Белва Плейн
Кръстопътища (19)

Деветнадесета глава

Хорасвил се намираше само на около тридесет километра северно от Райтстаун, на брега на същата река, но двата града бяха коренно различни. Хорасвил бе много по-малък и за разлика от оживения Райтстаун, сякаш живееше в миналото. Главната улица минаваше точно през средата на градчето. Кметството тънеше в сянката на дъбове и кестени, наблизо се издигаха сградите на полицейския участък и пожарната, построени в псевдоколониален стил, с тухлени стени и бели бордюри. Малко по-нататък беше киносалонът, след него се редяха магазините. По Коледа улиците бяха украсени с ярки светлини, а на Четвърти юли се развяваха знамена. Хората живееха в пресечките на главната улица, които след няколко километра постепенно преминаваха в пътища, водещи към покрайнините.

Джеф спря своето ламборгини до една скромна дървена къща в район, който отскоро беше едновременно търговски и жилищен. Това беше единствената разлика от годините на неговото детство, когато на тази улица живееха най-заможните семейства от средната класа. В този квартал хората не се нуждаеха толкова от две заплати, затова повечето майки не работеха, а се грижеха за децата си, докато тръгнат на целодневно училище.

Сега в центъра на квартала имаше бар и ресторант, а на ъгъла се виждаше ателие за химическо чистене. Няколко от къщите имаха по две и повече пощенски кутии на предната веранда, което предполагаше, че собствениците им дават под наем неизползваните стаи, за да припечелят допълнителни доходи. Накратко, районът западаше и Джеф за пореден път щеше да се опита да го докаже. Той изгаси мъркащия автомобил — любимата му играчка, и поседя така няколко секунди. Опитваше се да събере мислите си, преди да влезе вътре, защото знаеше, че трябва да е възможно най-убедителен.

 

 

— Джефи, не знам колко пъти е необходимо да ти казвам, че не искам да напусна дома си — каза баща му. — Къде искаш да отида? В този дом за стари хора, в който се опитваш да ме натикаш, няма да ми позволят да взема Сами. Ще ми отделят една стая, в която няма да има място за библиотеката и списанията ми!

Сами бе котаракът на баща му. Библиотеката му запълваше рафтовете на две от стените в стаята, която той наричаше работен кабинет. Намираха се в същата стая и Джеф се огледа наоколо. През хиляда деветстотин и десета година, когато е била построена къщата, стаята е била всекидневна, в която стопанката на къщата се отдавала на четене и се занимавала със сметките. Това беше най-малката стая в бездруго тясната къща, чиито прозорци гледаха към улицата. Обикновено прозорците бяха затворени, за да изолират шума от уличното движение, и въздухът миришеше на застояло.

Преди четиридесет години майката на Джеф бе решила да обнови дома им с ламперия, боядисана в тъмнозелено. Бюрото на баща му също бе с тъмен цвят и огромни размери. Диванът и креслата бяха тапицирани с кървавочервена кожа. Майка му се беше опитала да наподоби кабинет на английски провинциален благородник. Вместо това резултатът беше малка стая, претъпкана с мебели, които бяха твърде големи за размерите й. Останалата част от къщата беше обзаведена по същия начин. Навсякъде се виждаха тъмни стари мебели и вещи, някои от които бяха доста ценни, но изискваха повече пространство.

Родителите на Джеф обожаваха всяко кътче от дома си.

— Ние сме обикновени интелектуалци. Не се нуждаем от капаните на успеха, а само от стари съкровища, като книгите, антиките, списанията, и разбира се, нашата музика — обичаше да казва баща му, отпивайки от следобедния си коняк.

Майката на Джеф само кимаше и се усмихваше. Тя не пиеше коняк, защото това беше мъжка привилегия. Родителите му се гордееха изключително със статуса си на интелектуалци и независимо от обстоятелството, че се бяха самопровъзгласили за такива, това беше повече от достатъчно, за да впечатли съседите им.

Баща му преподаваше история на изкуството в колежа в Райтстаун. Сред постиженията, с които се гордееше, бе и фактът, че един от неговите отлични ученици на име Едуард Лорънс бе станал уредник в музея „Райт“. Двадесет години по-късно Едуард още заемаше тази длъжност.

Майката на Джеф беше гимназиална учителка по английски език и също работеше в Райтстаун, макар семейството да живееше на двадесет минути път оттам, в Хорасвил.

— Райтстаун не е за нас. Той е твърде… комерсиален. Хорасвил е много по-очарователен — казваше жената с най-милата си и снизходителна усмивка. Това, което тя не споменаваше, бе, че бащата на Джеф никога нямаше да бъде едра риба в малкото езерце Райтстаун, защото това място бе вече заето от семейство Райт. За сметка на това, той бе важна фигура за жителите на Хорасвил. Така родителите на Джеф живееха щастливо в претъпканата им малка къща, заобиколени от съседи, които благоговееха пред докторската степен, богатия речник на баща му и успелия му ученик Едуард Лорънс, станал уредник в музей, макар малцина от тях да знаеха с какво се занимава един уредник в музей.

Преди четири години майката на Джеф се разболя и баща му се пенсионира преждевременно, за да си стои у дома и да се грижи за нея. Две години по-късно тя почина. Оттогава възрастният мъж и Сами живееха сами в къщата, която баща му вече не можеше да поддържа, в квартал, който продължаваше да запада.

Бащата на Джеф си отиваше тихо. Синът му имаше чувството, че храната, която старецът ядеше, се състои почти изцяло от пържени картофи и пакетирани бисквити. Джеф подозираше също, че баща му започва с аперитивите още от обяд.

Младият мъж подуши въздуха. От покрива имаше теч, който баща му не бе ремонтирал, и сега в цялата къща се носеше лека миризма на мухъл. В този момент старецът извърна поглед от рафтовете, отрупани с книги, и изгледа гневно Джеф.

— Е, синко? — подкани го той. — Ще мога ли да взема със себе си всичките си съкровища в онзи склад за старци, който си ми избрал?

— Тате, вече ти казах, че ако идеята за „Шейди Манър“ не ти допада, можеш да си построиш къща до мен.

— В Райтстаун.

— В покрайнините му. Има новозастрояващ се район.

— Благодаря, но съм виждал такива новозастрояващи се райони. Унищожават дърветата, за да построят огромни безвкусни имения, лишени от изящество и архитектурна стойност.

„Поне не са мизерни и претенциозни“, помисли си Джеф, но се опита да запази спокойствие.

— Твоята къща няма да бъде безвкусна. Можеш да се посъветваш с архитект и да я проектираш сам. Ако желаеш, можеш да си построиш точно копие на това място.

Джеф не успя да прикрие презрението в гласа си, докато изричаше последните думи, и баща му мигновено го долови.

— Не забравяй, че „това място“, както го нарече, беше твой дом в най-важните години от живота ти.

Джеф си наложи да замълчи. Агресивните настроения на стареца се проявяваха все по-често от преди. Младият мъж се зачуди дали баща му не е започнал бутилката с коняк още предобед.

— И как ще платя за тази чисто нова къща, която ще бъде построена по мои указания? Кажи ми, ако обичаш — продължаваше баща му.

— И преди ти казах, че аз ще платя. Бог ми е свидетел, че не очаквам ти да го направиш! — В този миг Джеф се вгледа в стареца и видя колко самотен и уплашен е той. — Моля те, татко, позволи ми да го направя за теб. Мога да си го позволя, а и това би ме направило щастлив — добави той вече по-нежно.

Баща му се отпусна уморено в едно от разпадащите се кресла. Сами, който само чакаше това, скочи в скута му и старецът започна да го гали разсеяно.

— Разкажи ми пак за този твой бизнес, Джефи. Все не мога да го проумея — рече той.

Джеф седна срещу него.

— „ДжефСан“ е един от най-големите доставчици на електричество и газ в Съединените щати. Ние участваме в разработката, строежа и ежедневното функциониране на електроцентрали и тръбопроводи.

— И как синът ми, завършил специалност „Философия“, се е захванал с този бизнес?

— Татко, знаеш, че изоставих специалността „Философия“ още във втори курс и започнах „Бизнес администрация“.

— Да, и жалко.

— Аз съм доволен от избора си и съжалявам, че ти не мислиш така.

Баща му въздъхна и погледна мъркащия котарак в скута си.

— Никога не бих си помислил да поставя своята воля над желанията ти. Моля те, продължи, Джефи. Бих желал да разбера как човек, работещ за малка брокерска агенция в Райтстаун, е станал собственик на компания за милиони, която търгува с природен газ и електричество.

Джеф за пореден път осъзна, че не бива да подценява баща си. Старецът обичаше да казва, че е учен, който не се вълнува от светските дела, но току-що му бе задал много хитър въпрос. Отговорът бе, че след поредица от сливания, някои от които откровено съмнителни, малки фирми бяха изкупени от по-големи холдингови компании. Някои от сделките бяха на ръба на регламентираното от Федералната комисия за търговия, но бяха останали неразследвани благодарение на неколцина добри приятели на ръководни позиции. Когато ситуацията се изясни, Джеф стана изпълнителен директор на новоучредената компания, наречена „ДжефСан“. Той разполагаше с офиси в Ню Йорк и Тексас, както и с двата етажа в лъскавата „Амбър“, където бе седалището на компанията му. Джеф избра да остане в Райтстаун най-вече по сантиментални причини. Освен това отдалечеността на централата му принуждаваше бизнесмените да дойдат на негова територия, с което демонстрираше властта си над тях.

— Начинът, по който компаниите придобиват активи, е много сложен, татко. Започнах с малка фирма за природен газ в Средния запад и осъществих сливане с фирма от Тексас, подобна на моята. Използвахме обезпечението от тази сделка, за да финансираме придобиването на други подобни активи в газовата промишленост, и след време открихме клон, който се занимава с електричество.

— И какво знаеш за стоките, които продаваш?

— Аз не ги продавам, а ги доставям. Освен това не е необходимо да знам подробности за електроцентралите или газодобивните компании. За тази цел наемам хора.

— Каква е твоята работа тогава?

— Аз отговарям за финансовата част, за маркетинга и юридическите въпроси. Освен това, разбира се, решавам къде и как да продължим да се разширяваме.

— Да се разширявате? Не сте ли вече достатъчно големи, Джефи?

Това беше поредният добър въпрос, който уплаши и развълнува Джеф. Естествено беше да твърди, че не се налага да знае подробности за бизнеса, който управлява, но истината бе, че когато работиш на сляпо, можеш да допуснеш грешки. Джеф вярваше, че в бизнеса понякога трябва да действаш рисковано, ако искаш да продължиш напред. Растежът беше условие за оцеляването. Ако загубеше смелост и спреше да се развива, акулите около него щяха да подушат страха му и той щеше да се превърне в мишена на същия вид финансови атаки, с които самият бе започнал. Освен това мечтаеше да стане изпълнителен директор на най-голямата и просперираща компания. Хората му се възхищаваха и това му харесваше. Джеф бе израснал в семейство, в което стандартите се определяха от Платон, Шекспир и Моцарт, и усещането, че го смятат за гений, бе повече от опияняващо. По тази причина си струваше да играе със замах и да поеме риска.

— Никой не е прекалено голям — отвърна той жизнерадостно. — Но аз съм дошъл да говорим за теб. Щом вариантът с „Шейди Манър“ отпада, предполагам, че ще се преместиш в Райтстаун. Предполагам, че можем да се отървем от къщата за няколко месеца, ако й поискаме добра цена. Вие със Сами можете да останете при мен, докато построят новия ви дом.

— Знаеш ли, синко, предпочитам да си остана тук — каза баща му.

Думите му накараха Джеф да побеснее.

— Защо, за бога? Защо искаш да живееш в стара дупка с протекъл покрив в отвратителен квартал, когато можеш да имаш най-доброто? — избухна той. В момента, в който изричаше думите, Джеф осъзна какъв ще бъде отговорът на баща му. Тук имам най-доброто. После старецът щеше да продължи с глупостите си за грубия материализъм и как той прояжда съзнанието. Баща му обаче го изненада.

— Боя се, че нямам доверие в бизнеса, с който си се захванал, Джефи — отсече той. — Знам, че не съм експерт в тези неща, но всичко това ми прилича прекалено на пирамида и не ми харесва. — Той огледа кабинета си. — Изплатил съм ипотеката на тази къща, а и данъците са ниски. Тук мога да се издържам с пенсията си. Предпочитам да не поемам излишни рискове.

Това беше всичко. Джеф каза, че смята недоверието му за обидно, приведе хиляди доводи, че „ДжефСан“ е добре приета във финансовите среди и дори е смятана за една от най-успешните фирми през годината, твърдеше, че баща му просто се инати. Въпреки това старият мъж остана непреклонен.

— Позволи ми поне да платя ремонта на проклетия покрив. Освен това ще наема икономка, която да чисти и да ти готви — каза накрая Джеф.

Баща му благодари със сведена глава.

— Нямах намерение да нараня чувствата ти, Джефи. Знам, че намерението ти е добро, но съм твърде стар, за да рискувам.

Старецът изпрати сина си до колата му. Когато си купуваше ламборгинито, Джеф се колебаеше между червен и искрящо жълт цвят и накрая се бе спрял на жълтото, което сега изглеждаше крещящо в невзрачния квартал.

— О, боже! Твоя ли е? — възкликна баща му, щом видя колата.

— Да — отвърна Джеф и сам усети, че звучи като нацупено дете.

— Със сигурност е… атрактивна — добави баща му. След това, вместо да му подаде ръка, както обикновено, той притегли сина си и го прегърна. — Пази се от фаустовски сделки, Джефи — предупреди го той.

По националното радио бяха пуснали „Реквием“ на Верди. Музиката подхождаше на настроението на Джеф, докато пътуваше покрай лъкатушещата река обратно към Райтстаун. Той увеличи звука на радиото в колата си. Както всеки път, посещението при баща му бе събудило мисли, които се таяха дълбоко в съзнанието му. Противно на това, което бе казал на баща си, докато учеше в колежа, той се беше колебал относно решението да изостави любимите си лекции по философия и да се заеме с бизнес администрация. Колебанието му се засили, когато започна работа. Рутинните му задължения, които се свеждаха до продаване и купуване на акции и безкрайни телефонни разговори с настоящи и потенциални клиенти, го отегчаваха до смърт. Понякога му се струваше, че не е в състояние да издържи дори миг. Не помнеше колко пъти бе решавал да напусне, да вземе докторската си степен и да прекара остатъка от живота си, преподавайки Софокъл и Кант на жадните млади умове.

В такива моменти се обаждаха родителите му или сам отиваше да ги посети. Припомняше си претъпканите стаи в запуснатата къща и старата кола, която с повече късмет би могла да издържи още година. Припомняше си жадуваното пътуване до Европа, което винаги биваше отлагано заради липса на средства, припомняше си месеците спестяване за годишното пътуване до Бостън, където оставаха една-единствена вечер, за да посетят някоя опера или балет. Спомняше си внезапния копнеж в очите на майка си, когато един от съседите им подари на жена си чифт диамантени обеци, каквито бащата на Джеф никога не би могъл да си позволи. Тогава младият мъж се връщаше обратно в чистилището на своята работа, решен да стане един от онези, на които никога не им се налага да мислят дълго, преди да си купят билети за опера, самолетни билети или диамантени обеци.

И въпреки това, когато му се предостави възможност да влезе в рискования бизнес, който сега притежаваше, той се поколеба. Вероятно дори щеше да пропусне шанса си, ако не бе срещнал онова момиче на партито по случай рождения ден на Гуендолин Райт. Не знаеше името на младата жена, но понякога си мислеше за нея — за прекрасното й овално лице, абаносовите коси и рубиненочервените й устни със снежнобели зъби. „Знам какво означава да искаш. Преодолей съмненията си“, беше му казала тя. И той го направи.

Резултатът бе „ДжефСан“. Джеф се зачуди какво би казало онова момиче сега, ако можеше да я открие и да й каже, че тя е отговорна за създаването на един от най-успешните бизнеси в страната. Интересно му беше да разбере как би реагирала, ако я разведеше из офиса си, високо в небето над Райтстаун. Дали необичайните й виолетовосини очи щяха да заблестят, ако й покажеше офисите в Тексас и Ню Йорк? Щеше ли да ахне от удоволствие, ако я повозеше в колата си, наподобяваща мъркащ звяр, и й покажеше чертежите за къщата, която се канеше да построи? Онази вечер преди две години бе усетил енергията й като животворна сила и точно сега малко от нея щеше да му дойде добре. Вероятно тя щеше да успее да заличи от съзнанието му изражението на баща му и думите, които изрече: Пази се от фаустовски сделки, Джефи.

Реквиемът свърши, както и пътуването му. Вече беше близо до Райтстаун. Джеф погледна часовника си. Беше почти шест. Посещението при баща му беше продължило с два часа по-дълго от обикновено. Можеше да отиде в хотела, в който живееше, докато строят къщата му, да си вземе душ, да си поръча ранна вечеря от румсървиса и да приключи за деня. А можеше и да се върне в офиса и да провери дали има новини от Бразилия. Джеф избра офиса.

 

 

Джуъл беше готова да се откаже. Когато момчето от паркинга я осведоми, че Джеф Хенри ще се върне след три часа, тя се престори, че има главоболие, и помоли Патси да я освободи. Младата жена се размотава час и половина във фоайето на сградата, където се помещаваше фирмата на Джеф, после се върна със списание в ръка на паркинга и се настани на една от каменните пейки близо до входа. Минаха два часа и половина, но мъжът не се появяваше. Джуъл вече бе загубила надницата си за половин ден, а и левият й крак беше изтръпнал от дългото седене. Жената се изправи, тупна с крак по земята, за да възстанови кръвообращението, и се запъти към изхода. Внезапно чу мощен рев на мотор зад гърба си. Тя се обърна и видя една яркожълта кола, която потъна в гаража. Това не беше просто кола, а колата, за която всички мечтаят, колата, заради която биха убили, само да я покарат поне веднъж. Джуъл не можеше да изрази с думи на какво бе способна, за да я притежава.

 

 

Джеф паркира на мястото си и излезе от колата. Тягостното му настроение бе станало още по-мрачно и той започваше да съжалява за решението си да се върне на работа. След всички съмнения и предупреждението на баща му не беше настроен за деликатни преговори, дори и да успееше да се свърже с Бразилия. Трябваше да се върне в хотела, но и това му се стори потискащо. Той заключи колата.

— Хей! — повика го женски глас и Джеф се обърна. Беше невероятно, но зад него стоеше жената с овално лице, синкавочерна коса и невероятни очи, и усмивка, за която бе мислил по пътя обратно към Райтстаун.

— По дяволите, как се казваш? — попита я той.

— Джуъл — отвърна тя. — Е, забогатя ли вече?