Белва Плейн
Кръстопътища (12)

Дванадесета глава

„Минали времена“ се намираше в малък търговски център на магистралата, на половин километър северно от търговския център „Алгонкуин“. Рекламата на магазина, публикувана в телефонния указател, гласеше: „Ние продаваме прекрасно запазени употребявани маркови дрехи“. Наемът в търговския център „Плаза“ не беше толкова висок, колкото в „Алгонкуин“, а местоположението му — достатъчно добро, за да привлича излишъка от посетители от по-изискания си съсед.

Така мислеше Патси Алън, собственичката на „Минали времена“.

„Ние привличаме жените, които не се впечатляват от модните дрешки в магазина на София — обичаше да казва тя. — Те напускат неудовлетворени «Алгонкуин» и тогава идва нашият ред. Ние сме на една ръка разстояние и сме готови да им покажем уникалните класически дрехи, за които те мечтаят“.

Ако под „уникални“ и „класически“ се разбираше „овехтели“ и „старомодни“, значи Патси е напълно права — мислеше си Джуъл, макар че никога нямаше да й го каже. Патси й беше шеф, а по отношение на шефовете Джуъл вече следваше нов девиз: „Никога не казвай на шефа или на близките му нещо, което не искат да чуят“.

Тя си спомняше ясно онзи ден преди шест месеца, когато прекият й началник в стъклозавода „Райт“ я повика, за да й съобщи, че е уволнена. Заповедта идваше лично от госпожа Райт. Това бе първото нещо, което дамата предприе след завръщането си от ваканцията в Париж.

— Не знам какво си направила, за да я вбесиш така, но още не си беше свалила сакото, когато ми нареди да те уволня — каза началникът й.

Джуъл знаеше какво бе направила. Беше казала на безличната дъщеря на Касандра Райт истината за баща й. Гуен явно беше поплакала на рамото на майка си и последствията не закъсняха. Няколкото минути задоволство костваха на Джуъл загубата на седмичната й надница, последвана от три месеца паника, докато се опитваше да си намери работа и оскъдните й спестявания се топяха.

Изборът й бе доста ограничен, тъй като нямаше подходящо образование, а само основна компютърна грамотност, която бе успяла да придобие в курса към вечерното училище. Докато си намери работа като продавачка в „Минали времена“, хазяйката вече заплашваше да я изгони. Поради тази причина Джуъл не роптаеше срещу по-ниското заплащане в сравнение със стъклозавода и осемчасовия работен ден, прекарван на крак в магазин с климатик само в салона, където клиентите разглеждаха дрехите.

— Тази е направо божествена! — каза Патси, като извади от опаковъчната хартия грижливо сгъната бяла дантелена рокля.

Жената току-що се бе завърнала и показваше „откритията“ си на Джуъл. „Представяш ли си, това е оригинален модел на «Пучи», а те се разделиха с нея на безценица“ — тържествуваше тя над някоя рокля. Друг път казваше: „Можеш ли да повярваш, държаха този модел на Доналд Брукс заключен в килера, докато не отидох аз, за да го спася!“

Джуъл изразяваше отношението си с възклицания, защото знаеше, че това я радва.

— Виж само каква изработка, Джуъл! Вече не правят такива неща — каза Патси, преметнала дантелената рокля върху протегнатата си ръка.

Джуъл кимна почтително.

— Много ми харесва болерото. Невероятно е как откриваш тези съкровища!

В същото време си помисли, че и посмъртно не би позволила да я облекат в рокля, която изглежда като извадена от гардероба на баба й. Макар че самата тя си бе купила някои неща от „Минали времена“. Дрехите бяха стилни и й напомняха на костюмите и копринените рокли, които Касандра Райт бе донесла от пътуването си до Париж. Освен това Джуъл не можеше да си позволи да си купи нов кашмирен пуловер. Въпреки щедрата отстъпка, която Патси й направи като на служител в магазина, тези няколко покупки надхвърлиха бюджета на Джуъл. Тя не обичаше да носи тези дрехи. Без значение колко прекрасна беше една рокля или колко бе струвала първоначално, момичето просто не можеше да забрави, че носи дрехи втора употреба, които някой друг беше захвърлил. Те бяха също като мебелите втора употреба в апартамента й.

„Някога ще мога да си купувам всичко, което пожелая. И всичко ще е ново. Не знам как, но ще го постигна“.

— Ох, каква жега! — въздъхна Патси и си повя с някакви документи. Очакваше се денят да бъде горещ, а те разопаковаха дрехите в склада, където хладният въздух от климатика не достигаше. — Хайде да отидем да поседнем отпред. — Тя се запъти към салона на магазина. — Недей да носиш бялата дантелена рокля в магазина — подметна Патси през рамо. — Закачи я тук, в склада. Материята й е доста деликатна и не ми се иска хората да я пипат. Ще я покажем, когато се появи подходящият купувач.

На Джуъл й отне няколко минути, докато намери една от специалните закачалки и се погрижи за дрехата. Когато излезе от склада, Патси вече се бе настанила на един от високите столове до щанда пред касата. Тя прелистваше „Райтстаун газет“. Джуъл беше предложила да държат по един екземпляр, който клиентите да могат да преглеждат. Патси го подаде разтворен на Джуъл.

— Човек бих убила, за да присъствам на това тържество — каза тя, сочейки водещата новина на страницата. — Бих облякла онзи лилав сатенен костюм на „Армани“ от пролетната колекция от осемдесет и втора година. Сещаш ли се? Гарантирам ти, че след не повече от двадесет минути всички онези модерни дами ще умират от желание да посетят магазина ми, за да пазаруват. Тънкостта на търговията се крие в това да покажеш на хората…

Джуъл вече не я слушаше. Във вестника имаше снимка, на която тя разпозна Гуен Райт. Момичето изглеждаше по-безлично от всякога. Джуъл прочете набързо съобщението, в което се говореше само за Касандра Райт и партито, което организира по повод рождения ден на дъщеря си. Същата онази Гуен, заради която бяха уволнили Джуъл.

Събитието бе планирано за тази вечер и според статията щеше да бъде грандиозно — с шатри, опънати на моравата, и осветителна система, инсталирана специално за случая. Кетъринг фирмата — най-добрата в района — се бе трудила над главното блюдо цели три дни; вестникът цитираше и цветаря, който твърдеше, че последните две нощи не е мигвал. Сред гостите щеше да е губернаторът, както и двама щатски сенатори. Джуъл не се съмняваше, че Касандра Райт е поканила и млади мъже, подходящи за дъщеря й. Така постъпваха родителите на богатите момичета, ако искаха да са сигурни, че децата им ще си останат богати. Бащата на Джуъл обичаше да казва, че богатите хора предпазват децата си, като ги изпращат в скъпи колежи, за да се сприятеляват с хора, които биха могли да им осигурят шест и седемцифрени заплати. Той наричаше това „работа в мрежа“.

Според Джуъл при момичетата беше по-различно. Въпреки че много жени ставаха адвокати, лекари или управители на компании, бракът с богат мъж си оставаше най-доброто решение за едно момиче. Естествено, жената трябваше да има възможност да срещне такъв мъж. По тази причина Гуен вероятно членуваше във всички подходящи клубове, ходеше на почивка на подходящи места и в нейна чест се организираха разкошни партита, на които присъстваха подходящите хора. Рано или късно някое богато момче щеше да я хареса — най-вероятно заради стъклозавода, който щеше да наследи — и щеше да се ожени за нея. Така двамата щяха да обединят богатството си и да създадат деца, които да станат по-богати и от родителите си. Затвореният малък свят на богатите щеше да бъде продължен с още едно поколение и нито едно външно лице, независимо от красотата и чара му, нямаше да бъде допуснато до него.

Но най-голямата несправедливост бе, че момичета като Джуъл Феърчайлд нямаха шанс с богатите момчета, които посещаваха такива партита.

Джуъл погледна надолу и видя, че почти беше смачкала списанието от силното стискане. Тя го остави внимателно настрани.

— Вече се разхладих — каза тя на Патси. — Мисля да се върна в склада и да довърша разопаковането.

— Там е горещо като във фурна! — протестира Патси.

Джуъл предпочиташе да е заета с нещо, за да не мисли за партито. „Гуен сигурно вече си е избрала бижутата. Аз бих сложила онази златна гривна с диаманти. У тях навярно ще отидат фризьор, маникюристка и козметичка“. Младата жена си наложи да спре.

— Не е толкова зле. Ще включа вентилатора — каза тя с жизнерадостна усмивка.

Всичко друго, дори и жегата, беше за предпочитане пред това да седи тук и да си представя как Гуен се приготвя за своята голяма вечер.

 

 

Термометърът показваше тридесет и два градуса на сянка. Гуен загледа през кухненския прозорец мъжа, който окачаше електрически фенери върху новите, току-що монтирани стълбове между къщата и хълма. В дъното на моравата беше опъната голяма бяла шатра, а в другия край бяха наредени кръгли маси с бели покривки. Над масите бяха отворени чадъри, подобни на големи цветя, но персоналът, който подготвяше тържеството, беше започнал да ги прибира, защото след смрачаване нямаше да са необходими. Каси, както Гуен бе започнала мислено да нарича майка си, след като узна истината за баща си, бе купила чадърите и масите с надеждата, че Гуен ще организира партита редовно. Това бе част от социалния живот, на който едно младо момиче трябваше да се наслаждава. Гуен за пореден път се зачуди какво ли си мисли за всички тия приготовления някой извън нейното общество, например младият работник, който окачваше фенерите.

Момичето реши, че той има по-скоро интересно, отколкото красиво лице в класическия смисъл на думата. Тъмната му коса бе малко по-дълга от обичайното и постоянно падаше в очите му, поради което се налагаше често да я отмята. Мъжът имаше изразителни черти и кафяви очи. Докато го наблюдаваше през прозореца, й се стори, че очите му са светли, почти лешникови на цвят, но това сигурно се дължеше на светлината. Като повечето хора, които се занимават с физически труд, и той се движеше ловко и уверено. Явно си разбираше от работата.

В този миг мъжът спря, взе бутилка с вода и след като забеляза, че е празна, я остави обратно на земята. Гуен огледа моравата. Работниците, които преди малко бяха приключили монтирането на шатрата, бяха спрели за обедна почивка и наоколо не се виждаше жива душа. Стори й се добра идея да занесе малко от лимонадата, която току-що бе извадила от хладилника, на младежа с непокорната коса. Момичето напълни една малка каничка, постави я на поднос с една чаша и я изнесе навън.

— Реших, че сигурно сте жаден — каза тя.

— О, много мило от ваша страна!

Очите му наистина бяха с цвят на лешник и това не се дължеше на слънчевата светлина. Гуен забеляза, че младежът се поколеба дали да изпие лимонадата под жаркото слънце, или да се измести под сянката на дърветата, където имаше столове от ковано желязо. Каси би казала, че не е прието един мъж да седи, докато жената все още стои права, а и повечето мъже биха се съгласили с нея. Гуен се запита дали да не се върне в къщата и да го остави да пие на спокойствие. После се замисли дали няма да му се стори странно, ако просто се обърне и си тръгне след няколко изречени любезности. Човекът можеше да приеме това за проява на грубост.

Столовете от ковано желязо бяха само на няколко метра от тях. Гуен тръгна натам и той я последва. Двамата се настаниха удобно на столовете, но никой не се сещаше какво да каже. Гуен реши, че вероятно очаква от нея да заговори първа. За жалост й хрумваха само банални въпроси, които хората си задават, когато отговорът изобщо не ги интересува. Тя не искаше да изглежда празноглава глупачка. От друга страна, мълчанието ставаше неловко.

— В града ли живееш? — попита най-накрая.

— Да, от известно време. Отначало планирах да отида в Ню Йорк и да работя при един мой братовчед, но промених решението си.

— Не мислиш, че ще е добре да работиш при него? — „Това беше глупаво — помисли си тя. — Целият разговор е глупав“.

Но той, изглежда, обмисляше сериозно въпроса й.

— Зависи. Скарахме се, защото одраска една чужда кола, докато паркираше, а когато го помолих да остави бележка с името и телефонния си номер, отказа да го направи. Братовчед ми разсъждава като бизнесмен. Слава богу, в това отношение не си приличаме. Не и за такива неща. Какъв щеше да е този свят, ако всички приличахме на него?

Очевидно разговорът нямаше да е банален, поне доколкото зависеше от събеседника й:

— На колко години е братовчед ти? — попита Гуен. — Може би е твърде млад, за да знае…

— На двадесет и две. Ако до тази възраст все още не си е изяснил що за човек е, кога би трябвало да го проумее?

— По-късно. Никога не е твърде късно.

— Напротив, късно е. Човек се ражда с някои неща. Познавах едно хлапе, което на седемгодишна възраст можеше да свири на цигулка и сега вече свири в оркестър. Просто се е родило с талант.

Гуен едва сега забеляза неравния белег на едната му ръка.

— Господи, какво ти се е случило?

— Порязах се като ученик. Тогава бях безразсъден глупак.

— О, боже!

Младежът беше изпил лимонадата и тя трябваше да прибере подноса с чашата вкъщи. Гуен се чудеше по какъв начин би могла да приключи разговора, без да изглежда неучтива или глупава.

— Какво училище си завършил? Търговска гимназия.

— И в нея си учил за електротехник? — Гуен осъзна, че отново задава глупав въпрос. Естествено, нямаше да се занимава с това, ако беше учил за дърводелец или водопроводчик.

— Да. А ти?

— Сега съм във ваканция. През есента ще започна да посещавам местния колеж, където ще уча за детска учителка.

— Май бях чул, че ще ходиш в престижен университет. От Бръшляновата лига.

Това показва единствено, че хората обичат да клюкарстват. Особено в този град и особено за семейство Райт.

— Хората говорят какво ли не — отговори Гуен. — Приеха ме в Йейл — добави тя, понеже не искаше да прозвучи грубо.

— Не ти ли се ходи там?

— Не — отвърна тя твърдо.

— Това е необичайно. Повечето хора биха продали и майка си за такъв шанс.

— Ти би ли го направил?

— Аз получих своя шанс, но не се възползвах от него. Спечелих частична стипендия за един университет в Чикаго, който не е първокласен.

— И защо не се възползва?

— Защото ми харесва това, с което се занимавам. Ако ги нямаше електротехниците и електроенергията, все още щяхме да си живеем в седемнадесети век. Трябва да сме благодарни на Бен Франклин за това, което имаме. Без неговите опити със светкавицата нямаше да имаме коли и прахосмукачки, а и зъболекарят нямаше да може да ни почиства добре зъбите — засмя се мъжът. — Какво говоря! Нямаше да има дори зъболекари! Щяхме да ходим при бръснаря, за да ни извади някой зъб, при това без упойка.

Той имаше весела усмивка, която огряваше цялото му лице и образуваше бръчици около лешниковите му очи, взрени в нея с нескрито любопитство.

— Различна представа имах за теб, Гуен.

— В какъв смисъл различна? И откъде знаеш името ми?

— От вестника. В него имаше статия за това парти, в която споменаваха името ти. А относно представата ми за теб, във вестника бяха публикували твоя снимка. На нея изглеждаш много сериозна и… — Той погледна за миг надолу към празната чаша и след това вдигна поглед. — Предполагах, че си едно по-младо копие на госпожа Райт, една истинска grande damme — завърши той, като произнесе последните думи с правилно френско произношение.

— Пълното ми име е Гуендолин и го ненавиждам. Освен това не съм грандама — рече тя. — И понеже вече знаеш името ми, ще ми кажеш ли своето?

— Стенли. Стенли Жирар. Имам френско име.

— Добре звучи. Френският език ми беше любим предмет в училище.

— Моите прадеди са дошли от Франция. Винаги съм искал да я посетя.

— Аз ходих там, макар и само за две седмици.

— Как беше? Толкова ли е чудесно, колкото казват?

— Красиво е. Всички онези музеи, паркове, особено във Версай… — Тя млъкна внезапно. Споменаването на Версай извика в нея други спомени. Тя си припомни рубиненочервените устни на Джуъл Феърчайлд, извити в триумфална усмивка. Спомни си и погледа на Касандра в мига, в който трябваше да признае, че е лъгала дъщеря си толкова години. Гуен отблъсна виденията. — Цветята във Версай образуват различни форми. Приличат на бродерия — каза тя.

— Май не ти е харесало — каза той, леко намръщен. Младежът беше много наблюдателен и бе доловил неприятните емоции. Сигурно трудно му убягваше скрита тайна или лъжа. Макар да не го познаваше, Гуен бе усетила, че в него няма лицемерие.

— Не, Версай бе фантастичен. Просто… Просто мисля, че някои неща трябва се видят. — Това поне беше истина.

Намръщеното изражение не слизаше от лицето му. Мъжът усещаше, че Гуен премълчава нещо, но беше твърде възпитан, за да я разпитва. Внезапно и двамата млъкнаха, изчаквайки другият да заговори пръв. В изпълнената с неудобство тишина се чуваше само песента на щурците.

— Приключих с окачването на фенерите — наруши той мълчанието. — Ще се върна довечера, за да ги включа половин час преди началото на тържеството. Свързани са в отделна електрическа верига. — Той й подаде празната чаша. — Благодаря ти за лимонадата.

Младежът се изправи. Отиваше си. Щеше да събере инструментите си, да се качи в пикапа и да си замине.

— Стенли — чу се Гуен да го вика по име.

Той се обърна.

— Ти каза… — промълви Гуен. Усещаше как лицето й пламва, но не можеше да спре. — Каза, че не съм такава, каквато си ме представял.

Той кимна. Гуен направи неуспешен опит да се усмихне.

— Каква съм тогава? — попита Гуен. Помисли си, че лицето й сигурно вече прилича на домат, и част от нея искаше да потъне в земята под палещото слънце, за да се свърши всичко. Въпреки това трябваше да го попита и ако той се бе засмял или пошегувал, ако само се бе усмихнал, тя наистина щеше да потъне в земята от срам. Той обаче я гледаше с онзи замислен поглед.

— Старомодна — промълви Стенли сериозно. — В теб има нещо, което е някак… очарователно старомодно. — Сега беше негов ред да се изчерви.

— Мисля, че това ми хареса — отвърна тя след малко.

Той кимна, после се обърна и си тръгна.

Гуен отнесе подноса и каната с лимонада обратно в кухнята. Тя погледна часовника. Минаваше дванадесет часа. Един камион на фирмата за кетъринг бе спрял на алеята. След няколко минути кухнята и стаята на иконома щяха да се препълнят с работници, нареждащи подноси с ордьоври, хапки и пухкави сладкиши с пълнеж от сметана. Служителите на фирмата за кетъринг и тези от цветарската фирма щяха да се блъскат един в друг, докато нареждат и украсяват масите. А Стенли Жирар щеше да се върне след шест часа.

Гуен излезе от кухнята и се запъти към стаята си. Бяха й дадени изрични инструкции да почива, за да бъде свежа за вечерното тържество.

„Искам да си блестяща“, бе наредила Каси, преди да тръгне към салона за красота, където имаше записан час. Гуен отказа да отиде, тъй като фризьорът на майка й беше предложил да й направи златисти кичури. Момичето влезе в спалнята си. На вратата на гардероба висеше роклята за тържеството, която бяха избрали двете с Каси. Дрехата беше зелена, а майка й бе убедена, че това е най-подходящият цвят за червенокоси момичета. Освен това роклята беше по последна мода и в нея нямаше нищо старомодно, още по малко очарователно старомодно.

Гуен се втурна вън от спалнята, изтича по стълбите, после през фоайето, грабна ключовете на колата си, благодарейки на Бога, че най-накрая се бе решила да вземе книжка, и излезе през входната врата. Тя се качи в колата и потегли.

Беше виждала рекламата на един магазин, макар никога да не бе ходила там. Намираше се в малък търговски център северно от „Алгонкуин“. Според рекламата магазинът, наречен „Минали времена“, продаваше Маркови дрехи.