, Буенос Айрес, Москва и Пекин, че портиерите и сервитьорите на местата, които посещаваше, вече знаеха кой е любимият апартамент на господин Хенри и кое вино предпочита. „ДжефСан“ бе продължила да се разраства. Налагаше се, за да държи настрани кръжащите около компанията акули. Дребният бизнес, започнат от Джеф с малка фирма за природен газ в Омаха, Небраска, се бе разраснал в огромен конгломерат от газопроводи и електроцентрали, участващи в доставянето и разпределението на електричество по целия свят. Екипът юристи на „ДжефСан“ се занимаваше с правната инфраструктура в поне десет държави.

В растежа си компанията бе придобила почти неволно и няколко комуникационни компании. Тази възможност беше изникнала изневиделица и Джеф трябваше да реагира своевременно. Нещата се бяха развили прекалено бързо, за да се чувства сигурен, и затова той се бе колебал, докато не стана почти твърде късно, но в последния момент се беше решил на тази стъпка, следвайки съвета на неколцина млади турски специалисти, които бе наел за съветници. Формалностите бяха съкратени, а проучването, за което той обикновено настояваше, не бе направено. Имаха късмет и това пролича в положителния баланс на „ДжефСан“.

Тази история му послужи за урок. Понякога не трябваше да се вслушва в слабия гласец в него, който му нашепваше, че се кани да направи нещо твърде рисковано. В някои случаи се налагаше да се вслушва в младоците, които бе наел буквално от студентската скамейка. Те по-добре знаеха как да рискуват. На него оставаше да се моли.

Напоследък Джеф отново пренебрегваше вътрешния си глас. „ДжефСан“ се канеше да навлезе в нова сфера — пазара на водните услуги. Джеф се беше подготвил възможно най-добре за този ход, който дори хазартно настроените младежи признаваха за рискован. Но в определен момент може би щеше да му се наложи да вложи всичко в начинанието.

„Пази се от фаустовски сделки, Джефи“, беше го предупредил баща му. Джеф поклати глава, за да проясни съзнанието си. Сега не беше време да мисли за отживелите възгледи на баща си. Вече се канеше да се отдръпне от прозореца, когато долу на улицата съзря Гуен Райт. Впрочем тя вече носеше друга фамилия. Момичето излизаше от жилищната сграда, в която живееше.

Най-напред жена му Джуъл бе споменала, че Гуен се е омъжила за мъж, който държи някакъв сервиз, и живеят в центъра на Райтстаун срещу „Амбър“. По някаква причина съпругата му винаги знаеше какво се случва със семейство Райт и по-специално с Гуен.

Първия път, когато Джуъл бе споменала за Гуен, Джеф дори не се сети за кого става въпрос. След това си припомни партито в дома на семейство Райт и тихото момиче, което празнуваше рождения си ден. В онази вечер, преди цели четири години, той си бе помислил, че рожденичката изглежда като излязла от друг век. Може би се дължеше на старомодната бяла дантелена рокля, която носеше. Джеф я беше определил като една от онези затворени млади жени, които вероятно биха се оказали интересни, ако някой мъж пожелае да отдели достатъчно време, за да ги опознае. Но той нямаше желание. Тя не беше негов тип, а и тогава Джеф нямаше време за друг, освен за себе си.

След това един ден видя Гуен в квартала. Тя излезе от сградата и се запъти към старата част на града. Джеф бързо разбра, че тези сутрешни разходки бяха необходимост за нея. Тя излизаше от сградата всяка сутрин по едно и също време. Човек можеше да си сверява часовника по нея. Джеф осъзна, че му харесва да я наблюдава как се разхожда. Макар да беше бременна, както той скоро разбра, походката й излъчваше ведрост и лекота и ако трябваше да я опише с една дума — щастие. Джеф си мислеше, че тя би трябвало да се разхожда по някой селски или полски път и се опита да си я представи в такава обстановка. Тези свободни и атлетични движения трудно можеха да се свържат със семплата и изискана бяла рокля, която бе носила онази вечер, но всъщност беше така. И двете издаваха класа и стил. Бащата на Джеф би казал, че Гуен Райт е от „чистокръвна“ порода. Това бе един от най-големите комплименти, които старецът можеше да направи на една жена.

Джеф наблюдаваше как Гуен се запъти отново към старата част на града. Не беше излизала от апартамента си, откакто бе загубила бебето. Той беше научил и тази клюка от Джуъл. Мъжът се радваше да види Гуен отново навън. Но сега тя се движеше бавно, уморено и без обичайната жизненост. Сигурно беше нормално след всичко, което бе преживяла. Джеф усети внезапна тъга. Имаше чувството, че гледа красиво животно — елен или кон, — което накуцва от болка. Той наблюдава Гуен, докато се скри от погледа му, после се извърна от прозореца и се върна на бюрото, където го чакаше папка с документи.

След два дни заминаваше, за да сключи сделка за водна концесия в Буенос Айрес, и имаше доста за четене. Въпреки това не успяваше да се концентрира върху информацията, която неговите млади служители бяха събрали и обобщили внимателно. Споменът за Гуен Райт и партито по случай рождения й ден му напомни за картината, която бе купил от пастрока й, Уолтър Амбърн. Джеф вдигна поглед. Картината беше окачена на една от стените в офиса му. На нея бе нарисувано момиченце, което седеше на покрива и се взираше в реката край къщата в падащия здрач.

Преди да се ожени за Джуъл, картината стоеше на видно място в дома му. После я премести над камината в луксозния апартамент на последния етаж на хотела, където живееха със съпругата му в очакване домът им да бъде завършен. През последните години Джеф се бе превърнал в нещо като колекционер. Той вече имаше свои разузнавачи, които му се обаждаха, когато се продаваше картина на Дейвид Хокни^[1] или предстоеше търг за творба на Утрило^[2]. Въпреки това малката картина на Амбърн му беше любима. Нещо в уединението на детето и безкрайната река го трогваше до сълзи.

След сватбата Джуъл се премести при него в хотелския апартамент и един ден просто го попита дали има нещо против да свалят картината и да я скрият някъде. „Толкова е злокобна, скъпи — каза тя с онзи сладък, гукащ гласец, който използваше, когато се опитваше да го убеди в нещо. — Тръпки ме побиват от нея. — Тя потрепери възхитително и се засмя. — Сигурна съм, че ще й намерим място в новата къща, макар интериорният дизайнер да казва, че разполагаш с много по-ценни картини, които би трябвало да изложим. Тази миниатюрна картина струва смешно малка сума, нали? Искам да кажа, купил си я, когато не си можел да си позволиш нещо по-добро“.

Такава беше съпругата му. Джеф затвори очи за момент и се замисли за промените, които бе донесла в живота му. Те не му харесваха особено. „Сам си си виновен, приятелю“, помисли си мъжът в рядък проблясък на искреност.

Един пример за това беше къщата им. Той бе позволил на Джуъл да скъса старите скици за модерната къща, която първоначално бе поръчал. Архитектът беше проектирал светла и просторна сграда с изчистени линии, но Джуъл реши, че къщата от камък и стъкло е „злокобна“. Това сякаш й бе любимата дума. Тя го убеди, че трябва да си построят псевдоимение, и Джеф я остави да прави каквото пожелае, защото бе обсебен от нея като оглупял от любов тийнейджър. Тогава не го интересуваше, че домът му може да представлява безвкусна имитация на английско имение, френски замък, вила в Тоскана или комбинация от всичко това. „Къщата е като дрехата — казваше си той в онези безметежни, изпълнени със страст дни. — Купуваш я, за да се облечеш, после я заменяш с друга“.

Но в действителност такива неща говореха много. По свой неуловим начин те разкриваха на света „класата“ на човека, вкуса и финансовото му състояние. Джеф почувства неудобство пред перспективата да живее в тази комбинация от имение, замък и вила, проектирана от Джуъл. Чувстваше се по същия начин, когато съпругата му носеше всичките си златни гривни едновременно. Джеф й беше купил масивни, инкрустирани с диаманти гривни, каквито тя беше поискала. Той помнеше думите на майка си, която казваше, че когато една дама се приготвя за вечеря, накрая трябва да се погледне в огледалото и да махне поне едно бижу.

Но недоволството му беше по-силно от неудобството. Така му се искаше поне веднъж съпругата му да сподели с него нещо интересно! Без значение каква тема щеше да избере — политиката или времето, стига да не бръщолевеше клюки за някоя известна личност. Когато се ожени за нея, той знаеше, че не обича да чете, но му се искаше да си намери някое хоби или спорт — като тенис, бридж или шиене на гоблени, каквото и да е. Това щеше да я накара да престане да обикаля магазините в търговския център „Алгонкуин“ в безкрайно търсене на нови дрехи и предмети, на нова плячка…

„Престани, Джеф! — смъмри се той. — Трябва да проявиш търпение. Когато се омъжи за теб, тя нямаше нищо. Нормално е сега да попрекали малко“.

Освен това не се ли ожени за нея отчасти и заради това, че умее да харчи пари? Джеф не се срамуваше от нея, когато го насърчи да си купи яхтата, която искаше. И въпреки това, колкото и странно да беше, не го направи. Гледайки как съпругата му пазарува всеки ден, той бе загубил желание да си купи яхтата.

Джуъл се стараеше да бъде добра съпруга. Преди месец съпругът й бе споделил, че обича кайсии, и тя му приготви кайсиев пай. Това беше много мило от нейна страна и той й благодари. Но оттогава бе изял толкова много пресни кайсии, кайсии на компот, кайсии в пай и други десерти, че вече не искаше и да ги види.

„Не ми казвай, че няма да ядеш кайсиевия кекс! Мислех, че ще ти хареса. През толкова перипетии минах, за да взема рецептата от главния готвач!“, бе казала тя със сладкия си глас, в който понякога се долавяха резки нотки. Джеф ги разпознаваше дори когато съпругата му говореше по телефона в другата стая.

За какво говореше тя обикновено? Със сигурност не коментираше заглавията в „Ню Йорк Таймс“. Не говореше за разходка с кучето, защото нямаха куче. Макар че той винаги бе искал да имат. В детските му години родителите му проявяваха търпимост само към котките. Първо колито, после ирландският сетер и накрая малкият пудел бяха върнати обратно, защото съпругата му смяташе, че животните са прекалено мръсни, за да живеят в новата къща. Тя заяви, че едно куче само би развалило декора.

Джуъл не харесваше и любимата му музика. Джеф слушаше музика откакто се помни. Но любимите му симфонии и опера, които понякога бяха единственият балсам за душата му, оставяха съпругата му безразлична. Преди да се омъжи за нея, той бе смятал, че тези неща нямат значение за него, но сега осъзнаваше, че е грешал. Те бяха много важни.

Бъди търпелив. Джуъл никога не е разполагала с време или пари, за да се наслаждава на това, което ти наричаш „удоволствията в живота“, повтаряше си той.

Вероятно щеше да дойде ден, в който на Джуъл щеше да й омръзне да пазарува и придобива. Тогава псевдозамъкът й щеше да бъде завършен, а кутията с бижута — пълна. Тогава Джеф планираше бавно и внимателно да я запознае с Бах, Шуберт и Вагнер. Все още имаше време да открие удоволствието от един интелигентен разговор, от хубавата книга и картина.

Междувременно красотата й все още спираше сърцето и дъха, а хората обръщаха глави, когато влезеше някъде с нея под ръка. В крайна сметка, ако не се променеше и това продължаваше да го дразни, светът бе пълен с други жени.

Джеф опита отново да се съсредоточи върху документацията на бюрото си, но мислите му продължаваха да се реят. Той се изправи и отново се приближи до прозореца, за да погледа постоянно променящия се парад навън. Тогава съзря Гуен Райт Еди-коя-си да се връща оттам, където бе ходила. Сега изглеждаше дори по-уморена. Движеше се с тромава и провлечена походка на болен човек. Тя се спря пред входа на жилищната сграда, в която живееше, и сякаш се замисли за нещо. После, вместо да влезе вътре, тя поклати глава и се запъти към малкия парк в края на улицата. Навярно отиваше там.

„Но в онзи парк играят деца — сети се Джеф. — Не е място за жена, която страда от загубата на собственото си дете“.

Без да се замисли, той изтича от офиса към асансьора.

Стан не беше в сервиза. Гуен знаеше, че е излязъл по работа и отсъствието му няма нищо общо с нея, но след избухването й предишната вечер имаше чувството, че съпругът й я избягва. За първи път от седмици насам тя мислеше за нещо различно от детето и загубата. Веднъж бе прочела статия в едно списание, където бяха посочени статистически данни за двойки, разделили се след някаква трагедия. Гуен не си спомняше точните цифри, но помнеше, че бяха плашещо големи.

„Със Стан не се справяме добре с преодоляването на трагедията — помисли си тя. — Поне при мен е така. В началото, когато се оженихме, не можех да си представя, че нещо би могло да ни раздели. Да го обичам беше най-лесното нещо, което някога съм правила“.

Сега Гуен разбираше причината за съществуването на хилядите книги за самопомощ и десетките телевизионни предавания, създадени, за да помогнат на женените двойки да общуват, да страдат заедно и да си съчувстват.

„Няма да позволя на трагедията, която преживяваме, да ни раздели! — реши тя, застанала в средата на опустелия сервиз на Стан. — Дотук бяха обвиненията, гневът и вината. Няма да се връщам към тях“.

С тези смели мисли в главата си тя се обърна и тръгна към апартамента.

Проблемът беше, че Гуен трябваше да действа по начин, достоен на смелите й мисли, а тя бе неопитна за възрастта си и достатъчно наивна, за да вярва, че добрите намерения са достатъчни. Тя стигна до сградата, в която живееше, запъти се решително към входа и после замръзна на мястото си. „Не мога да се върна там — помисли си момичето. — Там още витае духът на Аби и всичките ми мечти“. Тя стоеше пред входа и осъзнаваше, че се държи неразумно. После несъзнателно се зачуди как би постъпила Каси в такъв момент. Отговорът прозвуча високо и ясно в главата й. Касандра Райт би се изправила лице в лице с болката си. Тя би я погледнала право в очите и би се преборила веднъж завинаги с нея. Настръхнала, Гуен се запъти към малкия парк в края на улицата, където играеха деца.

Отначало й се стори, че там има стотици деца — момиченца и момченца. Малките им сладки личица и пискливият щастлив смях я заляха. Тя стоеше на входа на парка и не можеше да си поеме въздух. Но тя беше дъщеря на Касандра Райт!

Гуен се насили да поеме въздух и осъзна, че децата в парка са не повече от десет. За щастие, нито едно от тях не бе пеленаче. Въпреки това й беше трудно и прекалено болезнено да ги гледа. Тя се накани да се връща.

— Извинете, вие не сте ли Гуен Райт? — долетя глас отстрани.

До нея стоеше мъж, чиято снимка не слизаше от първите страници на вестниците. Той беше собственик и изпълнителен директор на корпорация „ДжефСан“, но Гуен го помнеше като пирата от партито по случай рождения й ден.

— Идвал съм у вас… в къщата на майка ви… преди около четири години. Но вие вероятно не помните.

— Напротив. Как сте, господин Хенри? — отвърна тя и му протегна ръка. — Вече не съм Гуен Райт. Сега се казвам Гуен Жирар — каза тя. — Вие не се ли оженихте за Джуъл Феърчайлд? — не се сдържа да попита Гуен.