Даина Чавиано
Затворена котка (60)

60

Кошмарите продължиха до следващата сутрин, но събуждането беше по-лошо. Беше решена да умре. Въпреки това нямаше да се самоубие; и не защото Сибила й беше обяснила, че това ще повлияе на кармата й, а защото дори не желаеше да направи усилие. Но все пак се подготви да умножи отмъщението си.

Към пладне се облече и излезе на улицата. Посред бял ден направи голям брой обаждания от един обществен телефон, повтаряйки своя призив, и не й пукаше, че две жени я слушаха с ужас. След това се качи на един автобус, който я отведе до „Ел Ведадо“. Методично посети тоалетните на три ресторанта, едно кино и магазина за сладолед „Копелия“, за да изпише позиви на огледалата с помощта на молив за вежди. Спомни си за огромната тоалетна на „Хавана Либре“ и отиде до вратата на хотела.

— Съжалявам, другарко, но не можете да влезете — я информира някакъв мъж, препречвайки пътя й. — Тук е само за туристи…

— Защо не вземете да сложите табела: ЗАБРАНЕНО ЗА КУБИНЦИ? — изстреля въпроса си към портиера.

Обърна се и извървя пеша двете пресечки, които я деляха от Университетския хълм, прекоси ректората и влезе в тоалетната на Школата по кибернетика. На огледалото написа ЛЪЖЛИВО КОПЕЛЕ… Знаеше, че не е необходимо да добавя име.

В два часа следобед се качи на друг автобус, оставяйки назад множество патрулки, които кръстосваха булевардите. Може би вече бяха открили надписите. Видя също един керван от затворнически коли. Мелиса беше сигурна, че ще направят хайка в околностите и ще отведат десетки невинни, но не изпита никакви угризения. Гневът й беше по-силен от чувството за вина.

Много преди да се прибере, реши да слезе и да повърви. Без да се усети, стъпките й я отведоха на онова място, което старите хора наричаха Японския парк, въпреки че така и не разбра защо. Растителността тук нямаше нищо общо със свежестта и изтънчеността на онези азиатски градини. Десетина-дванайсет дървета се опитваха да оцелеят на гола площ без трева. В центъра се издигаше ужасна детска градина, опасана от телена мрежа.

Мелиса потърси убежище под едно огнено дърво и дълго време гледа как минават облаците. Депресията изяждаше силите й. Духът й я молеше да избяга от спомените. В опит да забрави другата болка, която я смазваше, си помисли за първите си срещи с Рохер. Как да обясни обсебеността му от нея през толкова хилядолетия? Тази история с магия и жречество не й се струваше достатъчно добър отговор. Защо я преследваше толкова упорито, а в същото време се държеше така, сякаш не искаше да я вижда? Какво още се беше случило в миналото и разрушаваше настоящето й?

Тъмнината започна да я обгръща. Даде си сметка, че токът е спрял, защото уличните лампи не светнаха. Беше по-добре да си върви. И отново потегли.

Като се прибра, завари баба си да се люлее на верандата.

— Обади се Селесте да пита как си — каза й с упрек. — Все последна научавам всичко. Какво става с теб? От грип ли си болна?

Но на нея не й беше до обяснения.

— Мисля, че да. Ще си легна.

Трябваше да преобърне небето и земята, ала да открие истината за своята предистория.

В гардероба намери предметите за ритуала. За първи път ги подреди по усет, с изключение на четирите запалени свещи, които постави в кръг. Преди да свали плата, който покриваше камъка, почувства гъделичкане в пръстите и призова помощта на Отеца и Майката. Усещайки енергията, която струеше от кръга, седна в центъра. Пламъците трептяха нервно, движени от невидими сили, а припукването им беше знак за присъствието на силите на стихиите. Затвори очи и се опита да визуализира талисмана си.

Портата от светлина се приближи бързо, сякаш я беше чакала, за да я заведе до онази градина на вечен полуздрач. Тишината, както винаги, като че ли беше част от пейзажа. Огледа далечния връх на планината, после околностите. Не подухваше вятър, макар че облаците приемаха странни форми по прищевките на невидими пръсти. Две фигури от светлина се носеха над дърветата.

— Омръзна ми да не знам.

— Ще узнаеш — увери я сянката на Анаис. — Часът настъпи.

— Ела с нас — каза другият ангел, който носеше лунен сърп на челото си.

Майя/Мелиса пое протегнатите им ръце.

— За да разбереш, трябва да стигнеш до началото на времето — чу дуета от гласове в себе си. — Назад, много назад… Във време, което все още не е време, в история, която е началото на всички истории.

Потопи се в кладенец, изпълнен със светлини. Умът й се понесе над земи, далеч от настоящото й съществуване, далеч и от предишните й прераждания… отвъд всеки живот. В края на пътуването забеляза странно образувание от горещи газове и разбра, че присъстваше на зараждането на планетата.

— Преди милиони години — чу да казват гласовете — душите имаха своето начало.

Откри образувания, подобни на амеби, които танцуваха във всички посоки… само че не бяха амеби.

— Присъстваме на генезиса на света.

Подобно на същества, които обследват заобикалящия ги свят, онези безплътни микроби се подготвиха за размяната на материя… ако можеше да се нарече така онова, което Мелиса възприемаше като първични емоции, частици от сънища, рудиментарни мислещи форми на живот.

— В началото бяха ембрионите на духа.

Майя/Мелиса забеляза, че много от тях бяха разтърсвани от спазми.

— Последва разделението — казаха водачите й. — Всеки се разполови и стана той и тя.

Все едно наблюдаваше капка вода под микроскоп. Стотици малки души се разделяха и отново се събираха в неспирен зигзагообразен танц.

— Всяка половинка не се отделя от другата веднага, връща се много пъти, за да се свържат отново — посочиха гласовете.

— Това е частта, която търсим при всяко прераждане… и понякога имаме късмета да я намерим.

Капките светлина се разделяха и свързваха, но също така се приближаваха до други и се сливаха с тях за кратки мигове.

— Така се родиха връзките с онези, с които се срещаме в преражданията си: приятели, роднини, възлюбени — обясниха. — Невинаги намираме своята половинка, обаче има други души, с които да споделим този живот.

— Но ние сме трима — прекъсна ги Майя/Мелиса. — Това, което виждам, не обяснява нашата връзка.

— Чакай и наблюдавай — казаха ангелите. — Това е нашата история.

Вгледа се в една бучица, която започваше да се разделя, и картината предизвика у нея лек гъдел: присъстваше на собственото си раждане. Прииска й се да погали онзи зародиш надуша, който опипваше околния свят, свързан с другата си половинка чрез фина като дим субстанция. Насочи мислите си към тази точка и мигом отстъпи назад объркана. Беше разпознала другата половина, която се отделяше от нея: Ра-Теш… Рохер…

— Случи се инцидент — прошепнаха гласовете. — Тук започна всичко.

Наблизо се делеше друга клетка. Майя/Мелиса разпозна съставните й части заради божата, която будеха у нея: бяха нейните водачи. Гледайки разделянето, й се стори, че присъства на мълчаливо раждане.

В този момент нещо разтърси атмосферата. Може би е бил порив на енергия или нематериална експлозия, или самият Бог, който преминава… Кой би могъл да знае след трилиони години? Истината е, че малкото духовно ядро, което съответстваше на Ра-Теш/Рохер, остана отделено от половинката си, а тя бе запратена към двойката на настоящите си водачи. Изплашени от онази необяснима вихрушка, двамата се сляха отново, но погълнаха и същността, която по-късно щеше да бъде Майя/Мелиса.

— Тримата бяхме едно известно време, докато твоята половинка беше някъде навън, отчаяно жадуваща да се добере до теб. Това породи страстта, която го преследва до днес.

— Значи не е виновен…

— Част от израстването е в преодоляването на гнева, гордостта, страховете, а той не е успял да ги превъзмогне.

Майя/Мелиса изпита жал към онази самотна и изплашена половинка, която продължаваше да се върти около троицата.

— Никой не е виновен — настояха ангелите. — Затова не е честно да те кара да страдаш при всяко прераждане.

Видението на онзи далечен свят започна да се разсейва.

— Как мога да му помогна? — попита.

— Не можеш. Всяка душа се учи сама… освен ако не е достигнала до ниво, което й позволява да приема помощ от други.

Сияйните същества се приближиха още към нея.

— Ти си почти готова.

— За какво?

— Да извикаш друг живот, който почти не си спомняш, живот, който ни свърза завинаги.

— Аз мислех, че сливането…

— Инцидентът ни беляза, но не създаде вечна връзка. Това стана по-късно.