Даина Чавиано
Затворена котка (9)

9

Този град се е променил. От прежната му красота са останали само отломки. Сянката се плъзна с един лунен лъч над покривите на полуразрушените къщи. Изглежда като някоя старица, която се опитва да си върне загубения блясък със слоеве грим, въпреки че по този начин само подчертава упадъка си.

Спомни си старите асфалтирани улици и насипите, които водеха до отдалечените от центъра вили. Най-много й липсваше миризмата на плодовете, които се търкаляха по полетата и в дворовете, образувайки килим от пищно естество; манията за чистота в магазините и сградите, включително онези, които се намираха насред обработваемите площи. Там, където едно време вилите бяха удоволствие за окото, едва-едва бяха оцелели останки, лишени от своите фонтани и статуи, от своите екзотични растения, от своите мраморни первази, от плочките, които някога блестяха на верандите, и от своите изящни решетки и огради, чиято единствена следа бяха отворите, където бяха вкопани.

Тази земя е загубила невинността си, зажали. Също като въздуха, като климата, като водите…

Въпреки че нощта беше свежа и почти осезаема, температурата се намираше отвъд сетивните й възприятия. Усещаше, че вятърът брули дърветата и че нощните пешеходци забождат поглед в обувките си, за да не влезе прах в очите им, но това беше всичко. Усещаше завръщането на лятото и нарастващата влажност в атмосферата по същия начин, по който окото възприема цветовете: знае, че са там, но не влияе или вреди върху физическото им състояние.

Сянката дебнеше. Някъде в този град пулсираше аурата на едно същество, което я привличаше, както разгонено насекомо привлича друго; и усещаше безпокойствието му през непреодолимото разстояние, разделящо световете им.

Тя е сама, разбра и се стресна, знаейки, че съществува връзка между нея и онова създание, чийто умствен призив не успяваше да отхвърли.

Трябва да го намеря, помисли си, докато проучваше пътищата през измеренията към други вселени. Не съм имал контакт с Него, откакто…

Спря се. В това състояние времето сякаш беше спряло и бе трудно да се измерва.

Ще попитам Нея, реши тогава. Ако й разкажеше всичко…

Даде си сметка, че не знае къде се намира. Един спомен пробяга дълбоко в паметта й, но не успя да го улови.

Добре, въздъхна наум сянката. Кой знае дали това не е част от изпитанието.

За да се освободи от тревогата, се съсредоточи в търсенето на аурата, която мощно я призоваваше. Немият глас вибрираше с такава ярост, че не можа да пренебрегне този любовен зов. Като самоубиец на ръба на пропастта се хвърли подир следата.