Белва Плейн
Кръстопътища (24)

Двадесет и четвърта глава

Стан погледна бележката, която съпругата му бе оставила на работния плот. Отбих се, за да приема предложението за обяд, но не те открих — пишеше тя. — Искам реванш. Обичам те. Гуен.

Значи беше готова да му прости! Сърцето му подскочи. Преди това никога не се бяха карали сериозно и той ненавиждаше това усещане. От друга страна, не беше сигурен, че тя е тази, която трябва да прости. Загубата бе колкото нейна, толкова и негова. Но за разлика от него, Гуен не се бе опитала да го утеши. Вместо това го обвини, макар и не толкова директно, защото съзнаваше, че се държи неразумно. Но Стан не беше глупав. Той бе прочел мислите й.

Мъжът въздъхна и разви сандвича с пастърма, който си бе купил от „Бъргърс Дели“ надолу по улицата. Когато се ожени за Гуен, осъзнаваше, че тя няма реална представа за живота на останалите, защото се бе ползвала с привилегии и бе закриляна. За него този наивитет бе част от чара й, но заради това животът с нея невинаги беше лесен.

Така стоеше въпросът и с апартамента. Гуен бе намразила сградата от мига, в който влезе в нея. Той се гордееше много със светлото фоайе, модерната фитнес зала, дворчето и градината на покрива и затова се изненада и засегна от реакцията й. Неговите четири малки стаи не можеха да се сравняват с къщата на семейство Райт, но Гуен винаги бе твърдяла, че не иска да живее в имение с произведения на изкуството по стените и подове, застлани с ръчно тъкани килими. Въпреки това беше очевидно, че някои неща от стария й начин на живот й липсват. Тя се оплакваше от тривиални според него неща, като липсата на уединение и тишина. Те липсваха по правило в един апартамент, но човек привикваше с шумовете на съседите, а когато не успяваше, просто ги изключваше.

Липсваха й гората и дивите животни, но за него дърветата и катериците бяха подробности от пейзажа. Естествено, добре беше да имат собствена земя и той планираше да си купят къща, но това щеше да стане, когато можеше да си го позволи. Нямаше намерение да се нагърбва с голяма ипотека. Стан смяташе, че е постигнал напредък със сегашния си апартамент, който бе много по-добър от предишния.

Когато сподели това с Гуен, той за първи път осъзна колко дълбока е в действителност пропастта помежду им. Съпругата му не разбираше нищо от напредък. Тя знаеше, че омъжвайки се за Стан, се отказва от предишния охолен живот, но никога преди това не й се беше налагало да се лишава от нещо необходимо само защото не може да си го позволи. За нея къщата бе необходимост и мисълта, че трябва да спестяват, за да си я купят, й се струваше огромна трудност, за която не бе подготвена.

Когато Каси предложи да им купи къща, Гуен бе видяла в това възможност да избяга от омразното жилище и изгаряше от желание да приеме подаръка. За Стан предложението бе унизително, защото идваше от човек, който ясно беше показал неуважението си към него. Той се почувства наранен и се разгневи, че Гуен не го разбира. Стан знаеше, че съпругата му е също толкова наранена и му се сърди за това, че не се възползва на мига от шанса да сложи край на нетърпимото за нея положение.

А после загубиха бебето. Гуен, която цял живот бе закриляна, не можеше да приеме факта, че животът е изпълнен с нещастия, за които никой няма вина. Тя изпитваше потребност да обвини някого или нещо, а той и апартаментът му бяха подходящи за целта. Макар да прояви разбиране, това го бе отблъснало и той не й предложи утеха, както би трябвало.

Но днес тя бе дошла до сервиза, за да обядват заедно. Гуен беше написала обичам те. Той знаеше, че тя го обича, и можеше да заложи живота си за това. Стан също я обичаше. Замисли се дали да не се отбие до цветарския магазин след работа на връщане към дома. Нямаше да купи на съпругата си розови рози, макар да ги смяташе за нейните цветя, защото не искаше да й припомня малкото храстче, което тя толкова се постара да запази живо. Може би щеше да й купи маргаритки.

Джеф и Гуен излязоха заедно от малкия парк и той я покани на кафе. Гуен прие и двамата се върнаха пеша до административната сграда, в която се намираше офисът му. Там имаше малко хубаво кафене, в което предлагаха кафе лате и други модерни разновидности на доброто старо кафе. Докато се разхождаха, Джеф потвърди, че се е омъжил за Джуъл Феърчайлд, и за момент се запита дали Гуен Райт, на която все не можеше да запомни новата фамилия, не следи също толкова внимателно живота на съпругата му, както правеше Джуъл. Но защо? Съпругата му завиждаше на Гуен по очевидни причини, но Гуен Райт определено нямаше основания за завист.

Влязоха в кафенето и се настаниха един срещу друг на масата. За момент Джеф не знаеше какво да каже. Не можеше да сподели с нея мислите си. Под очите ти се забелязват тъмни кръгове, които преди липсваха. Достатъчно ли спиш? В погледа ти долавям отнесено изражение, което ме натъжава. Мога ли да направя нещо за теб?

— Често ли ходиш в парка? — попита той най-накрая и си помисли: „Прекрасно, Джеф, не можа ли да се сетиш за по-изтъркано клише?“.

— Не съм ходила там от известно време. Не бях добре… — отвърна тя сериозно.

Знам, искаше да каже той, но замълча. Нямаше нужда да й припомня, че все още е част от семейство Райт и загубата на детето й бе предмет на клюки в града. А и не беше нужно да знае, че сред клюкарките бе и завистливата му съпруга.

— Боя се, че паркът не ми харесва особено. Прекалено е малък и препълнен — продължи Гуен.

Джеф се сети за енергичната й походка, заради която бе решил, че трябва да се разхожда по селски пътища и широки поля. „Тази среда изобщо не е за нея“, помисли си той. Джуъл бе споменала нещо за съпруга на Гуен, чието име Джеф не можеше да си спомни. Съпругата му го бе нарекла господин Никой. Вероятно по тази причина не можеха да си позволят нещо по-добро. Но така или иначе ситуацията му се струваше нередна.

— С какво се занимава съпругът ти? — попита я той.

— Стан има свой сервиз за електротехника — отговори тя.

Сервиз за електротехника! Най-вероятно той бе единственият служител и поправяше тостери. А нейното семейство притежаваше един от най-големите стъклозаводи в страната, дори в света. Джуъл бе права. Горкото момиче се бе омъжило за неподходящ съпруг. Беше интересно съвпадение, че съпругът й бе електротехник, а Джеф притежаваше електроцентрали.

— Трябва да се връщам у дома — каза Гуен Райт, тоест Жирар. Джеф най-сетне си спомни фамилията й. — Много ти благодаря за кафето.

— Ще те изпратя до вас — каза Джеф.

— Не е необходимо.

— Офисът ми се намира точно от другата страна на улицата. С теб сме съседи.

— Не знам какво да направя за Гуен. Онзи глупак, съпругът й, няма да ми позволи да им помогна — каза Каси на Уолтър. Двамата седяха на предната веранда в къщата на семейство Райт и наблюдаваха слънцето, което залязваше зад червените кленове.

— Не можеш да премахнеш болката й.

— Искам поне да я облекча.

— Нищо не можеш да направиш или дадеш, скъпа. А дори да можеше, не бива да го правиш. Не разбираш ли? Гуен вече има съпруг и той е този, на когото трябва да се уповава.

— На него? Чу го какво каза, когато се опитах да им купя къща! Наговори куп глупости за това как никой не трябва да се ползва със специални привилегии заради семейството или произхода си. Или нещо подобно.

— Всъщност каза, че двамата с Гуен не се различават от другите млади двойки, които тепърва започват съвместния си живот.

— Някога баща ми щеше да нарече Стан „комунист“.

— Не е ли чудесно, че вече не мислим като едно време?

— Говоря сериозно, Уолтър.

— Аз също. Не трябва да се месиш, Каси. Гуен още се чувства момиченце. За да бъде щастлива, тя трябва да порасне и да стане жена. Сама трябва да намери пътя в живота си. И трябва да го направи със Стан, а не с теб.

Гуен можеше да различи в тъмното маргаритките, които Стан й бе донесъл. Стояха в синя ваза на нощното й шкафче, където тя бе настояла да ги сложат. Стан спеше плътно прилепен към нея — както всеки път след страстните моменти, които преживяваха. Двамата сякаш не можеха да понесат да бъдат разделени. След преживяната близост сякаш се сливаха в едно и с мъка трябваше да се разделят един от друг. Но съзнанието на Гуен винаги можеше да се рее свободно. Тя затвори очи.

Веднъж, като дете, бе разляла гореща вода върху ръката си и я беше изгорила лошо. Това, което помнеше, не бе парещата болка от изгарянето, а последвалите дни и седмици, когато мехурите върху кожата й се пукаха и оставяха живи рани. И най-лекият полъх над раната предизвикваше нова болка, която беше почти толкова силна, колкото и първоначалната. Гуен чувстваше, че болката, която изпитва сега, е същата. Очакваше да я залее неочаквано и не знаеше кога и дали ще изчезне някога. Можеше само да чака. Чудеше се дали и Стан чувства същото. Погледна ръката му, преметната собственически над рамото й. В книгите се казваше, че би било по-добре, ако двамата разговарят за тези неща. Щеше да е добре, ако тя можеше да каже: „Бях толкова наранена и ядосана, че си го изкарах на теб, но сега съжалявам“, а той да отговори: „Бях толкова наранен, че те отблъснах. Съжалявам“. Но тя съзнаваше, че това не е техният начин да се справят. Те си казваха „обичам те“ и „съжалявам“ с маргаритки и изненадващи обяди, с неизказани компромиси. А после си лягаха. Може и да не беше това, което книгите предлагаха, но то поне разсейваше мрачното настроение за известно време и правеше болката по-поносима.

Гуен извърна глава към прозореца на спалнята. Можеше да види само административната сграда от отсрещната страна на улицата, но някъде зад нея бе луната. Тази нощ тя успя да впрегне въображението си и да си представи как луната огрява нея и Стан.

Луксозният апартамент в елитния хотел, в който Джуъл и Джеф бяха отседнали, се състоеше от пет просторни стаи, от които се откриваше панорамна гледка чак до стъклозавода.

Джуъл стана от леглото и се приближи до един от масивните прозорци на спалнята, който заемаше пространството от пода до тавана. Колко пъти бе правила същото в стария си апартамент, когато не можеше да заспи! Тогава гледката включваше единствено мръсната улица и едно старо изкривено дърво. Тази нощ можеше да види целия град, прострян в краката й. Съвсем скоро, когато се преместеше в новата си къща, гледката щеше да бъде дори още по-величествена. Тази къща не можеше да компенсира всички онези години на отчаяни мечти, мъчителните моменти, в които гледаше как майка й умира, бягството на баща й. Но щеше да й послужи като билет за обществото в Райтстаун, което включваше личности като Каси Райт и Гуен Жирар. Джуъл най-накрая щеше да намери своето място!

Прииска й се да отиде в съседната стая и да разгледа отново плановете на новия плувен басейн, които дизайнерът на градината бе оставил през деня. Зад басейна щеше да има изкуствен водопад, който щеше да се пуска с ключ от табло във фоайето. С друг ключ щяха да се включват червени, розови и златисти светлини, които да танцуват над басейна. Трети ключ щеше да пуска озвучителната система.

Ако Джеф бе заминал на някоя от неговите командировки, Джуъл можеше да отиде с колата до строежа, макар и посред нощ, за да си представи как чудесният заден двор оживява в цялото си великолепие. Но Джеф си беше у дома.

Джуъл се извърна към леглото, в което спеше съпругът й. Някога той се радваше на удоволствието, което й доставяха играчките и подаръците. Но напоследък усещаше известно неодобрение. Сякаш имаше нещо лошо в това, че се мята на врата му и пищи от радост при вида на новите диамантени обеци или новия самолет „Лиърджет“. В такива моменти той приличаше на баща си. Трудно би могла да го направи щастлив, ако заприличаше на баща си.

Тя се приближи бързо до огледалото и се взря в отражението си. Дори на загасена светлина личеше, че красотата й не е повехнала. След няколко години щеше да се нуждае от повече поддръжка, но фигурата й все още бе съвършена, както и виолетовосините очи и абаносовите коси, които бяха запазили блясъка си. Джеф не би могъл да изостави всичко това.

Тя се върна в леглото и се мушна между фините чаршафи, купени от „Порто“. Нощницата й беше от френска коприна, парфюмът, който слагаше всяка вечер след вана, бе създаден специално за нея от „Флорис“.

Докато се унасяше, Джуъл се сети за нещо, което Джеф й бе казал на вечеря. Същия следобед той беше видял Гуен Райт. Докато се разхождал из квартала, за да проясни съзнанието си, съпругът й се беше натъкнал на нея и от елементарна учтивост я поканил на кафе. Джуъл едва се сдържа да не се изсмее на глас. Тя още не можеше да повярва, че Гуен Райт живее в търговската част на Райтстаун в сграда, която беше хубава и дори доста бляскава, но само ако човек се опитваше да си проправи път в живота като полупрофесионален помощник-адвокат или помощник-стоматолог. Но за Гуен Райт… Образът на старата къща с хълма зад нея и великолепните червени кленове на предната морава изникна за момент в съзнанието на Джуъл. Сега Гуен бе принудена да живее в една жилищна сграда с децата на обикновени работници, които тепърва се опитваха да се устроят. А Джуъл щеше да живее сред морава и дървета. Никой не би могъл да си представи, че нещата ще се обърнат така и Джуъл Хенри, с моминско име Джуъл Феърчайлд, един ден ще може да купи и продаде Гуен Райт, ако пожелае.