Белва Плейн
Кръстопътища (11)

Единадесета глава

— Не трябва да забравяме, че вилицата се държи с лявата ръка — каза Касандра. Двете с Гуен седяха в едно от безбройните кафенета в Париж, любимо на Касандра. Като че ли и любимите кафенета на майка ми са безбройни, помисли си Гуен. Каси бе решена да заведе дъщеря си във всяко едно от тях, както и на всички останали места в Града на светлините, които обожаваше.

„Ако чуя още една дума за първия път, когато е била тук с баща си, или за някое от другите й посещения във Франция, ще изкрещя“, помисли си Гуен. И все пак си даваше сметка, че това не е истинската причина за гнева, който изпитваше към майка си.

Очите на Касандра блестяха и си личеше, че й е приятно.

— Често се чудя как се оформят тези навици. У дома би било странно да държиш вилицата с лявата ръка, ако не си левичар, разбира се — говореше тя.

— Това е резултат от намесата на едни хора в работите на другите — измърмори Гуен. — Какво значение има с коя ръка държиш вилицата? Всички тези истории за маниери и ритуали са пълна глупост.

— Предполагам, че може да изглежда така, но ако помислиш, ще разбереш, че не всичко е глупост. Маниерите са част от обществото. Те поддържат реда и карат нещата да вървят гладко. Нали все това ти повтарям?

„О, да, повтаряш го! Това е едно от нещата, за които обичаш да ме поучаваш. Въпреки че всъщност нямаш право да поучаваш никого, нали? Не и след това, което си ми причинявала седемнадесет години“. Гуен се отпусна тежко на стола.

Касандра наблюдаваше как Гуен се отпуска на стола, сякаш всеки момент щеше да се свлече на пода. Явно дните, в които малката й дъщеричка копнееше от желание да й се хареса и седеше с изправен гръб на масата за вечеря, бяха безвъзвратно отминали. Очевидно цялото й възпитание беше останало в миналото. Сега Гуен бе в ролята на бунтар или каквато там си въобразяваше, че играе.

„Признавам си, че не мога да отгатна ролята. Опитвам се да я разбера, но не успявам. От самото ни пристигане в Париж се държи грубо. Мразя грубостта. Мразя тази пасивна поза със скръстени ръце, която тийнейджърите заемат, когато са ядосани за нещо. За бога, ако имаш да казваш нещо, просто го кажи!“

В този момент Гуен вдигна поглед. Касандра забеляза в очите на дъщеря си нещо подобно на молба и въздъхна.

„Уолтър би ме посъветвал да проявя търпение. Той би казал, че има обяснение за държанието й, и вероятно би бил прав. Не мога да отгатна какви мисли се въртят в главата й, а на нейната възраст може да е какво ли не“.

Тя се насили да се усмихне на дъщеря си, която само чоплеше еклера.

— Купих ти малък подарък — каза Касандра весело, пресегна се към чантата си и извади оттам една книга. — Помислих си, че след като ще посещаваме Малкия Трианон^[1] във Версай, не е зле да опресним спомените си от „Мадам дьо Помпадур“. Малкият Трианон обикновено се свързва с Мария Антоанета, но в действителност Дьо Помпадур — любовницата на Луи Петнадесети, е вдъхновила строителството му. Нейният любим архитект е проектирал двореца и…

— Благодаря, но нямам желание — прекъсна я Гуен. Момичето бе приключило с десерта и сега отново се отпусна на стола.

— Не се налага да четем цялата книга, просто ще я прелистим набързо…

Внезапно отпуснатата фигура от другата страна на масата се изправи на стола и изгледа Касандра гневно.

— Не ми е интересно да чета за любовницата на Луи Петнадесети.

— Но тя е била очарователна жена, куртизанка, продължила велика традиция…

— Не искам да слушам за държанки, велики куртизанки, или както там ги наричаш. Не искам да слушам за незаконните им деца, за техните копелета, ако трябва да се изразя грубо. Тази тема е твърде болезнена за мен. А вероятно и за теб.

— Какво, за бога…

— Майка ми! Била е любовница на баща ми, нали така? А той ти е бил съпруг. И аз съм… как да го нарека, плод на неговия грях?

Ето че се беше случило! Тайната, която Касандра бе пазила срещу такава висока цена през всичките тези години, която единствено тя трябваше да разкрие в най-подходящия момент, вече не беше тайна.

— Кой ти каза? — чу въпроса си Касандра през мъгла от шок и ярост. От изражението на Гуен разбра, че момичето не бе очаквало от нея точно тези думи.

— Какво значение има? Някой трябваше да го направи.

— Щях да ти кажа…

— Цял живот си ме лъгала.

Това, което най-много засегна Касандра, беше отвращението в гласа на Гуен. За миг изпита желание да нареди на дъщеря си да смени тона. Искаше да я накара да се извини. Но Гуен имаше право, поне до известна степен.

— Опитвах се да те предпазя…

— От кое? От истината? Имах право да знам. „Уолтър ми каза същото, но аз не го проумях. Явно съм сгрешила“.

— Ситуацията беше много сложна, Гуен, и аз…

— Другите хора са го знаели! Не си ли осъзнавала, че един ден някой от тях ще ми го каже? Не помисли ли как ще се почувствам аз от това? Обядвах с момичето от пропуска в завода и тя ми каза онова, което отдавна би трябвало да знам.

Джуъл Феърчайлд!

Касандра не беше изненадана от това разкритие.

— Изпитваше удоволствие от това да ме съжалява… Сигурна съм, че е ликувала. Това ужасно момиче!

— Постъпих така, както смятах за добре — каза Касандра.

— Не, постъпила си както е било най-лесно за теб. Не си и помислила за мен.

Трябва да съм търпелива. Уолтър би казал да проявя търпение.

— Гуен, ако ми позволиш да обясня…

— Не искам да те слушам! Не искам да слушам за благородната дама, която е приела безпризорното дете на съпруга си…

Бъди търпелива, повтаряше си Каси.

— Не искам да чувам, че си ме лъгала за мое добро! Не искам да чувам защо си решила, че това е нещо, което не бива да знам.

По-късно Касандра осъзна, че Гуен беше уцелила най-уязвимите й места — чувството за непогрешимост, гордостта и най-вече самочувствието й на порядъчна жена. Досега никой не я беше нападал така и никой не я бе наричал лъжкиня. Касандра впери поглед към отсрещната страна на масата. Всичко, което виждаше, беше рижокестенявата коса, неговата линия на челюстта, брадичката му. Нещо се прекърши в нея.

— Може би си права — проговори тя с леден глас. — Може би не съм искала да си припомням, че съм направила грешка, като съм избрала прелюбодеец, който се е оженил за мен заради бизнеса и парите ми, а после е разрушил предприятието и жертвал брака си заради жена, която намерил, докато обикалял бедняшките квартали, за да раздава милостиня. Може би съм се срамувала да ти призная колко арогантен и повърхностен е бил той. Въпреки това, ако желаеш да научиш всички подробности от живота му, ще се постарая да ти ги предам. Що се отнася до рождената ти майка, всичко, което знам за нея, е, че е работила като барманка и очевидно за нея не е било проблем да бъде държанка на чужд съпруг.

— Ти си го мразила — обвини я Гуен.

— Можеш ли да ме виниш за това?

Дъщеря й зарида, скочи от масата и се втурна навън.

 

 

Гуен би дала всичко да сдържи сълзите си. Последното, което можеше да направи, бе да избяга от глупавото кафене като непослушно дете и да тича по улиците на Париж до хотела, сякаш участва в драматична сцена от стар филм. Тя мина тичешком през фоайето и се качи в асансьора. Служителите на рецепцията може би я помислиха за поредната луда американка, но явно бяха свикнали с такива гости. Момичето не спря да тича до стаята си в апартамента, който бяха наели с майка й. Тя не спираше да плаче. Беше сърдита на себе си, на Касандра и на целия свят.

Не трябваше да й казвам, че знам истината за баща ми! Ако не беше донесла „Мадам дьо Помпадур“… не, всъщност си търсех повод да й го кажа в очите.

Майка й влезе в съседната стая. Гуен се зачуди дали Касандра не беше тичала по улиците. По-скоро бе взела такси. Майка й отвори вратата, която разделяше двете спални. „Как не се сетих да я заключа, по дяволите?“, каза си Гуен.

— Гуен, не трябваше да казвам всичко това. — Касандра търсеше подходящите думи. — Баща ти беше много чаровен… можеше да бъде и остроумен… Хората го харесваха…

— А ти го мразеше.

— Не… — Касандра спря. — „Мразя“ е силна дума — добави тя.

„Но точно това си чувствала — искаше да изкрещи Гуен. — Още го мразиш. Мразеше ли и мен, когато правех нещо, което ти напомняше за него? Сигурно понякога съм правила и такива неща“.

— Гуендолин, моля те, недей да плачеш! — помоли я майка й. — Сълзите няма да помогнат.

Според Касандра Райт, наследила поколения стоици, сълзите навярно не помагаха, но на Гуен й олекваше от тях. От гърдите й се изтръгваха дълбоки ридания, лицето й бе покрито с червени петна, носът й течеше. Това не й харесваше особено, но знаеше, че ще се почувства по-добре, след като всичко свърши. Сигурно бе наследила това от жената, която баща й беше намерил, обикаляйки бедняшките квартали, за да раздава милостиня.

— Няма значение какъв е бил баща ти. Това няма нищо общо с теб самата — продължи майка й.

„Има значение, защото аз съм част от него. Част съм и от барманката, която сигурно също като мен е изпитвала нужда да си поплаче. Имах право да знам за тях още преди години. И ти е трябвало да ми кажеш!“

Майка й, изглежда, мислеше същото, защото добави:

— Не исках да го научиш по този начин. Смятах да ти го кажа, докато сме в Париж.

„Щяла си да ми кажеш, когато на теб ти е удобно и контролираш ситуацията. Това е един от малкото моменти, в които те виждам как губиш контрол. Може би все пак трябва да съм задължена на Джуъл“.

— Толкова много исках да си прекараме добре! Исках… Гуен, ще направя каквото пожелаеш. Ако искаш, можем да прекратим пътуването и да се върнем у дома, само кажи. Няма смисъл да се опитваме да продължим, ако ще се ядосваме взаимно.

В гласа на Касандра се долавяше умолителна нотка. За своя собствена изненада, Гуен спря да плаче и погледна майка си. Всяко косъмче по главата й бе прилежно сресано и дори не изглеждаше бледа. Но погледът й издаваше, че е необичайно уязвима. Касандра никога не беше изглеждала толкова уплашена. „Тя се бои, че ще приема предложението й — осъзна Гуен. — Страхува се, че няма да й простя, но въпреки това не може да ме помоли за прошка“.

— Не, мамо — каза Гуен. — Не искам да прекратим пътуването.

— Всичко ти се струва ужасно, защото го научи по възможно най-неподходящия начин. Мисля, че сега трябва да оставим тази история. Ще поговорим отново, когато не сме толкова… превъзбудени — опитваше се да си възвърне контрола Касандра.

Гуен не я спря.

Това означава никога, помисли си момичето. Двете бяха прекалено добре възпитани. Касандра принадлежеше към семейство Райт, а Гуен въпреки всичко бе нейна дъщеря. Затова щяха да изоставят темата и да се постараят да преодолеят конфликта помежду си. Думата „конфликт“ беше неподходяща за случая, но думата „разрив“ бе твърде силна.

Гуен си представяше ситуацията като парче деликатен копринен плат, което е било опънато прекалено силно и се е скъсало по средата, а после половинките са били събрани и зашити. Конците винаги щяха да личат и платът щеше да стои нагънат на мястото на шева, но парчето плат все пак бе цяло.

 

 

Гуен и Касандра се отдадоха на парижката си ваканция. Най-напред отидоха до Версай и видяха Малкия Трианон. През следващите няколко дни се храниха в една кафе-сладкарница на шестия етаж в „Прентан“^[2], в невъобразимо скъп ресторант на Айфеловата кула и малка евтина гостилница на Ил Сен Луи^[3]. Пиха мляко с кафе в известното кафене „Марли“ и гледаха през прозорците му пирамидата, служеща за вход на Лувъра. Разходиха се из Лувъра, музея на Роден и музея Д’Орсе; дълго стояха, изпълнени с благоговение, пред „Мона Лиза“ и „Мислителя“. Обиколиха всички туристически атракции, защото, както отбеляза Касандра, все пак бяха туристи и щеше да е глупаво, ако не си го признаят. А и не можеха да си тръгнат от Париж, без да са видели катедралата „Парижката Света Богородица“ и Ил дьо ла Сите^[4], Триумфалната арка, площад „Конкорд“, операта „Гарние“, Обелиска. Позяпаха витрините на Шанз-Елизе и колкото и да беше банално, се разходиха с лодка по река Сена. Разгледаха зелените метални сергии на букинистите покрай бреговете на Сена, наблюдаваха как рибарите мятат въдици от брега на Ил Сен Луи. Насладиха се на красотата на градината „Тюйлери“, парка „Карусел“ и Люксембургската градина.

Така не им оставаше време да се връщат към темата за дълго пазените тайни. Ако някой видеше как се наслаждават на гледките в Париж, би си помислил, че всички различия помежду им са вече преодолени.

— Ще уволня Джуъл Феърчайлд. Искам да го знаеш — заяви Касандра в самолета на връщане.

Красивото лице на Джуъл с рубиненочервени устни и невероятни сини очи изплува пред Гуен. Тя отново си припомни триумфалния блясък в очите на Джуъл, докато съобщаваше на Гуен съкрушителната новина, и за момент й се прииска да насърчи майка си. После погледна Касандра, която седеше до нея, спокойна в убеждението си, че след като накаже Джуъл, всичко ще си дойде на мястото.

— Защо трябва да го правиш? — попита Гуен. — Джуъл ми каза истината.

Някои неща явно не можеха да бъдат поправени.